Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Какво остава още да видите от програмата им, която за всеки концерт е различна.
Средствата отиват за иновативни изследвания и центрове.
При придвижването с тях из града важат правилата като за велосипед.
Австрийските университети са предпочитани сред българските студенти, а Виена е традиционно любима туристическа дестинация на сънародниците ни.
Виена, Париж, Берлин, Лондон, Ню Йорк… Европа и светът от първата половина на XX век, златните години преди Първата световна война и последвалите я идейни и политически превратности. Съдбата отрежда на Цвайг да прекосява граници и епохи. Среща го с ярки личности от европейския духовен елит, между които Артур Шницлер, Райнер Мария Рилке, Ромен Ролан, Зигмунд Фройд, Емил Верхарен, Пол Валери. И мемоарите му неизбежно добиват стойността на културно-историческо свидетелство за преломно време и за участта на поколение интелектуалци с техните надежди и лутания. Тази носталгична книга завет"Светът от вчера. Спомени на един европеец" (издателство "Колибри"), в която душевният подем постепенно отстъпва пред огорчението и разочарованието, обобщава смисъла на един живот, мирогледа и веруюто на убеден космополит, който все пак накрая с болката на изгнаник признава: „…с родината си човек губи повече от парче обградена земя“.
Прозренията на Стефан Цвайг, посланията и уроците на „света от вчера“ и неговия крах отекват с особена сила близо столетие по-късно, в размирния „свят от днес“, когато европеизмът е подложен на изпитание и Старият континент ревностно търси своята идентичност.
Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис.
Автор е на биографичните романи „Жозеф Фуше“, „Мария Антоанета“, „Мария Стюарт“, „Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски“, „Магелан“ и др., както и на много есета, разкази и новели. Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана.
Стефан Цвайг - „Светът от вчера“
Училището в миналия век
Беше съвсем естествено след основното училище да постъпя в гимназията. Във всяко заможно семейство държаха предвидливо, и то в интерес на социалните отношения, да имат „образовани“ синове; учеха ги френски и английски, запознаваха ги с музика, вземаха им отпървом гувернантки, а после домашни учители, за да им преподават добри обноски. Но само тъй нареченото „академично образование“, което отваряше вратите на университета, придаваше пълноценност на младия човек в онези времена на „просветния“ либерализъм; затова всяко „добро“ семейство имаше амбицията поне един от синовете да постави пред името си докторска титла. А този път до университета беше доста дълъг и съвсем не розов. Пет години в основното училище и осем години в гимназията трябваше да търкаме дървените чинове всеки ден по пет-шест часа, в свободното време да се справяме с домашните и освен това наред с училището да изучаваме всичко необходимо за нашата „обща култура“ – френски, английски и италиански, „живите езици“ заедно с класическите – следователно пет езика, добавени към геометрията, физиката и останалите учебни предмети. Това беше премного и почти не оставаше време за физически упражнения, за спорт и разходки, и преди всичко за развлечения и удоволствия. Смътно си спомням, трябва да съм бил седемгодишен, когато ни накараха да научим наизуст и изпеем в хор някаква песничка за „веселото щастливо време на детството“. И сега в ушите ми звучи мелодията на тази проста и наивна песничка, но тогава нейният текст трудно се отронваше от устните ми, а още по-трудно проникваше в сърцето ми, за да всели убеждение, защото цялото това ученическо време, ако трябва честно да призная, беше за мене постоянна скука и досада, усилващи се с всяка изминала година от нетърпението да се измъкна от тази галера. Не мога да си спомня да съм бил някога „весел“ или „блажен“ в онова монотонно, безсърдечно и бездушно училище, което отравяше из основи най-хубавото, най-свободното време от живота ни, признавам, че и днес дори не мога да заглуша у себе си известна завист, като гледам колко по-щастливо, по-свободно, по-самостоятелно може да се развива детството в нашия век. Все още ми се вижда невероятно, когато наблюдавам колко непринудено и почти като с равни разговарят днес децата със своите учители, как без страх тичат към училище, лишени от нашето постоянно чувство за непълноценност, как изповядват открито и в училище, и вкъщи желанията, наклонностите на своята младежка душа и любознателен дух – свободни, естествени, самостоятелни същества, докато ние, едва стъпили в омразната сграда, трябваше незабавно да се свием в себе си, сведени, за да не се сблъскаме с незримото иго. Училището бе за нас принуда, пустош, скука, място, където трябваше да се усвои „науката за това, което не заслужава да се знае“, разпределено на точно отмерени порции, схоластични или схоластично преподавани предмети; ние с усет разбирахме, че те нямат ни най-малко отношение към реалното и към личните наши интереси. Това беше учение, налагано ни от старата педагогика – безчувствено, безсъдържателно, учение не за живота, а заради самото себе си. И единственият действително окрилен от щастие момент, който дължа на училището, бе денят, когато завинаги затворих вратата му зад себе си.
Не че нашите австрийски училища бяха всъщност лоши. Напротив, тъй нареченият „учебен план“ бе грижливо изготвен след вековен опит и ако се преподаваше така, че да ни стимулира, той би могъл да даде основата за едно плодотворно и доста универсално образование. Но тъкмо поради педантичното придържане към този план и неговата изсушаваща схематичност нашите учебни часове биваха убийствено скучни и безжизнени, преподаването – машинално бездушно; то никога не се съобразяваше с отделния индивид, а само като автомат отчиташе в цифри „добър, удовлетворителен, слаб“ – мерилото, според което бяхме отговаряли на „изискванията“ на учебната програма. Обаче тъкмо това отношение на човешко безсърдечие, тази безлична студенина и този казармен режим несъзнателно ни озлобяваха. Имахме да учим зададените уроци, изпитваха ни какво сме научили; през тези осем години нито един учител не ни попита какво лично бихме желали да учим, бяхме лишени именно от онзи поощряващ подтик, за който всеки от нас тайно копнееше.
Тази сивота се разкриваше и в архитектурата на нашето училище, една типова сграда, скалъпена преди петдесет години набързо, евтино и без въображение. Със своите студени, лошо варосани стени, ниски класни стаи без нито една картина или друга украса, която да радва окото, с отходни места, пропили с мириса си цялата сграда, тази учебна казарма напомняше с нещо стара хотелска мебелировка, която ползваха безброй много посетители, която безброй още щяха да ползват със същото безразличие и същото отвращение; и до днес не мога да забравя онзи мирис на плесен и спареност, лепнещ в тази сграда, също както във всички австрийски канцеларии, наричан у нас „официален“ мирис, този мирис на душнотопли, претъпкани с хора, лошо проветрявани стаи, който отпърво се пропиваше в нас, а после и в душите ни. Седяхме по двама като роби в галера на ниски дървени чинове, които изкривяваха гръбнака, седяхме, докато ни заболяваха костите; зиме синкавата светлина на лампата за светилен газ трептеше над книгите ни, докато през лятото прозорците грижливо се закриваха с пердета, за да не може погледът мечтателно да се порадва на малкия квадрат синьо небе. Онова столетие все още не бе открило, че неоформеното младо тяло се нуждае от въздух и движение. Десетте минути междучасие в студения, тесен закрит двор се считаха достатъчни за тези четири-пет часа неподвижност; два пъти в седмицата ни водеха в гимнастическата зала; там при плътно затворени прозорци ние безсмислено топуркахме в кръг по дъсчения под, от който на всяка наша крачка се кълбяха облаци прах; с това физическата хигиена отговаряше на изискванията, държавата изпълняваше спрямо нас своя дълг за „mens sana in соrроrе sano“. Дори след години, когато минавах край мрачната, неприветлива сграда, чувствах някакво облекчение, че не съм вече длъжен да влизам в този затвор на нашата младост, и когато по случай петдесетгодишнината на това почитаемо заведение уредиха тържество и като някогашен блестящ ученик ме поканиха да държа тържествената реч пред министъра и кмета, аз учтиво отказах. Нямаше за какво да бъда благодарен на това училище и всяка дума в този смисъл би била лъжа.
Нашите учители нямаха вина за безотрадния облик на тази институция. Не бяха нито добри, нито лоши, нито тирани, нито услужливи приятели, а просто жалки клетници, робски свързани със схемата, с предписания от властите учебен план; техен дълг бе да изпълнят своето „задължение“ така, както и ние нашето, и винаги чувствахме ясно, че бяха като нас щастливи, когато по обед звънваше училищният звънец, който връщаше тяхната и нашата свобода. Те не ни обичаха, те не ни мразеха, те просто нищо не знаеха за нас; за няколко години научаваха имената само на неколцина момчета; според тогавашната учебна методика тяхна единствена грижа бе да установят колко грешки е допуснал „ученикът“ в последното свое домашно. Те седяха горе на катедрата, а ние долу, те задаваха въпроси, а ние трябваше да отговаряме и с това се ограничаваха нашите отношения. Защото между учител и ученици, между катедра и училищни чинове, между видимите горе и видимите долу стоеше невидимата бариера на „авторитета“, който възпрепятстваше всякакъв контакт. Дори ако учителят би решил да се отнесе с уважение към ученика като индивид, което изискваше специфичен подход към индивидуалните качества, или дори да състави reports, сиреч характеристика въз основа на внимателни наблюдения, както в наши дни е напълно естествено, това далеч би надхвърлило компетентностите и правоспособностите му, а от друга страна, всеки частен разговор би принизил неговия авторитет, тъй като би поставил нас, учениците, на равна нога с него, „висшестоящия“. Нищо не характеризира по-ясно тоталната раздалеченост, духовна и психическа, между нас и нашите учители от факта, че на всички тях съм забравил и имената, и лицата им. С фотографска точност паметта ми е запазила само вида на катедрата и дневника на класа, в който винаги се опитвахме да погледнем крадешком, защото в него бяха вписани оценките ни; виждам малкото червено тефтерче, в което учителите отбелязваха предимно бележките си, и късото черно моливче, с което нанасяха цифрите, виждам собствените си тетрадки, осеяни с червените поправки на учителите, но не виждам ни едно лице – може би защото заставахме пред тях със сведен и равнодушен поглед.
В продължение на години италианският белетрист, есеист, философ и културолог Умберто Еко (1932–2016) списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Всяка седмица очарова читателите с прочутата си разказваческа дарба и умението да поднася по оригинален и неповторим начин наглед банални, делнични случки и преживелици. И по мнението на мнозина критици създава специфичен жанр, който трудно може да бъде имитиран.
В сборника „Как се пътува със сьомга“(издателство"Колибри") е събрана част от историите, родили една неподражаема колекция – парчета от многоцветна и разнотемна мозайка, в която се оглежда светът със своите лудости и нелепици и модерният човек с невинаги похвалните си проявления и дела. Бюрокрацията, консуматорството, обществото на зрелището и карнавала, предизвикателствата на новите технологии, суетата човешка и магнетизмът на телевизията, пороците на медиите, глобалните конспирации, тегобите на пътешественика, неволите на пишещия и на четящия… и още, и още сюжети и абсурди на нашето съвремие изпълват тези страници. С ярка смесица от хумор, ирония и пародия, с остро перо, свежи хрумвания, въображение и ерудиция Еко превръща житейското злободневие в изпъстрена с находчиви прозрения литература в стил „животът – начин на употреба“.
В продължение на години италианският белетрист, есеист, философ и културолог Умберто Еко (1932-2016) списва рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“. Всяка седмица очарова читателите с прочутата си разказваческа дарба и умението да поднася по оригинален и неповторим начин наглед банални, делнични случки и преживелици. И по мнението на мнозина критици създава специфичен жанр, който трудно може да бъде имитиран.
Умберто Еко - „Как се пътува със сьомга“
КАК СЕ ИГРАЕ ИНДИАНЕЦ
При положение че бъдещето на индианската нация изглежда предопределено, единствената възможност за един млад индианец да се издигне в обществото е да участва в уестърн. За тази цел тук предоставяме някои основни инструкции, които да позволят на младия индианец, докато извършва различните си мирни или пък войнствени занимания, да се окачестви като „индианец от уестърн“, като по този начин разреши проблема, свързан със свойствената за категорията му частична заетост.
Преди нападение
1. Никога не нападайте изневиделица: обозначете се отдалеч, няколко дни предварително, като издавате ясно различими димни сигнали, които да дадат време на онези от дилижанса или от форта да предупредят Седми кавалерийски полк.
2. По възможност се появявайте на малки групи по околните хълмове, така че да бъдете забелязани. Разполагайте съгледвачите си на много отдалечени възвишения.
3. Оставяйте видими следи при преминаване: отпечатъци от конски копита, угаснали огньове от биваци, пера и амулети, които да позволят да бъде разпознато племето.
Нападение на дилижанс
4. При нападение на дилижанс винаги го следвайте на подходящо разстояние или поне яздете редом с него, за да могат да ви улучат.
5. Удържайте мустангите, очевидно по-бързи от конския впряг – те не бива да изпреварват дилижанса.
6. Правете опити да спрете дилижанса само един по един, като се хвърляте между конските сбруи, така че да бъдете улучени от кочияша и стъпкани от конския впряг.
7. Никога не пресичайте пътя на дилижанса вкупом: бихте го спрели на мига.
Нападение на изолирана ферма или на обозни коли, наредени в кръг
8. Никога не нападайте нощно време, когато заселниците не го очакват. Спазвайте принципа, по силата на който индианците атакуват само денем.
9. Издавайте вика на койота упорито и по начин такъв, че да сигнализирате за позицията си.
10. Ако някой от белите издаде вика на койота, веднага вдигнете глава, за да бъдете удобно изложени на прицел.
11. Нападайте на смени, без никога да затягате кръга, та да могат да ви отстрелват един по един.
12. Никога не се включвайте в пълен състав в кръговата атака, заемайте един по един мястото на падналите.
13. Въпреки липсата на стремена намерете начин да се заплетете в конските сбруи, така че, когато бъдете улучени, дълго да бъдете влачени от животното.
14. Използвайте пушки, закупени от нечестен търговец, без да знаете как действат. Презареждането им трябва да отнема много време.
15. Не прекъсвайте кръговата атака, когато пристигнат подкрепленията, изчакайте кавалерийския отряд, без да се втурвате срещу него, като при първия сблъсък се разпръснете в безредица, давайки възможност за индивидуални преследвания.
16. В случаите на изолирани ферми изпращайте на нощно разузнаване само един човек. Той ще трябва да се доближи до осветен прозорец и дълго да наблюдава бялата жена вътре – дотогава, докато тя не забележи лицето на индианеца зад стъклото. Нека изчака жената да изпищи и мъжете да наскачат, след което да направи опит да избяга.
Нападение на форт
17. Преди всичко, оставете конете да избягат през нощта. Не си ги присвоявайте. Пуснете ги да се пръснат из прерията.
18. В случай на щурм по време на битка се изкатервайте един по един. Нека първо да се подаде оръжието ви, после главата, бавно, и тогава се появете, но след като бяла жена ви е посочила на безпогрешен стрелец. Не падайте от вътрешната страна на укреплението, а назад, от външната му страна.
19. При стрелба отдалече застанете ясно различими на островърхо възвишение, така че да полетите напред и да се размажете по скалите под него.
20. В случай на директна схватка не бързайте да се прицелвате.
21. Също така никога не използвайте пистолети, които биха решили изхода от схватката на мига, а само неогнестрелни оръжия.
22. В случай на оттегляне на белите не си присвоявайте оръжието на убит враг. Само часовника, но при това положение се позабавете, за да послушате тиктакането му, докато ви връхлети друг от враговете.
23. При вземане на пленник не го убивайте веднага, а го вържете за стълб или го затворете в шатра и чакайте новолунието, за да дойдат да го освободят.
24. При всички случаи е сигурно, че ще убиете противниковия тръбач веднага щом затръбят от Седми кавалерийски полк. В такъв момент тръбачът на форта непременно се изправя, възкачен на най-високата куличка на укреплението, за да отговори.
Други случаи
25. При нападение над индианското село излизайте от шатрите, обзети от паника, и тичайте в противоположни посоки, като се опитвате да се доберете до оръжията, предварително оставени на труднодостъпни места.
26. Проверявайте качеството на продаденото ви от контрабандистите уиски: количеството сярна киселина в него трябва да бъде в съотношение три към едно.
27. В случай на преминаващ влак се уверете, че в него пътува ловец на индиански глави, и разположете конския конвой по протежение на линията, като размахвате пушки и издавате викове за поздрав.
28. При скок от високо на гърба на някой бял дръжте ножа така, че да не го нараните и да му дадете възможност за ръкопашен бой. Изчакайте белия да се обърне.
1975