All for Joomla All for Webmasters
След 35 години отново се стягах за Прага

Прекрасният носталгичен разказ за връзката с корените е на Славянка Мундрова- Неделчева. 

Сега беше съвсем различно. Тогава зеленият семеен москвич отнасяше към летището „две души в едно тяло“, а днес онази втора душа, за чието име тогава нямах никаква представа, грабяса двата куфара и изтрополи стремглаво по стълбите. Далече долу, почти от входа, чух басовия му глас да ме подканва: „Старши, дай жега!“ Давам жега колкото мога, Мите. Как не! От толкова време чакам това връщане в прародината ни.

Планираното от месеци пътуване - подарък за моя юбилей - започна точно като в анекдот. Застанала чинно на опашката за чекиране, в последния момент с ужас установих, че не съм си взела личната карта. Връщам се, няма как. Тогава разбрах защо за международните полети трябва да се дойде два часа предварително.
Митьо, който за първи път щеше да види родината на дядо си Митко и на прабаба си, с каменно изражение подкара куфарите към една пейка, докато аз полуобезумяла хукнах навън и се заоглеждах за такси. За късмет едно спря под носа ми. Едва изчаках пътниците да излязат и в скоропоговорка излях молбата си.
Шофьорът се случи разбран и опитен. Измуши се сред трафика по „Цариградско шосе“ и спря да ме чака близо до дома ми, за да не влиза в плетеницата от еднопосочни улици. Хукнах, без да обръщам внимание на ожулената до кръв пета (що ми трябваха точно сега тия чисто нови обувки). Изкачих стълбите с такава бързина, каквато никога не съм знаела, че мога да развия, взех картата и беж обратно. Явно късметът на шофьора се беше съюзил с моя – докара ме пет минути преди края на чекирането.
Благополучно предали куфарите, тръгнахме към нашия изход. Като разбра защо куцам, Митьо измъкна една лепенка и така превързана, бодро закрачих след него към паспортния контрол. Времето за мене вече нямаше значение. Щях да летя за Прага!
Час и нещо летене ми стигна колкото да прочета една-две новели от Стефан Цвайг, да изям сандвича и да изпия кафето. Почти залепила нос в илюминатора, проследявах как ембраерът на „България ер“ ни приземява на летище „Вацлав Хавел“. То си е онова същото старо „Рузине“, на което кацнах с „Балкан“ в ранната есен на 1983 година, но сега е сериозно разширено и гъмжи от пътуващи от всички краища на света. Водачът на групата ни Силвестър Марангозов, явно неведнъж водил екскурзианти в Чехия, експедитивно ни натовари в автобуса и докато шофьорът лавираше сред колите и камионите по пътя към града, ние започнахме да се запознаваме с Чехия и столицата й.
Винаги има какво да се научи от екскурзоводските беседи, дори да идваш за четвърти път в някой град.
Първия път екскурзовод ми беше дядо ми – прекият „виновник“ за моя чешки произход. Изучил се за инженер в Прага, той си дошъл в родния Сливен не само с диплома, а и със семейство – една руса синеока чехкиня и едно момченце, родено в Прага, което на три годинки знаело само чешки и не знаело, че е моят баща. И когато за първи път стъпих на чешка земя – на перона на централната гара на Прага, разбрах парадокса в думите на дядо: „Не ми се тръгва за Чехия - после не ми се връща.“Истина беше. И аз не исках да се връщам.
Втория път екскурзоводът бях аз. Потеглих отново на дългото пътуване през Румъния и Унгария заедно с майка ми към любимата чешка земя, която тя така обикнала от разкази на нейна позната, че след гимназия живяла цяла година в различни чешки градове с намерението да учи земеделие, както много български младежи след края на Втората световна война. Земеделието така и не изучила - осъзнала, че е прекалено тежко за нея. А и водният плеврит, който си навлякла, защото не обичала да се облича с дебели дрехи, я задържал цели пет месеца в пражката болница „Буловка“. Парадоксално, но това беше един от най-хубавите й спомени от Чехия - понаучила езика, сприятелила се с чехкини, а и млади пациенти от мъжкото отделение дискретно ги ухажвали, канели ги на разходки в болничната градина, после се завързали писмовни приятелства (естествено угаснали с времето).
Като дошла в София да учи за лаборантка, се записала на езикови курсове в Чехословашкия клуб. А там имало и забави, завързвали се приятелства след покана за танц. Къде на шега, къде наистина казвам, че прелюдията към историята на моя живот е една мазурка на паркета в залата на Чехословашкия клуб – баща ми, рус и зеленоок получех, кани на танц една чернока белолика полусръбкиня с вълниста гарванова коса.
И втория път, както и първия, веднага след стъпването на чешка земя започвах да мисля на чешки, даже и сънувах на чешки. Бях научила езика съвсем елементарно от баща ми с многото чешки песни, които обичахме да пеем заедно, а по-късно в чест на баба ми Мария реших, че ще уча чешка филология – което и направих.
Третия път дойдох в Прага сама, а всъщност несама, казано по народному. Трябваше да ида на преглед и да сменя контактната си леща – от мекия тип, желатинова, тогава още ги нямаше в България. И потеглихме двамата с „малкото бебче“ – така учех малката бъдеща кака Коколинка, като й казвах да внимава да не ме удари, без да иска.
И ходихме ние двамата на кино - Being There с Питър Селърс (в чешки превод „Бях там“, но всъщност смисълът е „Присъствие“). И ядохме банан с разбита сметана близо до Вацлавския площад в сладкарницата на улица „Водичкова“, която по-рано бях открила с майка ми. И се катерихме по безкрайни стъпала, за да видим къде е живял Моцарт, докато е писал операта си „Дон Жуан“, но по средата на пътя се отказахме, защото май нямаше шанс да да го намерим това прочуто имение „Бертрамка“. А приятелката на баба ми – госпожа Мюлерова, при която бях отседнала, кимаше одобрително: „Вас няма нужда човек да ви води за ръчичка.“ Така де, аз четвърт пражанка ли съм, или да?!
Сега, въоръжена със спомени и знания, заедно с бившето „малко бебче“, близо двуметровия Митьо, и с другите от групата тръгнахме подир водача - да ни заведе с трамвая до центъра на Прага. Куфарите ни си почиваха в стаята в хотел „Театрино“ в Жижков - родния квартал на баба ми и баща ми, на по-малко от километър от къщата, построена от прадядо ми Вацлав. Тази къща беше първата точка в личния ми екскурзоводски план за запознаване на Митьо с прародината му, но плановете се променят в движение, така че я оставихме като пункт за по-нататъшно откриване.
Признах си тайно, само пред себе си, че доста бих се полутала в днешна Прага. Едно, че идвам след цели 35 години, друго, че и градът много се е променил. Заприличал е на София - на сегашната София с лъскавите магазини, безобразните графити и ордите туристи. Държахме се плътно около водача, иначе като нищо можеше да се изгубим. Колкото по-тесни ставаха уличките, толкова повече се сгъстяваше тълпата. А на Карловия мост...
 
Олеле! Това не беше моят величествен Карлов мост, който спокойно разглеждахме първо с дядо, а след две години с майка ми. Не, това беше ужасно гъмжило от сновящи нагоре-надолу хора с фотоапарати, смартфони и чадъри – попръскваше дъждец – тъпканица, от която имаш чувството, че въздухът започва да не ти достига. Върхът бяха няколкото просяци, застанали на колене и лакти и забучили глави зад паничката за подаяния. Край всеки от тях се излягаха кучета от доста едри породи, неестествено спокойни. Нищо чудно да бяха и малко упоени, защото ако човек може да се насили да стои неподвижно в неудобна поза часове наред, животното няма как да го принудиш.
Още от София ни бяха предупредили да се пазим от джебчии, затова си пъхнах чантичката под якето и го позакопчах. Фотоапарата нямаше как някой да ми го отмъкне, защото ремъчето му беше нанизано на китката ми, и така въоръжена, се вживях в ролята на японка в чужбина – снимка насам, снимка натам, статуите, реката, корабчетата,сградите по бреговете, панорами... Между щраканията разказвах на Митьо коя статуя кого представлява, изравях запомненото от студентските години. И мислено си обещавах, че когато имам повече време и възможност, ще дойда тук извън туристическия сезон – нека да вали дъжд или сняг, нека да фучи вятър, но Прага да бъде само моя!
***
С бодра стъпка се изкатерихме до третия етаж в кулата на старото кметство - дом на прочутия пражки часовник. За наше съжаление още беше в ремонт, закрит с огромни небесносини найлони. Но след като любезната млада касиерка ни снабди с билети за по 220 крони на човек, внушителният старинен асансьор ни възнесе до терасата. И тогава за първи път видях Прага отвисоко.
Ако можехме да кацнем на върха на кулата, щяхме само да се въртим около себе си, за да обхванем с поглед - и с фотоапарат - морето от червени покриви, корнизи с изящни статуи, кули, камбанарии, шпилове, зелените хълмове Витков и Петршин и чезнещия в далечината хоризонт. Но понеже не бяхме роднини на известния покривен жител Карлсон, с притискане до стената се разминавахме с италианци, французи, руснаци, германци, японци – неочаквано шумни, когато са извън Япония, – за да обиколим полека тясната тераса и да не пропуснем нито ъгълче от зашеметяващата гледка. Солидни железни решетки пазят жадните за силни усещания да не паднат в усърдието си да снимат от колкото може по-необичайни ракурси. А Староместкият площад долу – площадът на Стария град – жужи от същата любопитна гмеж, която оглася и кулата.
Слязохме пеша - по старинната вита каменна пътека, обграждаща асансьорната шахта. Приглушеното осветление и малките прозорци, прокопани в дебелите стени, създаваха усещането, че сме попаднали в изоставен затвор. Но навън яркото слънце беше изгонило тънкия дъждовен облак и с Митьо тръгнахме да търсим нови приключения.
Бях му обещала да го заведа в кръчмата, вдъхновила Ярослав Хашек за безподобния му Швейк. По пътя щяхме да минем покрай дома на госпожа Мюлерова, където бях гостувала с дядо и с майка ми. И така, уверено тръгнах подир сина си – който предпочита да бъде авангард – по обширния Вацлавски площад. Пътьом му разказах сбито за свети Вацлав на коня в горния край на площада, за изобразените на четирите статуи около него, за Националния музей зад опашката на коня и как с дядо видяхме сградата напукана от копаенето за първата линия на метрото, която минава точно под музея.
И накъде всъщност трябваше да вървим? Бях сигурна, че помня пътя, давах указания „напред“, „наляво“, но в един момент се уверих - и си го казах, - че съм се заблудила. Помолихме за помощ добрия чичко джипиес и кривата синя линия показа, че съм свърнала наляво точно когато е трябвало да продължа напред.
С всяка крачка по верния път разпознавах видените отдавна сгради, улици, площади. Все така в движение посочих на Митьо строгата сграда вдясно на улица „Соколска“, където някога живееше госпожа Мюлерова, и недалече оттам, в пресечката, зърнахме табелата на знаменитата кръчма – „У калиха“ („При бокала“).
И тук влизах за първи път. Часът беше по-скоро за файв о’клок по английски, но чисто по чешки се разположихме на бира в почти празната зала. Както навсякъде в Прага, говорех аз – на чешки, който магически си припомних след десетки години неупотреба. Сервитьорът пък, като разбра откъде сме, обърна на сносен български – стажувал някога на Златни пясъци. Впрочем, навсякъде в Чехия човек може да се разбере на английски, включително на сергиите за сандвичи, сладолед и сувенири.
Отпивах полека от халбата и попивах излъчването на тъмната ламперия, полилеите, рисунките и подписите по стените, куклата в дрехи на войник от Първата световна, чучнала край маса в ъгъла до музикалния шкаф. Честно си признавам, „Швейк“ седи у дома недочетен. Просто не можах да стигна до края, историята е интересна предимно за мъже. Но тук, в кръчмата, където си е пийвал прототипът му, се чувствах невероятно на мястото си.
Митьо, който винаги си казва каквото му е на сърцето, не остана особено очарован. Одобри бирата и мезетата, но това не беше представата му за чешка кръчма, а и за кръчма изобщо. Бяхме улучили затишието, когато обядващите са се разотишли, а вечерящите още не са дошли. Но той обеща да ме заведе – с джипиеса, разбира се – до също толкова прочутата „У Флеку“, която и приятели от София му бяха препоръчали. Така заковахме програмата за следващата вечер.
***
Който иска да опита истинска пилзенска бира, трябва да отиде на дегустация в пивоварната в Пилзен. Разходката из старата фабрика, превърната в музей, и из новата, където само предполагаш как си вършат работата дрождите в медните казани, разпалва жаждата. А когато слезеш в подземията, студът те кара да вървиш още по-бързо към бъчвището, от което пивоварът, стар приятел на екскурзоводите, точи във всяка халбичка нефилтрирания и непастьоризиран автентичен пилзенски „лежак“ (отлежала бира). Можеш да си поискаш и втора халба, няма да ти откажат. А в магазина можеш и да си купиш от нея. Но в самолета не я пускат, трябва да я изпиеш тук, в Чехия. Митьо направи точно това – в автобуса успя да се наслади на половината съдържание на винтидж бутилката с порцеланова запушалка. Остатъкът от „лежака“ преживя до вечерта, защото из Карлови Вари не можеш да разнасяш бира като в нашенските градинки.
По пътя узнахме историята на курорта от местната екскурзоводка Таня Иванова – българка, омъжена за българин, и двамата живеещи постоянно в Чехия. Следвахме я със слушалки в ушите, а тя вървеше по лъкатушната главна улица край река Тепла и разказваше за днешния Карлови Вари – за топлите минерални извори, за придошлите чужденци, предимно руснаци със солидни банкови сметки, за чумната епидемия, след която на възпоменателната колона наред с кръста личи и Маген Давид, шестолъчната звезда, в памет на умрелите местни евреи. Очите ни се пълнеха с гледката на красиви и поддържани сгради, над които се извисяваха зелените корони на околните хълмове. Единствено четвъртитият хотел „Термал“ и кръглата зала на международния кинофестивал внасяха бодящ дисонанс в единния изглед на града.
И тук, казах си, трябва да дойда, когато няма туристи. Особено дразнещи бяха някои азиатци. Докато се усетиш, те се шмугнали и наперено закрили обекта ти. При пясъчната скулптура на някакъв генерал ядосано посочих с жеста на Мойсей пред Червено море, че трите миньончета могат и да не ми влизат в кадъра... Мъжът с тях, който ги снимаше, им каза нещо, та се поотдръпнаха - само мъничко.
Пийнахме, разбира се, от 12-те топли извора, а аз си наточих и от „13-ия извор“ – бехеровка, чиято рецепта се пази от двама души на различни места по света. Едната съставка на ликьора със сигурност е карамфил, познавам вкуса му, а другото... Няма да гадая, следващия път ще си наточа още от този „извор“.
Върнали се надвечер в родната Прага, с джипиеса начело затърсихме „У Флеку“. Мислех го далече, но се оказа, че не е. Авангардът Митьо уверено навлезе в преките на Националния булевард – „Народни тршида“, и след няколко завоя се озовахме пред вековното заведение. Там по принцип се ходи с резервация, но случайните посетители също имат шанс – в градината под дърветата (кестени ли бяха?), на дългите маси, изпълнени с разноезични гладници. Тук вече Митьо остана доволен. И от „флековския лежак“, който не се сервира никъде другаде, и от джолана с обилно месо и преливаща гарнитура, и от веселата глъчка на безгрижни хора, дошли да изкарат някой и друг приятен час. И на мене сърце ми падна на място. Най-после се наядох до насита с любимото си чешко ядене – свинско с кисело зеле и кнедлики. Докато омитахме чиниите, се разговорихме със съседите по маса – семейство от Аризона, дошли тук по специална препоръка. Чак в Америка знаели „У Флеку“, видите ли! Е, напълно оправдано.
На другата сутрин - последната - дойде ред да почетем семейната памет. Къщата, строена от прадядо ми, отдавна не е наша, но е част от нас и винаги ще бъде. Още от София бях проучила как се стига до нея от хотела и в топлата неделна утрин тръгнахме край трамвайната линия, за да намерим края на улица „Ржехоржова“. Сега аз бях авангардът. Изкачих стръмното почти незадъхана и започнах да следя номерата. Ето го номер 22.
 
Това е, Мите. Родната къща на бабчето и на дядо Митко. Не можем да влезем. А ми се иска да можех да видя поне стълбището. Но нищо. Снимам я. И входната врата в едър план. Оттам някога е излязла младата чехкиня под ръка с българския си съпруг на път към непозната далечна страна. Довиждане, наш доме. Ще дойдем пак.
 
Прочетено 253 пъти Последна промяна от Събота, 13 Октомври 2018 12:23
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…