All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Януари 19, 2019
0
Известният специалист ще открие изложба на донороството в Парламента, а след това ще има среща с българския здравен министър Кирил Ананиев. Проф.
Октомври 22, 2018
0
Всичко за най-новите трендове в разкрасяването от известната лекарка.-Д-р Цалбрукнер, какви са новостите от последния конгрес по естетична хирургия в
Тълкуването на една от най-популярните детски приказки е на д-р Олаф Кооб, известен лекар в Берлин. До времето на пубертета,
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Януари 21, 2019
0
В Дряново разчупват познатите модули на обучение, дипломата ще бъде издавана от Кросфийлдс институт –Великобритания. Висшият колеж по
Д-р Анелия Хохвартер ще представи отново дарителската кампания пред 800 лекари в Шладминг. Известният ски курорт и миньорски град Шладминг в Щирия,
Януари 17, 2019
0
Има ли нужда от оценки в училище? Какво стимулират те – ученолюбието, дисциплината и упоритата работа, или натегачеството, послушанието и
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Руски народни приказки

Богато илюстрирана книга с руски народни приказки. 
Запознайте се с най-обичаните герои от руския фолклор: Василиса Прекрасна и Кашчей Безсмъртни; Жар-птица и Иван царевич; Царкинята жаба и Финист Храбрия сокол; Баба Яга и морския цар... Ще пребродите много царства, ще преминете през дълбоки гори, ще се гмурнете в морските дълбини, ще полетите в безбрежната шир. Ще прочетете вълшебни истории за смели юнаци и прекрасни девойки. Страшни и забавни, те ще ви поведат в свят, в който доброто и справедливостта винаги побеждават.
Приказките са събрани от изтъкнатия фолклорист Александър Афанасиев (1826–1871), а илюстрациите са на забележителния руски художник Иван Билибин (1876–1942).
Приказка за Иван Царевич, Жар-птица и сивият вълк
В едно царство, в едно господарство живеел цар Демян, който имал трима сина: Пьотър царевич, Василий царевич и Иван царевич. Царската градина била толкова хубава, че по-хубава от нея нямало никъде другаде. В нея растели чудни дървета, а едно ябълково дърво раждало златни ябълки. Царят гледал да опази тези ябълки и всяка сутрин ги броял. По едно време забелязал, че някой шета из градината му нощем. Вечер на любимото му дърво висяла чудесна ябълка, зреела, а на сутринта нямало и помен от нея. Колкото и пазачи да слагал, никой не успял да хване крадеца. Всяка сутрин отново и отново царят откривал, че от любимото му дърво липсват ябълки. От мъка спрял да яде, да пие и да спи, а после повикал тримата царевичи и им казал:
– Чуйте, скъпи ми синове! Който от вас успее да издебне и хване крадеца в моята градина, той още приживе ще получи половината ми царство, а като умра, ще получи и останалото! 
Дали му дума синовете и пръв застанал на стража Пьотър царевич. Цяла вечер обикалял, без да види никого, а после седнал на меката трева под дървото със златните ябълки и заспал. А узрелите ябълки пак изчезнали. На сутринта царят попитал:
– Е, любезни ми синко, няма ли с какво да ме зарадваш? Не видя ли крадеца?
– Не го видях, царю господарю! Цяла нощ не мигнах, а никого не видях. Представа нямам как са изчезнали ябълките.
Разбрал царят, че крадецът е неуловим, и още повече се опечалил. Ала се надявал на втория си син. Вечерта на стража останал Василий царевич. Седнал под ябълката и взел да се оглежда да не би някой да се крие в храстите. А в късна доба заспал толкова дълбоко, че нито чул, нито видял нещо. И отново изчезнали безчет ябълки. На сутринта царят го попитал:
– Е, любезни ми синко, няма ли с какво да ме зарадваш? Видя ли крадеца, или не го видя?
– Не го видях, царю господарю. Усърдно пазих, не мигнах, но никого не видях и представа нямам как са изчезнали златните ябълки.
Още повече се опечалил царят. На третата вечер на стража застанал Иван царевич. Взел да обикаля около ябълката, боял се дори да седне, да не би да заспи. Пазил час, пазил два часа, а на третия час така му се приспало, че взел да мокри с роса очите си. Минала половината нощ и изведнъж в далечината се появила светлина. Тя се носела право към него и в градината станало светло като ден. Долетяла Жар-птица, кацнала на ябълковото дърво и взела да къса златни ябълки. Иван царевич се спотаил, прокраднал се, издебнал птицата и я хванал за опашката. Жар-птица взела да се дърпа с такава сила, че колкото и здраво да я стискал царският син, тя успяла да се отскубне и да отлети, а в ръцете му останало само едно перо от опашката ѝ. На сутринта, щом царят се събудил, Иван царевич му разказал кой е крадецът, и извадил перото на Жар-птица.
Зарадвал се царят, че най-малкият син му е донесъл перото, и го скрил в покоите си. Оттогава насетне Жар-птица не се появила в градината и царят както преди спокойно пиел, ядял и спял. Любувал се на перото и Жар-птица не излизала от ума му, затова решил да прати синовете си да му я доведат. Повикал ги и им казал:
– Чуйте, скъпи ми синове! Оседлайте бързите си коне и тръгнете по белия свят, намерете Жар-птица и ми я доведете, че иначе може пак да долети и да краде ябълки!
Поклонили се по-големите синове и се стегнали за път; оседлали бързите си коне, сложили си богатирски доспехи и поели по
широкото поле да търсят Жар-птица. Оставил царят най-малкия си син у дома поради младостта му, ала Иван царевич със сълзи
на очи взел да го моли да пусне и него, докато накрая не го склонил. Яхнал царският син богатирския си кон и потеглил. Много ли препускал, малко ли? Приказка бързо се разказва, а работа бавно се върши. Накрая юнакът стигнал до място, от което тръгвали три пътя. Там имало побит каменен стълб, а на него пишело:
„Тръгнеш ли направо от стълба, ще мръзнеш гладен. Тръгнеш ли надясно, ще останеш жив и здрав, ала конят ти ще умре. Тръгнеш ли наляво, тебе ще убият, а конят ти ще остане жив.“
Прочел Иван царевич надписа, дълго мислил по кой път да тръгне, и накрая поел надясно, за да остане поне той жив. Яздил ден, яздил два дни, на третия ден стигнал до непроходима гора. Стъмнило се, изведнъж от гъсталака изскочил огромен сив вълк и се хвърлил върху коня на Иван царевич. Преди царският син да размаха меча си, вълкът разкъсал коня на две и отново изчезнал в гъсталака.
Натъжил се юнакът – как ще я кара без бърз кон? Тръгнал пеша. Вървял ден, вървял два дни, на третия ден започнал да усеща глад. До смърт се уморил и седнал на един пън, за да си почине. Изведнъж кой знае откъде се появил сивият вълк и казал:
– Защо си унил, Иван царевич? Защо си увесил нос?
– Как да не съм унил, сиви вълко? Доникъде няма да стигна без бързия си кон!
– Сам избра този път. Ала ми е жал за тебе. Кажи накъде си тръгнал, къде отиваш?
– Прати ме царят господар да му намеря Жар-птица, дето ни крадеше златните ябълки.
– И на бързия си кон во веки веков нямаше да стигнеш до Жарптица! Само аз зная къде може да я намериш. По-добре седни на
гърба ми и се дръж много здраво. Разкъсах бързия ти кон, ала сега ще ти служа честно и почтено.
Седнал юнакът на гърба на сивия вълк, а той полетял с все сила. Под краката му се мяркали долини и планини, с опашката си замитал следите, които оставял. Много време ли изминало, малко ли, накрая стигнали до иззидана с камъни стена. Спрял вълкът и рекъл:
– Е, Иван царевич, слез и прескочи този зид. Зад него има градина, а в градината в златна клетка живее Жар-птица. Всички
стражи спят. Вземи Жар-птица, само остави златната клетка, че ще стане лошо.
Послушал царският син сивия вълк, прескочил каменния зид, спуснал се в градината и видял Жар-птица в златната ѝ клетка. Извадил я от клетката и тръгнал да се връща, ала размислил. Казал си: „Защо да нося Жар-птица без клетка, в пазвата си ли да я пъхна? А и клетката много струва, цялата е обсипана с елмази.“
Забравил думите на сивия вълк, върнал се и тъкмо вземал златната клетка, когато из градината се чуло тракане и звънтене. От клетката тръгвали скрити жици с всякакви звънчета и кречетала. Събудили се стражите, дотичали в градината, хванали царския син, извили му ръцете и го завели при своя цар, който се казвал  Афрон. Цар Афрон изпаднал в силен гняв и се развикал на юнака:
– Кой си ти? От кои земи идеш? На кой баща си син, как се казваш?
А Иван царевич му отвърнал:
– Аз съм Иван царевич, син на цар Демян. Твоята Жар-птица имаше навика да долита в градината ни и да я опустошава. Всяка
нощ късаше златни ябълки от любимото дърво на моя баща. Затова той ме прати да я намеря и да му я заведа.
– Ако ти, Иван царевич, беше дошъл да ми поискаш честно Жар-птица, честно щях да ти я дам или да я разменя – рекъл цар Афрон. – А сега ще разпратя вестоносци до всички краища на земята, до всички царства, за да се разчуе лошата ти слава: че си царевич, а си станал крадец! Е, от мен да мине! Ако ми свършиш една работа, ще ти опростя вината и ще ти дам Жар-птица съвсем драговолно. Ще идеш през девет земи в десета, в царството накрай света, и ще ми доведеш златогривия кон на цар Кусман. Натъжил се Иван царевич, отишъл при сивия вълк. Разказал му всичко, което се случило при цар Афрон, а вълкът рекъл:
– И защо, Иван царевич, не изпълни заръката ми? Нали ти казах: ако вземаш клетката, ще стане лошо!
– Виновен съм пред тебе, прости ми! – примолил му се царският син.
– От мен да мине. Сядай на гърба ми и се дръж много здраво, бързо ще те заведа, където трябва да стигнеш!
Седнал Иван царевич на гърба на сивия вълк и той се понесъл като вятър. Под краката му се мяркали долини и планини, с опашката си замитал следите, които оставял. Много време ли изминало, малко ли, през нощта стигнали до земите на цар Кусман.
Спрял се вълкът пред белокаменните царски конюшни и рекъл на юнака:
– Промъкни се в конюшните, Иван царевич, вземи златогривия кон и бягай. Само че внимавай: на стената виси златна юзда.
Не я пипай, че ще стане лошо.
Прескочил Иван царевич зида, промъкнал се в белокаменните конюшни. Всички стражи спели. Хванал царският син коня за гривата и тръгнал да се връща, ала видял на стената златната юзда. Казал си: „Не бива да водя коня без юзда, трябва и юздата да взема!“ Едва докоснал юздата – и в конюшните се чули гръм и звънтене. Събудили се конярите, които били на стража, дотичали, хванали царския син и го завели при цар Кусман. А цар Кусман взел да го разпитва:
– Кой си ти? От кои земи идеш? На кой баща си син, как се казваш? И как дръзна да ми откраднеш коня?
– Аз съм Иван царевич, син на цар Демян...
Уникално изследване за физическото създаване на Европа от духовна и масонска гледна точка представя Март Атанасов, писател и езотерик.
От 1.1.2019 г. орязват детските надбавки (Familienbeihilfe) за неживеещи в Австрия деца
Коледният празник е много стар. Коледният празник е познат навсякъде в най-древните мистерии на всички религии и винаги е бил празнуван.
16-то издание на благотворителната инициатива е насочено към децата с тежки заболявания и увреждания. 

Персийски писма

Шарл дьо Монтескьо 
Вече излеза ново българско издание на знаменитите „Персийски писма“ (1721) на френския мислител, социолог и писател Монтескьо, една от най-ярките личности на Просвещението!
Вече три столетия „Персийски писма“ (издателство" Колибри") непрестанно се преиздават в цял свят, четат се и се препрочитат като енциклопедичен епистоларен роман, като социален портрет с множество щрихи или като сказание за екзотично време на непредставими контрасти. Писмо подир писмо разкриват тайнствата в сарая с чувствените персийки, строго пазени от тиранични евнуси, и европейската освободеност на нравите, деспотизма на източните властелини  и абсолютистките порядки във френския кралски двор, повелите на езически божества, на ислямските пророци и на християнския Бог, източното и западното понятие за чест и достойнство… И постепенно добиват плът просветителските възгледи на автора за човешката природа, за световната история, за строежа и управлението на обществото, за законотворчеството, морала, брачния съюз, верската търпимост, тежненията му за господство на свободата, разума, знанието и справедливостта.
Шарл дьо Монтескьо (1689-1755) е забележителен френски писател, юрист и социолог, известен преди всичко като историк–философ и мислител. Той е един от основоположниците на френското Просвещение, характеризиращо се с вяра в разума, науката и рационализма. Първият му роман излиза през 1721 година. През 1725 година Монтескьо пише поемата в проза Гнидски храм, издържана в хедонистичен стил. Заниманията с изящното слово обаче са недостатъчни за търсещия ум на Монтескьо. През 1728 година той поема на път, като си поставя за цел да изучи политическо-правните институции в редица европейски държави. Събраните впечатления се появяват на страниците на едно от най-значимите му произведения – За духа на законите, излязло през 1748 година. „Персийски писма” ни пренасят в Париж и Европа в зората на Просвещението през удивения поглед на двама персийски пътешественици, жадни за нови хоризонти. Срещат се и се разминават две култури, две мировъзрения, две философии за дълга и насладите в живота. Великолепно уловени и мъдро изтълкувани, поднесени със сочен, афористичен език и с жилото на сатирата от изкусното перо на ерудит. Екранизацията на книгата е дело на един от основоположниците на синема верите, френския режисьор Жан Руш.
Откъс от книгата на Монтескьо  - „Персийски писма“
ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ АВТОРА (1721) 
Не правя посвещение, нито търся покровителство за настоящата книга: ако е хубава, ще я четат, ако не е, не ме интересува дали ще я четат. 
Отделих тези първи писма, за да изпитам вкуса на публиката: имам на разположение много други и мога да ѝ ги предложа по-късно. 
Ала това ще стане само ако остана неизвестен; узнаят ли името ми, ще замълча. Познавам жена, която ходи много добре, но започва да куца, когато я гледат. Творбата ми притежава достатъчно слабости и не желая да предоставя на критиката и собствените си недостатъци. Ако знаят кой съм, ще си кажат: „Книгата противоречи на характера му; би трябвало да използва времето си за нещо по-добро; тя не е достойна за сериозен човек“. Критиците винаги използват подобни разсъждения, защото за тях не е нужно да имаш много ум. 
Персийците, написали тези писма, живяха в дома ми; прекарвахме времето си заедно. Те гледаха на мен като на човек от друг свят и затова нищо не криеха. Хора, дошли от толкова далеч, не можеха да имат тайни. Даваха ми повечето от писмата си; преписвах ги. Дори открих няколко, които не би трябвало да ми покажат, защото дълбоко засягаха персийското тщеславие и ревност. 
Всъщност аз съм само преводач; целият ми труд се състоеше в това да съобразя произведението с нашите нрави. Доколкото можах, спестих на читателя витиеватия азиатски език и безчислените високопарни изрази, тъй като те безкрайно биха го отегчили. 
Но не направих единствено това. Махнах дългите комплименти, които ориенталците използват в такова голямо количество, в каквото и ние, и съкратих безброй незначителни подробности, които не бива да излизат наяве и би трябвало да си останат само между двама приятели. 
Ако повечето от авторите на сборници с писма постъпваха по този начин, от техните произведения нямаше да остане почти нищо. 
Едно нещо често ме учудваше: понякога персийците познаваха не по-зле от мен нравите и обичаите на народа ни и бяха доловили и най-незабележимите обстоятелства. Те забелязваха такива неща, които, сигурен съм, биха се изплъзнали от погледа на много немци, пътуващи из Франция. Обяснявам си го с дългия им престой, а и с факта, че е по-лесно за един азиатец да изучи за една година нравите на французите, отколкото на един французин да се запознае с нравите на азиатците за четири, защото едните са толкова общителни, докато другите  – толкова затворени. 
Обичаят дава възможност на всеки преводач и дори на най-недодялания тълкувател да украси началото на превода или на коментара си с панегирик за оригинала, като подчертае неговата полезност, качества и превъзходство. Не го правя и причините са ясни. Една от най-убедителните е, че това би било нещо много досадно, когато е поставено на място, досадно само по себе си: искам да кажа – в предисловие. 
РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА „ПЕРСИЙСКИ ПИСМА“ (1754) 
В „Персийски писма“ на читателите най-много се понрави, че съвсем непринудено откриха в тях своеобразен роман с начало, развитие и край. Различните персонажи са свързани като брънки от една верига. Колкото повече продължава престоят им в Европа, толкова по-малко привлекателни и странни им изглеждат нравите в тази част на света. В зависимост от характерите си те с различно учудване възприемат тази странност и привлекателност. От друга страна, колкото по-дълго Узбек отсъства, толкова по-голям става безпорядъкът в сарая в Азия, тъй като с нарастването на гнева любовта намалява. 
Този вид романи обикновено се приемат много добре, защото действащите лица сами излагат състоянието си и изживяват страстите си по-силно от всички разкази за тях. Това е една от причините за успеха на няколко очарователни творби, появили се след „Персийски писма“. 
И на последно място, в обикновените романи отстъпленията са позволени единствено когато сами по себе си съставляват нов роман. В тях не може да има разсъждения, защото персонажите не са събрани, за да разсъждават, това би нарушило целта и естеството на произведението. Но под формата на писма, където действащите лица не са избрани и темите не зависят от никакъв замисъл или предварителен план, авторът добива предимството да прибави към романа философия, политика и морал и да свърже всичко със загадъчна и донякъде невидима нишка. 
В началото „Персийски писма“ имаха такъв успех, че всички книжари правеха и невъзможното, за да получат продължението им. „Господине – казваха, – напишете ми „Персийски писма“.“ 
Ала изложеното дотук е достатъчно, за да покаже, че те не може да имат никакво продължение, нито да се смесят с писма, написани от друга ръка, колкото и остроумни да са. 
Съществуват няколко остроти, които мнозина сметнаха за твърде дръзки, но аз ще ги помоля да вникнат в естеството на произведението. Персийците, играещи в него толкова значителна роля, се оказват внезапно пренесени в Европа, тоест в друг свят. В голяма част от книгата трябваше да бъдат представени като невежи люде, пълни с предразсъдъци: целта беше най-вече да покажем зараждането и развитието на идеите им. Първите им мисли трябваше да бъдат странни: на автора не му оставаше нищо друго, освен да им придаде тази странност, която не изключва наличието на ум. Беше достатъчно само да се опише чувството им при вида на всяко нещо, което им се струва необикновено. Много далеч от мисълта да засегне някакъв принцип на религията ни, авторът изобщо не смяташе, че постъпва непредпазливо. Въпросните остроти винаги бяха свързани с изненадата и учудването, по-малко с желанието за изследване и никога  – с критиката. Говорейки за нашата религия, персийците не трябваше да изглеждат по-образовани, отколкото когато обсъждат нашите обичаи и навици. Ако намират понякога странни нашите догми, то тази странност винаги е плод на пълното непознаване на връзките между тези догми и останалите ни истини. 
Оправданията ни се дължат на любовта към нашите велики истини, независимо от почитта към човешкия род, който в никакъв случай не сме искали да засегнем в най-чувствителното място. Затова умоляваме читателя да гледа на споменатите остроти като на следствия от учудването на чужденци, които няма как да не се изненадват, или като на парадокси, казани от хора, които дори не са били в състояние да ги измислят. Молим го да разбере, че целият чар на произведението е в постоянния контраст между реалните неща и странния, наивен и причудлив начин, по който са възприети. Няма съмнение, че същността и замисълът на „Персийски писма“ са толкова очевидни, че могат да заблудят единствено онези, които сами искат да се заблудят.
Писмо I 
УЗБЕК ДО ПРИЯТЕЛЯ МУ РУСТАН В ИСФАХАН
Прекарахме само един ден в Кум. След като се поклонихме на гроба на Девата, дала живот на дванайсет пророци, потеглихме наново и вчера, на двайсет и петия ден от заминаването ни от Исфахан, пристигнахме в Тебриз. 
Рика и аз сме може би първите персийци, които, водени от любов към знанието, са напуснали страната си и са се отказали от сладостта на спокойния живот, за да търсят старателно мъдростта. 
Родени сме в цветущо царство, но никога не сме мислели, че знанията ни са затворени в пределите му и че трябва да ни огрява единствено светлината на Изтока. 
Съобщи ми какво се говори за нашето пътуване; не ме ласкай: знам, че хората, които ме одобряват, не са много. Изпрати писмото си в Ерзурум, където ще прекарам няколко дни. Сбогом, драги Рустан; бъди сигурен, че в която и част на света да се намирам, в мое лице имаш верен приятел. 
Тебриз, 15-и ден от месец сафар 1711 г.
Писмо II 
УЗБЕК ДО ГЛАВНИЯ ЧЕРЕН ЕВНУХ В САРАЯ В ИСФАХАН 
Ти си верният пазител на най-красивите жени на Персия; поверил съм ти най-ценното ми богатство на този свят; в ръцете си държиш ключовете от съдбовните порти, които се отварят само за мен. Докато бдиш над скъпото на сърцето ми съкровище, то си почива и се радва на пълна сигурност. Пазиш го както в тишината на нощта, така и в дневната врява, неуморните ти грижи поддържат колебливата добродетел. Ако жените, които пазиш, пожелаят да се отклонят от дълга си, незабавно ще ги вразумиш. Ти си бич за порока и опора на верността. 
Ръководиш ги и им се подчиняваш; безпрекословно изпълняваш техните желания и същевременно ги задължаваш да спазват законите на сарая. За теб е гордост да вършиш най-унизителните услуги; с почит и боязън се подчиняваш на законосъобразните им заповеди; служиш им като роб сред робите им. Но когато се опасяваш от погазване на законите на целомъдрието и скромността, ти им заповядваш вместо мен, техния господар.
Никога не забравяй от каква бездна те измъкнах, когато бе най-презреният от робите ми; поставих те на това място и ти поверих наслажденията на сърцето си. Бъди възможно най-покорен слуга на жените, споделящи любовта ми, ала нека те почувстват пълната си зависимост. Отрупвай ги с невинни удоволствия; разсей безпокойството им, забавлявай ги с музика, танци, сладки напитки; насърчавай ги да се събират често. Ако искат да отидат на село, може да ги заведеш, но отстрани всички мъже, които биха могли да срещнат. Настоявай да се грижат за своята чистота, която е об¬раз на душевна непоквареност. Говори им понякога за мен. Бих искал да ги видя отново в това очарователно място, което те разхубавяват. 
Сбогом. 
Тебриз, 18-и ден от месец сафар 1711 г.
Страница 8 от 165
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…