All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Януари 19, 2019
0
Известният специалист ще открие изложба на донороството в Парламента, а след това ще има среща с българския здравен министър Кирил Ананиев. Проф.
Октомври 22, 2018
0
Всичко за най-новите трендове в разкрасяването от известната лекарка.-Д-р Цалбрукнер, какви са новостите от последния конгрес по естетична хирургия в
Тълкуването на една от най-популярните детски приказки е на д-р Олаф Кооб, известен лекар в Берлин. До времето на пубертета,
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Януари 21, 2019
0
В Дряново разчупват познатите модули на обучение, дипломата ще бъде издавана от Кросфийлдс институт –Великобритания. Висшият колеж по
Д-р Анелия Хохвартер ще представи отново дарителската кампания пред 800 лекари в Шладминг. Известният ски курорт и миньорски град Шладминг в Щирия,
Януари 17, 2019
0
Има ли нужда от оценки в училище? Какво стимулират те – ученолюбието, дисциплината и упоритата работа, или натегачеството, послушанието и
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
След като фуриите от сайта „Майко мила!” и кампанията „Оле мале” ни научиха „Как да оцелееш като родител”, е време за наръчник за оцеляване по време на ваканция.
Уикендът идва, ваканцията – също, и вие, родители на Република България, за пореден път не знаете къде да заведете децата. 
Е, фуриите от „Майко мила!” са тук, за да ви улеснят в задачата с цяла книга със семейни пътешествия, съвети, конкретни дестинации, легенди и истории за децата ви.
Преди да чуете въпроса „Стигнахме ли вече?”, разтворете тази книга!
„Стигнахме ли вече?” ще ви разведе из прекрасни места, ще ви разкаже къде се яде най-вкусно, къде да отседнете за нощувка. Всичко това –  съобразено както с бюджета ви, така и с удобствата и разнообразието, от които се нуждаете.
С типичното си чувство за хумор Елисавета и Красимира ще ви убедят, че има и по-лоши неща от това да пътувате с деца. А понякога тази дейност е дори приятна и завършва без пожари, опърлени вежди, загубени хлапетии и празни джобове. 
За да не помислите, че ви лъжат – изданието на „Стигнахме ли вече?” съдържа над 170 цветни фотографии, които доказват, че и двете са се измъкнали живи и щастливи от посочените дестинации.
И понеже едно море не стига, с двете щури авторки ще прекосите България, но ще отскочите и до Сърбия, Македония, Гърция и Румъния. 
Внимание, ако следвате инструкциите, ще се качите в колата хапнали, разходили се и предоволни (в най-добрата ситуация – без да забравите детето някъде) и ще поемете към дома… за да чуете отново въпроса „Стигнахме ли вече?”
Пригответе личните карти, паспортите на децата и декларациите за извеждането на същите тия деца, ако случайно сте разведен родител, и потегляйте. Само проверете дали сте взели една много важна книга.
Приятен път! 
Из „Майко мила”, „Стигнахме ли вече?”
Хиляда и една охридски приказки
И така, пригответе личните карти, паспортите на децата и декларациите за извеждането на същите тия деца, ако случайно сте разведен родител, и потегляйте с нас към красивия Охрид! Освен стара българска столица, престолен град на Българската патриаршия, просветно средище и туристическа перла това е и град музей под егидата на ЮНЕСКО.
Тръгнахме натам не само защото има какво да се види, запомни и изяде, а и защото искахме да сме горе-долу единствените български представители на честванията по случай 1000 години Охридска архиепископия, а това не е за изпускане.
Освен това, съвсем неслучайно, в ролята на ваша пътеводителка по прашните пътища към Македония днес ще съм аз, Красимира – казвам неслучайно, защото аз, приятели, съм потомка на стария македонски род Карадимчеви, в който има какви ли не светли личности – от войводи и духовници, през първия кмет на Охрид след Балканската война – Димитър Карадимчев, та до композитора Борис Карадимчев. Въпреки цялата тази славна рода никога не бях ходила в Македония, камо ли в Охрид, и когато в „МайкоМила!“ се зароди идеята за това пътешествие, аз скокнах в колата повече от чевръсто. 
Та ето ни нас – Красимира, Елисавета и нейното семейство (този път само в компанията на най-малкото дете), отпрашваме към съседна Македония в един горещ съботен ден, натоварени на Volkswagen Passat – достатъчно голям, за да ни побере всичките и да ни е удобно по пътя, който... няма да ви лъжем, отнема едно известно време. От София до Охрид са си около 420 км и имайте предвид, че едва ли ще успеете да ги вземете за под шест часа. В този смисъл, осигурете на децата достатъчно забавления, книжки, храна и всякакви други неща, които биха улеснили пътуването дотам.
Тук е мястото още веднъж да напомня деликатно – не тръгвайте, без да погледнете за стотен път в чантата дали сте взели паспортите на децата! Или ако сте спътник в колата с деца, попитайте родителите им дали са взели документите. И в никакъв случай не постъпвайте като вашата разказвачка, на която още в София ѝ хрумна да попита Елисавета и мъжа ѝ – А вие взехте ли паспорта на детето, Елисавета? – и след това бързо прогони това намерение като твърде досадно и тъпо. Естествено, че са го взели – казах си, – та кой не взима паспортите на децата си, когато минават граница?
Както вероятно вече сами се сещате, оказа се, че имаме едно дете в колата, чийто паспорт бе останал в някакво чекмедже в София и този факт бе установен около час преди границата. Това наложи оставането на нас двете, плюс детето, в един крайпътен хан, предлагащ най-ужасните кюфтета на света, направени бог знае от каква материя (или антиматерия), и препускането на мъжа на Елисавета до чекмеджето в София и обратно. Малко се забавихме, но ето, вие поне ще можете да се поучите от нашите грешки.
Та ето ни нас, окомплектовани, с прилежащите ни паспорти и багажи, минаваме границата с Македония, където какво се случва, приятели? НИКОЙ дори не поглежда детето в колата и дори ако превозвахме още един куп деца под седалката или контрабандни бъбреци в багажника, щяхме да си ги прекараме ей така, необезпокоявани. Това, разбира се, не бива да ви окуражава да пренасяте незаконни стоки или пък хора през границата, но ние сме длъжни да го отбележим.
От там до Охрид ни отне още около три часа път и накрая, когато акостирахме в града, няма да лъжем, че изпитахме огромна радост. Изчакахме любезната ни хазяйка на апартамента, резервиран от Airbnb, да пристигне и да ни отключи. Той бе стратегически разположен в центъра на града, съвсем близо до езерото, и ви препоръчваме и вие да си резервирате такъв – цената му е съвсем поносима – около 30 лв. на човек на вечер, а сайтовете за настанявания изобилстват от предложения. Все пак отделете си малко време да проучите и разгледате добре снимките на жилището, което сте харесали, за да няма недоволни след това. Нашето беше съвсем прилично, новичко и може би дори бяхме едни от първите му клиенти.
Хвърлихме багажите и с бодра стъпка се отправихме на вечерна разходка из Oхрид, първи поглед на архиепископията и разбира се – намиране на свястно място за вечеря, защото след бутафорните кюфтета душите ни плачеха за истинско месо, салати и вино.
Охрид – особено привечер и в хубаво време, представлява чудесна, романтична картина. Първата гледка, разбира се, е самото езеро и огромното македонско знаме, издигнато до него – практически няма как да го пропуснете, а по знамето можете да се ориентирате къде е центърът на града. От там нагоре започва Старият град – впускайки се в уличките, къщите и заведенията около езерото, ще усетите същото чувство, което имате, когато се разхождате из някое крайморско градче. Колкото по-нагоре из улиците на Стария град се изкачвате, толкова по-красиви гледки ще се ширват пред вас – в краката ви ще е езерото с лодките, къщите, заведенията, а в далечината ще е планината Галичица, която разделя Охридското от Преспанското езеро.
Катерейки се нагоре над крайезерната улица, ще имате възможност да видите и да се вмъкнете на няколко интересни места, на първото от които се натъкнахме почти веднага, след като обезпечихме вечерята си с резервация в едно от най-популярните заведения – ресторант „Долга“. Спокойни, че стомасите ще бъдат гарантирано напълнени, поехме по калдъръма нагоре и още след първия завой попаднахме на национална работилница за ръчно изработване на хартия „Св. Наум Охридски“, където млада охридчанка охотно ни разказа – и показа – как ръчно се прави хартия само от вода и дърво! Не пропускайте да я посетите, за да видите с очите си вълнуващия процес на създаването на един лист хартия, както и стотици видове красиви графики, отпечатани с един от първите екземпляри на Гутенберговата машина – не забравяйте да си купите за спомен някоя
от тях или пък красив тефтер с хартия, изработена на място там.
Продължавайки нагоре, минахме покрай най-красивата възрожденска сграда в Охрид – огромната Робева къща, която понастоящем е етнографски музей (и уви, беше затворена). Къщата е построена на три етажа, като на първия са изложени ценни епиграфски паметници от Охрид и страната, между които два торса на богинята Изида. На втория и третия етаж са поместени археологически обекти от Античността и Средновековието. В източната част на къщата са изложени семейни експонати на Робеви – стар български род на търговци, които търгували главно с Виена и Лайпциг. Били високоинтелигентни, владеели няколко езика – гръцки, френски, немски, италиански. Поддържали връзка с много български възрожденци и революционери, а Константин Робев е водел кореспонденция с Левски. Участвали са в борбата за българска църковна независимост.
След нея стигнахме до къщата-музей на Христо Узунов – български революционер, охридски войвода, член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и мой далечен родственик. За съжаление, не можахме да влезем, тъй като бе събота и бе затворена, но ако вие сте там в делничен ден, отделете ѝ някакво време.
Пътят ни продължи по вити улички в посока средновековната базилика „Св. София“, където знаехме, че текат подготвителни дейности за честванията. Стигнахме до нея и разбира се, възползвахме се от факта, че все още нямаше навалица от хора за празника, за да се вмъкнем в църквата, където служителите вече украсяваха с флагове и подготвяха нещата за церемонията на следващия ден, да разгледаме фантастичните вековни стенописи и да се настроим за преживяването, което ни предстоеше. Самата църква е изградена по заръка на княз Борис-Михаил Покръстител през 9. век. В края на 10. век е основно обновена за коронацията на цар Самуил, след което служи за патриаршеска катедрала. В нея има запазени чудесни стенописи още от 9. век.
След кратката ни и предварителна визита в църквата отново опънахме крачка в посока към друга църква – „Св. Йоан Богослов Канео“ от 13. век, намираща се малко след последните къщи, над брега на езерото и разкриваща може би най-великолепната гледка към него. Тук е мястото да поясним защо в миналото са наричали Охрид „българския Йерусалим“ – заради факта, че в даден момент в града е имало точно 365 църкви, или по една за всеки ден от годината. Не знам дали това е доказано от археолозите, но със сигурност са били много, а особеният дух на религиозност и духовност се усеща и днес.
Ако идвате с малки деца тук, имайте едно наум, че около църквата е сравнително опасно, високо е, има стълби към брега и е добре да ги държите под око. Ние се вредихме твърде късно и не можахме да видим църквата отвътре, но затова пък имахме друго, по-авантюристично изживяване – среща с лодкаря Любчо, който бързо успя да ни убеди да сме последните му клиенти за деня и без да се усетим, пет минути по-късно се бяхме натоварили на стара и малко допотопно изглеждаща лодка, с която потеглихме от водите край църквата към началната ни точка – центъра на Охрид.
 
 
 
 
 
 

Как виждам света?

Знаменитите есета на Айнщайн вече и на български език.
За първи път на българския книжен пазар се появява „Как виждам света” (Издателство "Сиела”) – сборник с есета и писма на гения Алберт Айнщайн. Книгата, която е публикувана за първи път в оригинал през 1934 г., съдържа текстове с възгледите на учения по разнообразни теми: съдбата, боговете и хората, религията и науката, войната и мира, икономиката, международната политика, демокрацията, тиранията, национализма и хуманизма.
Българското издание на „Как виждам света” е с твърди корици и портрет на Айнщайн, нарисуван от художника Дамян Дамянов.
65 есета и писма на един от най-великите умове на всички времена – гениалния физик Алберт Айнщайн – са публикувани в сборника „Как виждам света”, който излиза за първи път на български език. Текстовете в книгата са писани в различни периоди от живота на Айнщайн преди 1934 г. – когато най-великият физик на XX век е бил на върха на научната си кариера, но все още не е бил популярен като мъдреца на атомната ера. Основните теми, върху които откривателят на  Общата теория на относителността пише, са религията и науката, човекът и богът, съдбата, войната и мирът, национализмът и хуманизмът и др.
Някои от текстовете са писма до приятели или непознати. Други са добре обмислени трактати на теми като „Смисълът на живота“, „Религия и наука“, „Фашизъм и наука“ и „Еврейските идеали“, „Проблемът на пацифизма”. В книгата са включени и коментари на Айнщайн по актуални за времето си международни събития, както е в случая с „Америка и Конференцията за разоръжаване” и др.
В тези преломни години между двете световни войни посланието на Алберт Айнщайн е най-вече за солидарност, мир и обединение. Въпреки че създава текстовете, публикувани в „Как виждам света” в края на най-тежката икономическа криза в съвременната история, във времена, когато самият той е принуден да напусне страната си, за да се спаси от режима на Хитлер, Айнщайн поставя на първо място в ценностната си система – дори над собствените си научни търсения – доброто на човечеството. Геният описва размислите си в размирните първи десетилетия на XX век в тези есета, с които има за цел да убеди хората, че смисълът на съществуването се крие в това да правиш живота на другите по-добър.
Предговора към първото издание на „Как виждам света” започва с разяснителните думи: „Тази книга не представлява пълно събрано издание на всички писма, статии и изявления на Алберт Айнщайн. Тя е подбор, направен с една-единствена цел, а именно – да изгради образа на един човек. Днес този човек бива въвлечен, противно на неговите собствени намерения, във водовъртежа на политическите страсти на съвременната история. Така Айнщайн е сполетян от съдбата на толкова много други велики мъже от историята – неговият характер и мненията му са представяни на света напълно изопачени. Истинската цел на книгата е да предотврати тази съдба.”
 
Откъс от „Как виждам света”, Алберт Айнщайн
ФАШИЗМЪТ И НАУКАТА
Писмо до синьор Роко , държавен министър, Рим
Драги ми господине,
Двама от най-значимите и уважавани мъже на на¬уката в Италия се обърнаха към мен в своето затруднение и ме помолиха да ви пиша, с цел да предотвра¬тите, ако е възможно, жестокото преследване, от което са заплашени хората на познанието в Италия. 
Говоря за една клетва, в която се обещава вярност към фашистката система. Молбата ми е да посъветва¬те синьор Мусолини да спаси от това унижение цвета на италианския интелект. Колкото и да се различават нашите политически разбирания, знам, че сме на едно мнение по следния въпрос: и двамата виждаме в прогресивните постижения на европейския ум най-висше добро. Тези постижения се основават на свободата на мисълта и преподаването, на принципа, че стремежът към истината трябва да е на първо място пред всич¬ки останали желания. Именно тази основа позволи на нашата цивилизация да започне своя възход в Гърция и да отпразнува прераждането си по време на Рене¬санса. Това върховно добро е било заплатено с кръв¬та на мъченици, на чисти и велики мъже, заради които Италия и до днес е обичана и уважавана.
Не бих искал да споря с вас какви ограничения на човешката свобода могат да бъдат оправдани в името на държавата. Но търсенето на научната истина, от-далечено от проблемите на ежедневието, би трябвало да бъде смятано за свещено от всяко правителство и е във възможно най-голям интерес на всички честните слуги на истината да бъдат оставени на мира. 
Без съмнение е в интерес на италианската държава и в интерес на нейния престиж по света. 
Надявам се, че моята молба няма да бъде посрещ¬ната с мълчание. 
А. А.
Коледата става още по-празнична, когато в семейството се очаква детенце.  
Нов тренд се налага в австрийската столица.

Истината за смъртта на Хитлер

Изследване дава отговор на загадката за смъртта на Хитлер.
Мащабно изследване, подкрепено от множество снимки и документи от секретните руски архиви, разглежда една от най-противоречивите теми в историята на XX век: смъртта на Адолф Хитлер. В „Истината за смъртта на Хитлер” (ИК „Сиела”) журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина полагат огромни усилия, за да се доберат до документите, които разбулват мистериите и разсейват митовете около смъртта на фюрера веднъж завинаги. 
Самоубил ли се е Адолф Хитлер или все пак е успял да избяга? В годините след разгрома на Третия райх Сталин твърди, че фюрерът е избягал, а и СССР никога не признава официално, че войниците на Червената армия са открили тялото му. Ако действително лидерът на Националсоциалистическата германска работническа партия е напуснал жив бункера си в Берлин в последните дни на април 1945 г., как точно го е сторил? Ако пък е умрял, как е настъпила смъртта – в руските архиви съществуват документи от аутопсии, които посочват отравяне с цианид, но са налични и показания на хора от неговото обкръжение, които си противоречат, посочвайки за причина изстрел в главата или в устата…
Какво точно се е случило през лятото на 1945-та? Чие тяло си оспорват и дори крадат една от друга руските служби, които първо правят тайно погребение, а години по-късно изравят и пренасят отново намереното тяло? Фактът, че и до днес Русия не допуска щателен анализ на останките, които се приписват на фюрера, подклажда допълнителни съмнения и спекулации коя е истината за смъртта му.
За да разсеят всички съмнения и за да дадат окончателен отговор на въпроса за смъртта на Адолф Хитлер, журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина правят и невъзможното, за да се доберат до строго пазени документи в руските архиви. След като през април 2016 г. двамата най-после  успяват да си уредят среща с току-що встъпилата в длъжност директорка на Държавния архив на Руската федерация в Москва, Бризар и Паршина най-накрая получават официално разрешение да прегледат досието и считаните за автентични останки на Хитлер. На какво се натъкват там? Каква е истината за смъртта на едно от най-големите чудовища в човешката история?
Отговорите намираме в съвместната книга на Паршина и Бризар: „Истината за смъртта на Хитлер”, която вече е налична и на български език. В подробното си изследване авторите публикуват снимки, цитират документи и излагат официални доклади, които хвърлят светлина по щекотливата тема. Книгата съдържа и снимки на всичко, което е запазено в архивите на руснаците, а останките са изследвани от доктора по съдебна медицина Филип Шарлие, идентифицирал черепа на крал Анри IV.
Темата за диктаторите от XX век вълнува Жан-Кристоф Бризар отдавна.  Той е известен репортер, специалист по геополитика от близо двадесет години. Работил е за „Нешънъл Джиографик“ десетина години, а от 2008 г. прави репортажи и документални филми за френската телевизия най-вече за диктатурите (Китай, Северна Корея, Туркменистан, Либия, и т.н.). На българския читател Бризар е познат с книгата „Децата на диктаторите”, в която двамата с историка Клод Кетел проследяват живота и интервюират законните и(ли) извънбрачни деца на част от най-свирепите диктатори от XX век – Мусолини, Сталин, Франко, Кадафи, Мао Дзъдун, Пахлави, Пиночет и др. Именно едно от тези интервюта – с дъщерята на Сталин Светлана, прави Лана Паршина, съавторката на Бризар в „Истината за смъртта на Хитлер”. Лана – американка от руски произход – е млад журналист и режисьор, която е редовен гост в руски предавания, където я познават като последната журналистка, взела интервю от дъщерята на Сталин.
Откъс от „Истината за смъртта на Хитлер”, Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина
Минава 17 часът. Търпението ни се отплаща. Пред очите ни се разтваря кутия от твърд картон. Там, вътре, е той, съвсем малък, внимателно съхранен в сандъче.
– Значи това е той? Наистина ли е той?
– Да!
– Да, тя каза да.
– Благодаря, Лана. И това е всичко, което е останало?
– Да!
– Няма нужда от превод, Лана.
При по-внимателен оглед сандъчето прилича много на кутия за дискети. Всъщност е точно това. Черепът на Хитлер се съхранява в кутия за дискети! Нека да сме точни, става дума за парче от череп, което според съветските власти е от черепа на Хитлер. Трофеят на Сталин! Една от най-строго пазените тайни на Съветския съюз, а после и на посткомунистическа Русия. А за нас – завършек на една година очакване и издирвания.
Човек трябва да си представи сцената, за да разбере странното чувство, което ни обхваща. Правоъгълна зала, достатъчно голяма да побере десетина души. Маса, също правоъгълна, от лакирано тъмно дърво. На стената – поредица рисунки под стъкло, в червени тонове. „Оригинални плакати“, уточнили са за нас. Те са от революционната епоха. Революцията, великата, онази на Русия, онази на Ленин през октомври или ноември 1917 г., според това дали се следва юлиянският или грегорианският календар. Горди работници с хлътнали кореми са нарисувани на тях. Силните им ръце развяват пред света пурпурни знамена. На пътя им се изпречва капиталист, потисник на народа. По какво се познава, че е капиталист? Облечен е в скъп костюм, носи цилиндър, има голямо тлъсто шкембе. Излъчва самодоволството на властниците пред по-слабите. На последния плакат човекът с цилиндъра е загубил надменността си. Проснат е по гръб на земята, главата му е смазана от огромния чук на работника.
Символи, винаги символи. Колкото и да си могъщ, ще свършиш смазан, със счупена глава, от отпора на руския народ. Виждал ли е Хитлер тези рисунки? Едва ли. Жалко за него, защото в крайна сметка руснаците са взели и неговата глава. Или по-точно черепа му.
Но да се върнем на описанието на сцената.
Това малко помещение, тази заседателна зала с революционна украса се намира на партера на ГАРФ, в съседство с приемната на секретарките, където сме изчакали търпеливо завръщането на директорката Лариса Александровна Роговая. Пищната жена на петдесетина години впечатлява събеседниците си не само с импозантното си физическо присъствие. Нейното самообладание и естествена харизма я отличават от обичайните московски чиновници. При завръщането си от Кремъл тя прекоси приемната и влезе в кабинета си, без да ни види. Двамата с Лана бяхме седнали в единствените кресла в помещението. Те бяха разделени от огромно растение от типа на фикусите, навлизащо дълбоко в оскъдното ни жизнено пространство. Дори и да беше много съсредоточена, дори с целенасочена крачка, беше невъз-можно да не забележи присъствието на две човешки същества край гигантския фикус. Тогава беше 16 часът. Двамата скочихме от местата си с възродена надежда. После телефонът иззвъня. „В съседната зала? Заседателната? След 30 минути...“ Любезната секретарка повтаряше нарежданията, които получаваше от слушалката. Лана се наведе към мен с усмивка. Ставаше дума за нас.
Директорката седи мълчаливо в края на голямата правоъгълна маса. Край нея, прави като почетен караул, стоят двама служители. Отдясно – една жена на толкова напреднала възраст, че отдавна е можела да поиска заслужен отдих. Отляво  – мъж с призрачен вид, сякаш излязъл от роман на Брам Стокър. Жената се казва Дина Николаевна Нохотович, тя е завеждаща специалните фондове. Името на мъжа е Игор Николаевич Владимирцев (представя се като Николай), той е ръководител на отдела за консервация на документи на ГАРФ.
Николай постави внимателно голямата картонена кутия точно пред директорката. Дина му помогна да вдигне капака. После те се отдръпнаха с ръце зад гърба и впериха погледи в нас. Поведение, което представляваше предупреждение, че двамата наблюдатели са готови да се намесят във всеки миг. Лариса, все така седнала, обхвана с ръце кутията, сякаш за да я предпази, и ни покани да погледнем вътре.
Бяхме изгубили надежда, че някога ще изживеем този момент. Това парче череп ни се струваше недостижимо същия ден сутринта. След дълги месеци на безкрайни преговори, на многократни искания, изпращани по електронна поща, като писма на хартия, по телефона, по факса (да, все още го използват често в Русия), в лични разговори с неотстъпчиви чиновници, ето ни най-сетне пред този човешки фрагмент. Остатък от черепна кутия, близо четвърт от нея, доколкото може да се прецени с просто око (две париетални и една окципитална кост, за да сме точни). Обектът на въжделенията на толкова историци и журналисти от целия свят. Дали е на Хитлер, както твърдят руските власти? Или е на жена на около четиресет години, както заяви наскоро един американски учен? Да се задава този въпрос в седалището на ГАРФ, означава да се заговори за политика, да се постави под съмнение официалната позиция на Кремъл. Недопустим вариант за директорката на архива. Абсолютно недопустим.
Лариса Роговая ръководи ГАРФ едва от няколко дни. Тя е заменила досегашния директор Сергей Мироненко. О, колко политически е този пост в Русия през ерата на Путин. В наше присъствие Лариса Роговая претегля всяка дума, която изрича. Единствено тя отговаря на въпросите ни, двамата служители нямат право да се обаждат. Винаги е лаконична, отговаря с две, най-много с три думи, с постоянно изопнато лице. Високопоставената чиновничка, изглежда, вече съжалява, че е откликнала на искането ни. За да сме точни, тя не е откликвала на абсолютно нищо. Нареждането да ни допусне да огледаме парчето череп идва от по-високо място. Колко високо? Трудно е да се прецени. От Кремъл? Със сигурност, но от кого в Кремъл? Лана е убедена, че всичко идва от Администрацията на президента. Както по времето на Съветския съюз, държавните архиви отново са се превърнали в секретен обект. На 4 април 2016 г. Владимир Путин е подписал указ, постановяващ, че управлението на архивите, публикуването, достъпът и разсекретяването им преминават под прякото починение на президента на Руската федерация, т.е. на самия Путин. Край на периода на открит достъп до историческите документи, започнал при Борис Елцин. Раздяла с харизматичния директор на ГАРФ Сергей Мироненко, приятел на множество чуждестранни историци и застъпник на почти свободния достъп до стотици хиляди исторически документи в неговата институция. „По-малко коментари, повече документи. Документите трябва да говорят сами по себе си“, позволява си той да отвръща на колегите си, удивени от тази политика на отваряне. 
Свършено е! Мироненко в килера. Двайсет и четирите години образцова добросъвестна служба начело на ГАРФ не могат да променят нищо. Кремъл го понижава с едно драсване на перото. Не е уволнен, не е пенсиониран (на шейсет и пет години има това право), не е преместен на друга длъжност, а понижен. Към изпадането в немилост се добавя унижението, защото, разбира се, новата директорка е не друга, а неговата досегашна подчинена, нашата скъпа Лариса Роговая. И Сталин не би се справил по-добре.
Указът на Путин е от 4 април 2016 г. А ние стоим пред кутията с това парче от череп на 6 април 2016 г. И да ни се струва, че Лариса Роговая би платила скъпо да ни види как се махаме, въобще не е въпрос на параноя. Цялото є тяло излъчва антипатия към нас, страх да не свърши като Мироненко. Затова, когато поискваме да бъде извадена кутията за дискети от картонената, напрежението в малката зала веднага се покачва. Лариса се обръща към двамата си охранители. Провежда се бърза консултация. Николай клати глава неодобрително. Дина измъква някакъв лист от дъното на картонената кутия, намества очилцата си, които є придават хитър вид, и се приближава до Лана.
В същия момент директорката дава на Николай знак, че не е променила решението си. Той продължава да се съмнява, колебае се известно време. После неохотно бръква с костеливите си ръце в кашона и изважда внимателно кутията за дискети.
„Трябва да се подпишете на присъствения лист. Напишете точно датата, часа и самоличностите си.“ Дина ни сочи какво да попълним във формуляра. Лана изпълнява старателно. Аз я оставям да се занимава с това и започвам да оглеждам черепа. Николай се намесва незабавно. Застава пред мен и с раздразнено „ц-ц-ц“ ми показва, че съм сбъркал. „Най-напред попълнете присъствения лист“, настоява директорката. Лана се извинява за непохватността ми. На французин, на чужденец. Той не разбира, опитва се да им обясни с усмивка, притеснена все едно съм палаво дете. Защо е нужна тази предпазливост, защо е това напрежение? Мироненко минава покрай отворената врата на малката зала. Разпознавам го, защото съм го виждал много пъти в телевизионните репортажи при проучванията ми за досието на Хитлер. Той е сам в коридора. С натежало тяло, прегърбен, едрата му фигура отминава бавно, без да ни хвърли дори един поглед. Несъмнено знае какво правим.
Преди той е посрещал журналистите. Познава отлично черепа. Часът е 17 и 30, той вече е взел дебелото си палто, каскетът покрива посивелите му коси, работният му ден е приключил. Но денят на Лариса не е. „Всичко трябва да се направи по правилата. Времената се менят, трябва да бъдем предпазливи“, напомня директорката, докато Мироненко напуска сградата. „Получихме зелена светлина от централната администрация да ви позволим да видите черепа, но сме длъжни да се отчитаме.“ Казваме, че разбираме, че е нормално, разбира се, няма проблем, защото Лариса не би искала да чуе друго от нас. Този череп, останалото от него, отново се превръща в ябълка на раздора, в причина за полемики между Русия и голяма част от останалия свят. На Хитлер ли е? Лъже ли Русия? Лариса очаква най-съществения въпрос – защо смята, че костите са автентични. Отговорът й се състои само от две думи: „Знам го!“ Дина и Николай, нейните сътрудници, също го знаят. Но ние не го знаем. „Как можете да сте толкова сигурни?“ Наизустени изречения, подготвени предварително, повтаряни механично. Лариса ни ги рецитира безпогрешно. Години на проучвания, анализи, кръстосани проверки, извършвани от КГБ и от съветските учени, възможно най-добрите. Този череп със сигурност е негов, на Хитлер. „Във всеки случай официално е той.“ За първи път директорката на ГАРФ нюансира изказа си. Увереността се пропуква лекичко. „Официално“ – терминът не е безобиден. Това е черепът на Хитлер не научно, а „официално“.
Лана завършва попълването на формуляра. Застаналият пред мен Николай изчезва като по чудо. Кутията за дискети и черепът са на наше разположение. Лицата ни се доближават до пластмасовия капак. Голяма лепенка с марката на дискетите ни пречи да виждаме добре. Опитите ни да извиваме вратове, за да надникнем отстрани, не водят до нищо. Питам с жест дали е възможно да се отвори капакът? Ключът, да се завърти ключът? Жестикулациите ми подействат. Николай вади малък ключ от джоба си и освобождава закопчалката. После се връща на мястото си точно зад мен. Затова продължавам с жестовете. Този път показвам отваряне, повдигане. Правя го два пъти, бавно. Лариса спуска клепачи, Николай разбира и отваря кутията с мърморене. Черепът най-после действително е пред нас.
Значи това е Хитлер. Това парче кост, напъхано на тясно в банална кутия за дискети от деветдесетте години. Каква ирония за този, който искаше да прегази Европа и да пороби милиони човешки същества! Хитлер, който се боял да не свърши зад витрина в Москва, изложен от своите руски врагове като обикновен трофей. Дори няма право на обстановка, достойна за значимото място, което е заел в съвременната история: на въплъщение на абсолютното Зло. Руснаците са го забутали някъде в дълбините на архивите си и съзнателно или не, се отнасят с него не по-добре, отколкото с останките на някакво куче. Ако е трудно да се получи разрешение да бъде видян, то не е защото руснаците се опасяват да не го повредят или да не влошат съхранението му, а по политически причини. Повече никой не трябва да проучва и да поставя под съмнение автентичността му. Този череп е черепът на Хитлер. Без никакви уговорки. Поне така е за руснаците.
Честно казано, обзема ме някакво разочарование. Това ли е най-секретният обект в руските архиви: печално парче кост, прибрано в кутия за дискети? Припомнянето, че става дума за последната човешка останка от едно от най-големите политически чудовища, които познава светът, добавя чувство на отвращение към това разочарование. Но трябва да се съсредоточим. Да се върнем към проучването и да си спомним защо сме тук: за да повдигнем завесата от последните часове на Хитлер. Нека заради това да си зададем правилните въпроси. Къде е намерен този череп? От кого? Кога? И преди всичко, как да докажем, че наистина става дума за Хитлер. Искаме всичко това. И за начало трябва да изследваме този череп. „Да го изследвате?“, учудва се Лариса, която е дочула разговора ни с Лана на английски. „Да, тестове. За ДНК например. Да доведем специалист, съдебен лекар.“ Лана превежда дословно искането ни на руски. Директорката любезно я изслушва, без да я прекъсва. „Така няма да има повече съмнения. Никакви. Няма да има повече въпроси за принадлежността на този череп. Хитлер или не. Не е ли важно?“ И ще се пресекат изкъсо и най-безумните слухове за края на нацисткия тиранин. Хитлер в Бразилия, Хитлер в Япония, на Южния полюс...
 
Коледните базари на германския град са сред незабравимите със своята непринуденост, глъчка и топлота. 
Страница 9 от 165
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…