Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Най-провокативната книга на българския писател Виктор Пасков излиза в ново издание на пазара.
След „Балада за Георг Хених”, която през 2018 г. получи заслужено място в задължителната учебна програма, и „Германия, мръсна приказка”, в ново луксозно издание с твърди корици на българския пазар излиза и „Аутопсия на една любов” – най-оспорваният роман на писателя, журналист и музикант Виктор Пасков.
Всичко започва, когато завърналият се в България за годишния си отпуск музикант Чарли среща Ина – фаталната жена с неочаквано призвание: да бъде нечий греховен инструмент. И с репутация, която не може да се сравни дори с една нощ, прекарана с нея. Когато Ина я няма, следва самота, а празнотата в България от края на 60-те става oще по-осезаема. Едно загубено поколение си отива. А „небесният биг-бенд” става все по-многоброен.
Побеждава ли любовта всичко или страстта успява да изпепели всички пътища между две „бездни”, прегърнали се за един кратък миг?
„Аутопсия на една любов” (издателство" Сиела") е унищожително саркастичен и фатално откровен роман, в който акордите на саморазрушението – социално и личностно, както и на творческия порив, се врязват в читателското сърце.
Страст, джаз обич, приятелство и смърт се преплитат в скандална, но наситена с емоции изповед, в която „музиката може и да убива”, но обичта побеждава и в смъртта.
Защото „въпреки живота”, в творчеството на Пасков всичко е любов.
„А колкото до любовта... трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение," твърди писателят.
„Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница.
Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.
Из „Aутопсия на една любов” от Виктор Пасков
Събуждане – в пет.
Седмици наред се будя в пет.
Това означава, че съм спал около четири часа сън на касоразбивач.
Ставам, блъскам се в стола, после в бюрото.
В краката ми с тих звън се валя почти празна бутилка. Казвам „почти“, защото в нея плацика кафеникава течност, около глътка и половина. След малко бутилката е съвсем празна, а аз имам морски котки в корема.
Излизам на балкона по слипове.
Навън е мрачно, топло и лепкаво. От строежа на „Джонсън Хауз“ се носи шум. Дребни фигурки на турски, гръцки и български гастарбайтери щъкат насам-натам, облечени в жълти оверали, с предпазни маски на лицата и облени в оранжева светлина, като под похлупака на огромен аквариум някъде на Марс.
Работят ден и нощ.
Работят събота и неделя. Ровят се в една грамадна дупка, пресечена от железни конструкции, а в ръцете им просветват оксижени: бяло, синкаво и зелено.
Мистър Джонсън е американски архитект, копелдак на деветдесет и две години.
На ухиления му портрет отсреща някой е нарисувал с червен спрей тлъст пенис между зъбите му: поздрав от работническата класа.
Дъртакът, или по-точно екипът му, са решили да вдигнат идиотския си небостъргач точно под носа ми: тук, където преди се простираше равно поле и имах изглед до Чекпойнт Чарли.
Връщам се в леглото.
Напразни опити да заспя отново.
Накрая не издържам. Ставам. Отивам в кухнята. Правя си чай. Препичам филийки. Мажа ги с диетичен маргарин, редуциращ холестерола (ха, ха!). Нарязвам испански домат, слагам върху филийките френски кашкавал и датски салам, сварявам рохко немско яйце. Къса, мъчителна закуска, завършваща с две лъжици сода бикарбонат и два аспирина „Байер“.
Вземам мокър парцал и стриктно обърсвам с него балатума на цялата кухня.
С друг почиствам от трохи и прах маса, шкафове и прозорци. Измивам двете чинии и чашата, вилица, лъжичка и нож и ги слагам по местата им.
Междувременно е шест часът.
Започва кашлянето и треперенето. Сърцето ми хлопа.
Влизам в банята, запалвам цигара и си мия зъбите. Животните в стомаха ми стават неудържими. Закуската отива в тоалетната. Подпирам се известно време с ръка на стената. Сърцето ми съвсем бясно хлопа. Аритмия. Прикляквам и искам да го повърна в крачола си. То не желае да се изцеди през хранопровода и да влезе в крачола.
Загасвам цигарата. По слепоочията ми тече пот.
Лошо ми е.
Много ми е лошо. Вие ми се свят. Вибрирам. Паля нова цигара. Не мога да поема дъх. Ако искам кризата да приключи, трябва да вляза в хола и да ударя една глътка от бутилката. Не, няма да го направя, няма да го направя. Няма да го направя! Разбира се, че ще го направя. Сърцето ми прави скок. Спира. Загасвам цигарата. Няма да го направя. Господи. Не мога да дишам.
Така... сега е хубаво... Сега е наред. Изпих шльокавицата от миналата година, която ми подариха в Созопол. Гадост с вкус на смокини.
Вземи самобръсначката и не се гледай.
Бръсни се внимателно, подпирай с лява ръка дясната, за да не се заколиш!
Това лице не е мое. То е подменено. По всяка вероятност е изровено от дюкяна на антикварен магазин сред еврейски полумрак, под тежката миризма на гниеща хартия и предмети без значение. Майка ми не би разпознала това лице. Нито баща ми. Но те не са живи и няма защо да ме разпознават.
Влизам във ваната: наказателни душове. Горещо – студено, студено – горещо. Горещо до полуда. Студено до крясък. Измивам банята с препарати до блясък и подреждам прибори за бръснене, кремове, одеколони и четки за зъби под огледалото.
Нямам цигари. Пак нямам цигари! За кой ли път вече нямам сутрин цигари?
Отивам до подлеза на метрото, купувам две кутии „Марлборо“, около осем сутринта е.
Минавам през театъра. Портиерът вдига глава от вестника си и вяло ми кимва. Той е свикнал със сутрешните ми посещения. Познаваме се вече двайсет години. По принцип няма право да ме пуска, защото от половин година този театър не съществува. Сградата – да, но оркестър, хор, балет, певци и техника бяха закрити от общината на град Берлин, която няма средства за луксозната стока култура. Платиха ни обезщетение и ни биха камшика.
Сутрин краката ми сами ме влачат тук, въпреки че е мъчително и болезнено. (Или точно заради това.)
Влизам в оркестрината. Тъмно е, но аз си знам мястото: първия пулт на кларинетите. Мога да го намеря с вързани очи. Мирише на сценична прах, на костюми и завеса. На този пулт седнах съвсем млад, преди двайсетина години, като по чудо пуснат от церберите на българската „Концертна дирекция“.
Без никакви връзки, само според изискването на немската комисия. Навремето ставаха и чудеса. Имам зад гърба си над двайсет хиляди концерта, турнета и представления.
През цялото време съм бил болен само два или три пъти. Идвах на работа дори и със счупен крак. Цели три месеца. Ние всички живеехме в този театър като държава в държавата. От сутрешната репетиция до късна нощ, която завършваше в клуба при Елза. Не ни интересуваха промени и политика. Бяхме извън вихрушката. Бяхме извънземни. Сега сме от жалката армия на петте милиона и четиристотин хиляди безработни във Федерална република Германия.
Сега няма Елза, няма ги откачените диригенти, бог да ги убие, няма джемсешън, кокс, Кристоф, нищо.
Няма я Ина. Вече два месеца и пет дни.
Връщам се в пустия, огромен апартамент.
Кафе, цигара.
Позив за повръщане. Отново тоалетната: зелен стомашен сок.
Давя се още малко, пулсът ми минава сто и двайсет. Излизам на балкона да поема чист въздух. Откъде чист въздух? Втренчвам се в надписа на съседната сграда: „Имобилиен, Енгевелт“.
Нощно време този надпис примигва неритмично и червеникаво, а буквата И на „Имобилиен“ не свети. На покрива на сградата се ветрее избеляло червено знаме, което така и не проумях какво означава през всичките тези години.
Нонстоп мисли за Ина, два месеца и пет дни мисли за Ина, едно и също, едно и също, едно и също и то ще ме довърши.
Какво ли прави в момента в София?
Отива ли на работа?
Къде работи?
С кого спи?
Защо ме нападна?
Защо ме е лъгала през цялото време? Защо живях всичките тези месеци с най-голямата откачалка на София? Защо аз? С какво го заслужих?
Чароматна история за три сестри, които бягат от войната в Иран, се разгръща на страниците на романа „Супа от нар“
Пъстроцветна екзотика, омайно благоухание, неочаквана любов, нови приятелства и жлъчна завист, която застрашава така дълго търсената от три сестри, бягащи от войната в Иран, хармония, изпълват страниците на романа „Супа от нар“ (ИК „Сиела“). Книгата на емигриралата в Ирландия писателка от ирански произход Марша Мехран съдържа също интересни и лесни за приготвяне традиционни ирански рецепти.
Пленяващият аромат на кардамон, канела и шафран се носи в благоуханна смес из улиците на сгушено в полите на свещената планина Кроу Патрик в Ирландия селце. Чароматът идва от кухнята на изоставена пекарна, в която три сестри от рода Аминпур се надяват, че най-накрая са намерили безопасно място, което могат да нарекат дом, след мъчителното си бягство от войната в Иран. Докато Марджан, Бахар и Лейла творят чудеса в кухнята, създавайки миниатюрен персийски оазис в дълбоката ирландска провинция, екзотичните красавици успяват да пленят мнозина, завързвайки куп нови приятелства. Пекарната, а покрай нея и трите сестри, процъфтяват и не след дълго (не)очаквано любовта също влиза в живота им!
Дали щастието може да бъде пълно обаче, или завистта на по-тесногръдите жители заплашва да изтръгне сестрите от новооткрития рай и да ги запрати обратно на улиците на Иранската революция? Може ли действително любовта да надвие всичко? А дали наистина е по-силна от завистта?
Между страниците на тази заплетена и трогателна история за приятелство, бягство от войната, любов и кулинарни изкушения от Изтока с аромат на кардамон и розова вода ще откриете и полезни рецепти за някои традиционни ирански ястия – долме, супа от червена леща, млечна напитка дуг, агнешки абгущ и др.
Марша Мехран (1977-2014) е писател от ирански произход, известна с международния си бестселър „Супа от нар“. Родената в Техеран Марша е дъщеря на счетоводител и учителка, които са поддръжници на религиозното учение бахайство, зародило се в района на днешен Иран през XIX век и обявено за най-гонената религия в шиитски Иран. С настъпването на Иранската революция през 1979 г. семейството на Марша емигрира, прекарвайки следващите няколко десетилетия в различни държави, дори континенти – Аржентина, Австралия, САЩ. През 1994 г., след като визата ѝ за престой в САЩ изтича, Марша Мехран се установява в Ирландия.
Дебютният ѝ роман „Супа от нар“, публикуван през 2005 г., е преведен на повече от 15 езика и е издаден в над 20 държави по света. Следват „Rosewater and Soda Bread“ („Розова вода и квасен хляб“) и „The Margaret Thatcher School of Beauty“ („Училището за красота „Маргарет Тачър“), която излиза посмъртно. На 30 април 2014 г. Марша Мехран е намерена мъртва в дома си. Обстоятелствата около смъртта ѝ остават загадка и до днес.
Откъс от „Супа от нар”, Марша Мехран
Зората се надигна над сгушения залив и малкото ирландско градче Балинакроу. Ако Томас Макгуайър се бе спрял, за да се възхити на фанфарите на шафрановите ѝ лъчи, може би щеше да пропусне началото на края на царуването си над сънливия морски град. Но както често става с хората с неговия темперамент, Томас нямаше особено време за подобни безсмислени занимания. Усърдният бизнесмен бе скочил от твърдото си легло в пет и половина тази сутрин, решен, съвсем обичайно за него, да се посвети на своята разрастваща се империя от три кръчми, два магазина за алкохол и един малък хотел на главната улица на града, Мейн Мол.
Плавно виещата се средновековна улица започваше с мазното заведение за бургери „Блу Тъндър” и завършваше при сивкавата църква от четиринайсети век и внушителния паметник на свети Патрик на градския площад. Между двете точки бе разположена обичайната комбинация от кръчми, магазин за обувки „Кларк”, друг за религиозни реликви и трети за сувенири и арански пуловери , точно такъв, какъвто човек очаква да намери в ирландските градове, разположени в сянката на творението на Майката Природа, величествената планина Кроу Патрик. Неспособни да съперничат на славата на хилядолетния седимент и древните келтски пътеки из мочурищата, подобни места са доволни просто да съществуват в периферията и понякога леко да свиват рамене: „Защо дори да опитваме?”. В Балинакроу природните феномени бяха доминирани от Кроу Патрик, или Рийк, както я наричаха местните, на чийто връх свети Патрик е постил четиридесет дни и нощи. Планината стоеше самотна като монах, заслонявайки скупчените в подножието ѝ къщи, а изтощената ѝ душа вече не бе така очарована от просналата се под нея долина с плетеницата от полета, оградените с каменни стени ливади и човешката лудница по Мейн Мол.
Първият пролетен ден на 1986-а година завари Томас Макгуайър на главната улица на Балинакроу, обут с ботуши и потръпващ от студения сутрешен дъждец. Широкоплещият кръчмар току-що бе отворил вратите на избата на „При Пади Макгуайър”, проядената от дървеници кръчма, която бе наследил преди повече от двайсет години от баща си. Ненавременната смърт на Пади при инцидент, в който бе замесен трактор, бе направила тринайсетгодишния по онова време Томас най-младия собственик на заведение в Балинакроу, ако не и в цялото графство Мейо, доколкото историята помнеше. Подобно ранно господство над любимата градска дупка за квасене на жадните гърла извади – за нещастие – най-лошото от младия мъж, който и без това имаше избухлив нрав. Болната природа на Томас бе резултат от хаотичната смесица на сард (студено) и гарм (горещо), която нищо – дори прочутата балансираща рецепта за тръпчива супа от нар на Мерджан – не може да изцели. Тази фатална комбинация от течности не само го бе подбуждала към безброй ирационални постъпки през целия му живот, но освен това бе причина да бъде хванат неподготвен от чувствените ароматни вълни във въздуха, наситени с кардамон, канела и розова вода, които точно тази сутрин се носеха мощно в негова посока.
Мирисът зашемети за пръв път Томас Макгуайър, докато той насочваше ниско платения служител на „Гинес” надолу към студената изба на пъба. Пикантните, греховни интонации в него навяваха мисли за непознато зло и покварена чуждоземност и задействаха поредица от предупредителни звънчета в голямата картофообразна глава на Томас, оставяйки го вцепенен на място. Едва след като мъжът от „Гинес”, Конър Дженингс, също спря и подуши въздуха, Томас осъзна, че странната миризма бе съвсем реална.
– Исусе, Дево Марийо и Йосиф... Ако това не e божествено ухание, не знам тогава как мирише в рая.
Конър се облегна на количката с бъчонки бира и подуши отново с чипия си нос. Четиресетгодишен ерген, който все още живееше със скръндзавата си майка, Конър току-що идваше от крайно разочароваща закуска, състояща се от слаб чай (торбичката бе многократно използвана) и сандвич с почти прозрачно парче бекон върху хляб от предишния ден, намазан с масло. Докато стоеше там и душеше въздуха, обемистият му стомах издаде продължително, бунтовно ръмжене.
Томас се намръщи.
– Ще се озовеш в рая по-скоро, отколкото си мислиш, ако не довлечеш дебелия си задник тук и не довършиш зареждането! Върши си работата и спри да ми губиш времето. Или да се обадя на Шеймъс О’Грейди? Сигурен съм, че ще иска да чуе как върви една от неговите доставки.
Това бе особено сурово шамаросване дори за Томас Макгуайър и лицето на Конър доби моравочервен оттенък от обида, докато сваляше поредния кег от буса. Мърморейки под носа си, той изчезна надолу по стълбите на избата и собственикът на кръчмата остана сам на улицата, за да изследва източникът на миризмата. Пробуденото за живот обоняние на Томас го отведе до съседната врата на занемарения магазин, където някога беше сладкарницата на Делмонико, „Сладкишите на татко”. Семейство Делмонико се бяха преместили в града от Неапол малко след края на Втората световна война и притежаваха безличното магазинче в продължение на три десетилетия. Но след смъртта на Луджи Делмонико преди пет години мястото бе празна черупка, изоставена и събираща прах. Или трябва да се каже, бе такова доскоро. Защото колкото и да бе сънен, Томас не можеше да не забележи любопитния отблясък светлина, просмукваща се през закритите с вестници прозорци на магазина.
Светлината стана по-ярка, когато доближи предпазливо към старата сладкарница, а от плътния екзотичен аромат коленете му се разтрепериха като на свенлив ученик. Томас примижа през малка пролука във вестника, почти очакващ да се озове лице в лице със самия дявол, но вместо това забеляза сиянието на някакво златисто, безспорно сквернословно нещо, което запълни цялото му зрително поле.
Навъсеният барон на напитките се намръщи и се изплю върху напуканите плочки на тротоара пред червената врата на магазина. Чисто вещерство, това си беше. Не се съмняваше. И той щеше да разбере кой стои зад цялата тази история.
Това е втората книга на преподавателя и журналист Александър Стоянов след „Османската експанзия“ – за кратко време успя да привлече вниманието на специалисти и любители на историята.
„Руско-турските войни (1569–1878 г.)“ е издание, което се превръща в една от първите стъпки в процеса по осъвременяване и обогатяване на българската историография през XXI в., посветена на 11-те конфликта, разгърнати в продължение на 310 години.
Базирайки се на монографии, студии, статии, авторът на „Османската експанзия 1453–1683 г.“ проследява в 504 страници чисто хронологично конфликтите, но и се старае да внесе яснота в процесите на преструктуриране, реформиране и развитие на въоръжените сили на двете империи.
Д-р Александър Стоянов е автор на пет публикувани монографии и десетки статии, посветени на различни военноисторически проблеми. Завършил е Лайденския университет в Нидерландия и е преподавал в Нов български университет. Създател и главен редактор на списание „Военна история“ и съосновател на журнала „De Re Militari“.
Из „Руско-турските войни (1569–1878 г.)“ от Александър Стоянов (издателство "Сиела")
І глава
ИГРАЧИТЕ И ИГРАЛНАТА ДЪСКА
Преди да се вкопчат в ожесточено единоборство, Османската им¬перия и Московското царство извървяват сходен път на разви¬тие, който обуславя тяхната история в периода до 1568 г. И двете държави се издигат като обединителен център на няколко по-малки държавни образувания, населяващи раздробения от монголските на-шествия ареал на една по-стара средновековна монархия. В случая с османците това е Румският султанат, а в руския – Киевското княже¬ство и наследилата го система от държави наследници, подчинена от татарите в края на XIII в. По същия начин, по който османските турци завземат останалите анадолски бейлици , за да се издигнат като един¬ствена регионална сила, московските князе анексират една след друга останалите руски държави, разположени западно от река Волга и се¬верно от река Дон. Както завземането на Константинопол легитимира претенциите на Мехмед II за върховенство на Балканите и в Мала Азия, така и превземането на Новгород (1478 г.) превръща Москва в единен политически център на руските земи.
Проблемите във военно отношение, пред които се изправят две¬те монархии, също са сходни. С оглед на преките си противници, и Османската империя, и Московското царство са принудени да разра¬ботят една определена двойственост в постановката на своите полеви армии. От една страна, за преодоляване на противниците на запад, двете държави използват силни пехотни формирования, подкрепени с артилерия, докато при кампаниите на изток – употребата на кавале¬рия остава по-удачният способ за постигане на успехи. Допълнител¬но сходство може да се открие по отношение на приобщаването на степните общества, населяващи Северното Черноморие. И Москва, и Истанбул се стремят да контролират и ограничат военно-политическите претенции на местното население – състоящо се основно от татари и казаци. За целта и двете монархии разработват сходни мето¬ди като: настаняване на постоянни гарнизони; строеж на укрепителни линии; засилване правомощията на местните управници и налагане на система на патронаж спрямо местните военни и политически лиде¬ри. Въпреки сериозните усилия двете държави ще похабят повече от два века преди целите им да бъдат повече или по-малко осъществени. Причината за това се корени както в техническите и административ¬ни ограничения на централизиращите се ранномодерни държави, така и в изключително упоритата активна и пасивна съпротива, оказвана от местното население, което брани със зъби и нокти своята политическа, военна и икономическа независимост.
Зенитът на Полумесеца
Възходът на Османската империя започва през 1300 г., когато вторият поред владетел на малкия анадолски бейлик – Осман I Гази (1299–1324 г.) , започва да разширява земите си, атакувайки владенията на отслабващата Византийска империя, раздирана от граждански войни и от деградиращата система на пограничните теми, сериозно отслабе¬ни от политиката на Михаил VIII Палеолог (1259–1282 г.). Мечтата на ромеите да възстановят своите владения на Балканите изцежда тех¬ните ресурси и василевсите са принудени да изтеглят войски от Мала Азия, за да запълнят пробойните в Европа. Роля в този процес има и България – само в рамките на една година (1278 г.) българският цар Ивайло унищожава цели две византийски армии – сериозен удар за и без това изтощените ресурси на Византия. Макар да постигат окон¬чателен успех срещу България, ромейските сили са допълнително из¬тощени след войните със Сърбия и при отбиване на атаките на Неапо¬литанското кралство. Проблемите с Каталонската дружина на Рожедьо Флор в началото на XIV в. само задълбочават кризата, давайки златен шанс на Осман. Той и синът му Орхан (1324–1362 г.) успяват да завземат всички византийски територии във Витиния, включително крепостите Бурса и Никея, които бързо се превръщат в опорни точки на османския контрол. Поредица от победи срещу бейлиците Кареси, Айдън и Гермиян водят до разширяване на османската държава. Ис-тинският пробив обаче идва през 1356 г., когато византийците преда¬ват на османците крепостите Галиполи и Цимпе в замяна на оказаната военна подкрепа в хода на поредната гражданска война между Йоан Кантакузин (1347–1354 г.) и Йоан Палеолог (1341–1391 г.). Възполз¬вайки се от новопридобитото предмостие на Балканите, османците, водени от Мурад (1362–1389 г.) и неговите близки помощници Лала Шахин паша и Евренос бей, бързо разширяват контрола си в Тракия. Одрин пада през 1362 г., а заедно с него и околните византийски кре¬пости. Походът (1364–1366 г.) на Амадео VI Савойски (1343–1383г.) дава временна отсрочка, която е пропиляна от балканските народи, вкопчени в собствените си противоборства. Междувременно Лала Шахин и Евренос продължават експанзията си в Тракия и успяват да разгромят единствената сериозна опозиция срещу османските сили – войските на братята Вълкашин и Углеша Мрнявчевич, които са раз¬громени при Черномен през 1371 г.
Пет години по-късно поредната гражданска война във Византия води до купуване на услугите на Мурад – Галиполи и Цимпе са върна¬ти на османците, с което те окончателно се установяват на Балканите. Следващите 30 години представляват почти постоянен низ от осман¬ски победи. През 1382 г. Мурад слага ръка върху Тракия и Софийското поле, следват Македония и Тесалия. През 1387 г. при Плочник боснен¬ско-сръбската армия, подкрепена и от български части, нанася първото голямо поражение на султанските войски. През 1389 г. обаче в битката при Косово поле не се излъчва реален победител, но се вижда, че дори смъртта на Мурад не е достатъчна, за да прекърши османския устрем. През 1393 г. османците завземат Търновското царство. Две години по-късно Добруджанското деспотство споделя съдбата му. През 1396 г., Баязид (1389–1402 г.) разбива кръстоносната армия на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437 г.) при Никопол и утвърждава сюзеренитета си над Видинското царство и Влашко. До паметната битка при Анкара изглежда, че нищо не е в състояние да възпре Полумесеца. Тогава на преден план излиза Тамерлан (известен и като Тимур), ловко привлечен от византийската дипломация с обещание за богата плячка. Монголски¬те сили проникват в Мала Азия и разгромяват османската армия при Анкара. Всички анадолски васали на Баязид го предават. Парадоксал¬но, най-верни му остават частите, събрани на Балканите, в това число и сръбският контингент от тежка конница. Тамерлан отвежда султана в клетка, а немалка част от османските завоевания са загубени – върнати на предишните им собственици.
Следва десетилетие на граждански войни между тримата сино¬ве на Баязид – Сюлейман, Муса и Мехмед. В крайна сметка Мехмед Челеби (1413–1421 г.) излиза победител и се заема да омиротвори и възстанови своята държава. В резултат на далновидната му полити¬ка неговият наследник Мурад II (1421–1444 г.; 1446–1451 г.) успява да преодолее всички негативни последици от катастрофата при Ан¬кара и дори да премине в контранастъпление на Балканите и в Мала Азия. Когато Мурад II умира през 1451 г., неговият син Мехмед II Фа¬тих (1444–1446 г.; 1451–1481 г.) наследява една укрепнала и богата държава, разполагаща с модернизирана армия и готова за следващия етап от своята експанзия. Завоеванията не закъсняват.7 През 1453 г. Мехмед превзема Константинопол и го превръща в своята нова им¬перска столица. Следват поредица от бързи успехи срещу остатъците от Византия – държавиците на Палеолозите и Комнините в Пелопонес и Трапезунд, както и срещу Генуа, чиито колонии в Черно море биват подчинени една след друга. Мехмед не забравя и Западните Балкани. Сърбия е покорена през 1459 г., последвана от Босна четири години по-късно. Единствено упоритата съпротива на Скендербег в Албания и на Дракула във Влашко оставя горчив вкус в устата на Завоевате¬ля. До смъртта си през 1481 г. Мехмед II подчинява почти цяла Мала Азия, по-голямата част от Егейските острови и Балканите и налага върховенството на Османската империя над Кримското ханство – ход, който ще има сериозно влияние върху събитията, които ще бъдат разгледани в настоящата книга.
След вихрената експанзия от времето на Мехмед Османската империя се нуждае от време за консолидиране и възстановяване на силите. Тези ценни активи са натрупани в хода на управлението на Баязид II (1481–1512 г.), който съумява да се справи с гражданската война, започната от брат му Джем, както и да отблъсне туркменската племенна конфедерация Ак-Коюнлу, чиято империя в Месопотамия и Армения е сериозно предизвикателство за османските интереси в Западна Мала Азия. Баязид успява там, където Мехмед II се прова¬ля – Албания е окончателно подчинена, Влашко е поставено под трай¬на зависимост, а молдовските крепости в делтата на реките Дунав и Днестър са заети от османски гарнизони. Без да постигне някакви ко-лосални териториални придобивки, Баязид II циментира османската хегемония както на Балканите, така и в Черно море.
Смъртта на предпазливия Баязид II е сигнал за нов, агресивен етап в османската външна политика. Образованият, безскрупулен и без¬крайно амбициозен Селим I (1512–1520 г.) бърза да се разправи със семейството си, за да си спести възможна гражданска война. След това той потегля с армиите си на изток, където две империи се надигат сре¬щу османците – старото владение на Мамелюците в Сирия и Египет и новата монархия на Сафавидите в Иран и Ирак. Селим разбива перси¬те при Чалдъран (1514 г.), след което насочва силите си към Египет. Мамелюците са разгромени в две последователни битки – при Мардж ал Дабик в Сирия (1516 г.) и при Ридания край Кайро (1517 г.). За на¬следника на Селим – Сюлейман Законодателя (наричан и Великолепни, 1520–1566 г.), остава само да потуши бунта на последните египетски мамелюци (1522 г.), след което историята се превръща в пасивен наблюдател на новата вълна от османски завоевания. Сюлейман, подобно на своя прадядо Мехмед, почти не изпуска година без да организира грандиозен поход отвъд границите на своята империя. Между 80 000 и 100 000 войници кръстосват Балканите и Близкия изток, завоювайки нови земи. Белград е завзет през 1521 г., отваряйки пътя към Унгария, която пада на свой ред през 1526 г., след като Сюлейман побеждава Лайош II (1516–1526 г.) в битката при Мохач. Междувременно осман¬ците превземат о. Родос и прогонват рицарите хоспиталиери, които след известно странстване се установяват на о. Малта, където орденът им съществува и до днес. След успехите на запад Сюлейман отправя взор към Азия. Азербайджан и Ирак са завладени, заедно с Армения и части от Грузия. Османските сили превземат и Йемен, Еритрея и части от Сомалия. В Африка Алжир признава върховенството на Портата, а след упорита борба срещу хоспиталиери и испанци Либия също е при¬съединена към владенията на султана.
Именно в годините на големите успехи, започват да личат и пре¬делите на османската мощ. Виена на два пъти остава извън възможно¬стите на Сюлейман, а битката за Унгария се проточва чак до 1547 г., когато между османци и Хабсбурги най-сетне е постигнат временен компромис. Походите във вътрешността на Иран са пълен провал, а операциите срещу португалците в Червено море и Индийския океан приличат по-скоро на пасивна отбрана, отколкото на активно поемане на инициативата. Макар и да постигат значително предимство по море в Средиземноморието, османските сили сякаш са достигнали предела на възможностите си и флотът на султана се задоволява основно да разграбва вражеските пристанища, а не да ги завладява.
Когато Сюлейман умира през 1566 г., неговите сили са претърпе¬ли поражение под стените на Ла Валета в Малта, но въпреки това империята му е една от най-великите държави в света. Единствен ре¬ален неин съперник се явява Хабсбургската монархия, властваща над Испания, Австрия, половин Италия, Бенелюкса и отвъдморските земи на Новия свят. Макар неговият наследник Селим II (1566–1574 г.) да не блести нито с особен интелект, нито със значителни качества като монарх, опитният велик везир Мехмед Соколович стиска здраво юз¬дите на властта и продължава да крепи наследството на Сюлейман. Именно в контекста на неговото управление като велик везир Осман¬ската империя за първи път ще се изправи срещу най-новата велика сила в Европа – Московското царство.
Прекрасният носталгичен разказ за връзката с корените е на Славянка Мундрова- Неделчева.
Д-р Анелия Хохвартер в интервю за БНР заедно с актьора Христо Мутафчиев, доц. Иван Чавдаров и водещата Ива Дойчинова.
