Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Назаем от сп. Сънародник.
Историята на българското присъствие в унгарското село Пилишчев е вълнуващ разказ за срещата на две
-
Октомври 03, 20260 -
Октомври 03, 20260 -
Октомври 03, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Експозицията може да бъде посетена от 18 септември 2026 г. до 31 януари 2027 година.
В мащабна изложба, изградена върху интригуващия диалог
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
Визитка: проф. д-р Лилия Райчева е завършила първия випуск на профил „телевизия“ на специалността „журналистика“ през 1973 г. и сега е професор по медии и комуникации на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава кандидатската си дисертация през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“.
Автор на многобройни медийни публикации. Създател на предавания за радиото и телевизията, сред които телевизионното състезание „Минута е много“, просъществувало от 1980 до 2011г. и от което са излъчени 756 броя.
Ръководител на Катедра „Телевизия и радио“ (1998-2001 г.). Зам. Декан по международната дейност и научно-изследователската работа на ФЖМК (1999-2001г.). Член на Съвета за електронни медии (2001-2008г.). Гостуващ преподавател във висши учебни заведения в България и чужбина, предимно в САЩ.
Активен участник в множество научно-изследователски мрежи в Европейския съюз. Автор на 5, съставител на 14 книги и на научни публикации по различни медийни въпроси. Нейните научни интереси включват: развитие на медийната екосистема, екранен език, политическа комуникация, поколенчески проблеми, медийно потребление и медийна грамотност. Носител на национални и международни отличия.
интервю, част 2
Проф. Райчева, кое е /ще е/ по-голям проблем за журналистиката днес - дезинформацията и фалшивите новини или навлизането на изкуствения интелект?
- Двата проблема са тясно свързани, но в дългосрочен план навлизането на изкуствения интелект вероятно ще се окаже по-дълбокото и системно предизвикателство за журналистиката.
Всъщност, проблемът за дезинформацията и фалшивите новини съществува от края на ХIХ век. Понятието „жълта журналистика“ възниква в Съединените щати в края на XIX век и е свързано с конкуренцията между вестниците, издавани от Джозеф Пулицър и Уйлям Рандолф Хърст. С този термин се обозначават материали със сензационност, преувеличение, емоционални заглавия, смесване на факти с внушения, понякога недобре проверена информация, както и силна визуална драматизация с цел да се оформят търсени обществени настроения.
Макар Пулицър да е свързван с началото на сензанционната преса в САЩ, в по-късните си години той започва силно да защитава идеята за професионализиране и морална отговорност на журналистиката. В изпълнение на неговото завещание, съставено през 1903 г., е основан фонд на негово име за награди и стипендии. Сега, администрирана от Колумбийския университет в Ню Йорк, наградата „Пулицър“ се присъжда ежегодно за вестникарска и онлайн журналистика, литературни постижения и музикална композиция. Неговото желание е било да се отличава журналистика, която служи на обществото, защитава демокрацията, разобличава злоупотреби и поддържа високи професионални стандарти. За най-престижна журналистическа категория сега се смята тази за служба на обществото.
В съвременността именно изкуственият интелект може многократно да усили влиянието на дезинформацията и фалшивите новини, защото ги индустриализира. Така информационното пространство се залива от масово генерирани текстове, автоматично производени изображения, deepfake видеа, синтетични гласове и персонализирана пропаганда. Те се разпространяват бързо чрез социални и инфлуенсърски мрежи, анонимни сайтове или рекламни и политически кампании.
Макар изкуственият интелект да може и да подпомага журналистиката чрез автоматична проверка на фактите, анализ на големи масиви данни, превод на материали и откриване на манипулации, неговото използване без редакционна отговорност може да подмени самата публичност. Умората от постоянната несигурност от информационния хаос на автоматизираната манипулация и размитата достоверност неминуемо може да доведе до ерозия на доверието в информацията и институциите, дезинтегриране на обществото, а оттам – и до разпад на представата за реалността.
Жените-журналистки и мъжете-журналисти. Стои ли този въпрос днес - кои са по-добри, получават ли равно заплащане и т.н.
- Журналистиката дълго време е била доминирана от мъже, особено в сферата на политиката, международните отношения, военните действия. Жените по-често са били насочвани към културни рубрики, „меки“ теми, лайфстайл съдържание.
Въпросът за жените и мъжете в журналистиката продължава да стои и днес, макар и по различен начин от миналото. В повечето демократични общества вече не се поставя сериозно под съмнение дали жените могат да бъдат „добри журналисти“ — те присъстват на всички нива на професията: репортери, водещи, разследващи журналисти, главни редактори, военни кореспонденти и медийни мениджъри. Но темите за равнопоставеността, заплащането, представителството и професионалните условия остават актуални.
В съвременната дигитална реалност това делене значително се променя. В непрекъснато развиващата се медийна система и особено при дистанционното упражняване на журналистиката, нейните качества се предопределят все повече не толкова от пола, колкото от професионализма при достъпа до ресурси, спазването на етични стандарти и личните качества в условията на редакционна независимост. Това важи конкретно и до избора на теми, чувствителността към социалната проблематика, както и до комуникационните умения.
Понякога журналистите в традиционните медии могат да се изкушат от налагането на собственото си мнение, неглижирайки отговорността си пред тези, които са им предоставили трибуна за обществена видимост и така се нарушава доверието към основните функции на медиите. Дигитализацията предоставя възможност за изграждане на авторитет онлайн – Тъкър Карлсън, Пиърс Морган, но и Ана Каспарян, Мегън Кели, Кандис Оуенс, или нашите Мартин Карбовски и Явор Дачков, но и Кристина Патрашкова.
В някои държави може да съществува разлика в кариерното развитие и заплащането между мъже и жени в медиите, особено на ръководни позиции, но в България професията е твърде еманципирана, дори феминизирана. Политическият натиск, икономическата зависимост, дигиталната конкуренция са общи проблеми и за мъжете, и за жените и водят до прегаряне и житейска несигурност, а това влияе върху обществената значимост на журналистиката.
Притеснява ли Ви как стои България на журналистическата карта, на 70-о място по свобода на словото, в една от последните класации?
- България стои противоречиво на журналистическата карта на Европа и света. От една страна в държавата ни има формално гарантирана свобода на словото, плурализъм на медии, активна онлайн журналистика. От друга страна международните класации от години показват сериозни структурни проблеми в медийната среда.
Според индекса на Reporters Without Borders за 2026 г. България е на 71-о място в света по свобода на медиите измежду 180 държави в света, като остава сред най-слабо класираните държави в ЕС – Унгария (74), Кипър (80) и Гърция (86). Това означава, че съществуват проблеми, които ограничават реалната независимост на журналистиката, най-съществените от които са политически влияния, бизнес интереси, а оттам – и непрозрачно финансиране.
Същевременно, обаче, през 2006 г. (годината преди присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г.) страната ни е била на 36-та позиция (от 168 възможни), преди Франция (37), Италия (40), Испания (42) и Полша (60). Най-големият срив е през 2021 г. – 112-то място. Тези флуктуации красноречиво са свързани с индикаторите от петте области, които очертават класацията: политически контекст, правна рамка, икономически условия, социокултурен контекст, безопасност на журналистите. Значими взаимно обвързани процеси - политизация и комерсиализаия на медиите и медиатизация и корпоративност на политиката съпътстват демонополизацията, либерализацията и дигитализацията на медийната система. Неустановената медийна собственост, пораждаща автоцензура и вяла защита на разследващата журналистика, подрива общественото доверие в традиционните медии.
Възможността не само да се потребява, но и да се създава съдържание, открива окуражаващи перспективи пред свободата на изразяване и гражданската журналистика. Но пък става все по-трудно да се защитават професионалните стандарти. Всъщност, от началото на новото хилядолетие се наблюдава тенденцията към спад на медийната свобода в световен мащаб. А голямото предизвикателство на изкуствения интелект тепърва предстои.
И в същото време колко успешни са българските журналисти и в чужбина.
- Показателно е, че българската диаспора в чужбина милее за родната духовност. Наред с неделните училища и фолклорните състави, медиите във всичките им разновидности, като че ли най-отчетливо демонстрират връзката на емигрантските общности помежду си и с отечеството. За съжаление, няма единен официален регистър на българските медии в чужбина, а и едва ли би могъл да се поддържа надеждно, поради тяхната динамика.
Похвална е инициативата на Българската телеграфна агенция да организира годишни световни срещи на журналисти, издатели и редактори на български език, работещи с отдаденост и ентусиазъм извън пределите на България. Те вече са двайсет и резултат на тази активност е създадената през 2005 г. Асоциация на българските медии по света.
Сега технологиите позволяват при желание медийното съдържание да се приема чрез различни платформи и живеещите в чужбина да разбират какво се случва в България. Въпреки това, някои български медии протягат ръка към сънародниците си в чужбина. Създадената през 1936 г. международна радиостанция Радио България на Българското национално радио излъчва онлайн новини и подкасти на 11 езика за слушателите в чужбина . Разполагащата с богат архив Българска телеграфна агенция създава специализираната емисия „БГ свят“, насочена към българите в чужбина https://www.bta.bg/bg/bg-world. „Български новини“ пък е информационен портал за българите по света https://www.bta.bg/bg/bg-world.
Освен това, водещите български медии поддържат свои кореспондентски пунктове и акредитирани журналисти в ключови международни точки, които отразяват дейността на политически и бизнес институции. Те участват в работата на международни медийни организации. Българите отдавна са привикнали да получават непосредствена информация от културни и спортни събития, както и репортажи и коментари от местата на конфликти. Макар българските журналисти в чужбина да работят на високо професионално ниво в силно конкурентна информационна среда, те се сблъскват с ограничени ресурси и ниски финансови бюджети и често действат под огромно информационно натоварване.
Всъщност, работещите в чужбина журналисти, независимо дали практикуват професията за родни медии или за такива на българските общности, са едни от най-подготвените, защото трябва да действат експедитивно в различна културна и езикова среда така че да представят разбираемо на публиката сложни локални и международни процеси. Не са редки случаите, когато български медии и журналисти получават значимо професионално признание в чужбина тъкмо заради своята вещина и квалификация.
Какво всъщност отличава българската журналистическа школа?
- Трудно може да се говори за ясно дефинирана българска журналистическа школа. Исторически и културно, тя е по-скоро сложна и противоречива смесица от различни подходи — литературни, политически и публицистични. В нашата традиция журналистиката дълго време се възприема не само като професия, а най-вече и като проява на обществена мисия. Показателно е, че се цени езиковата изразителност, авторовия стил, реториката.
Това е основа за персонализация на посланията, което води до следване от аудиторята на автора, дори при преместването му в друга медия. Неустойчивостта на редакционните статути, обаче, прави професионалната защита по-уязвима. Така личността може да залитне към смесване на фактите с коментара им и така да измести институционалната тежест на медията. Но именно съчетанието между публицистичност, интелектуалност и обществена ангажираност остава може би най-разпознаваемата особеност на българската журналистическа традиция.
Съвременната медийна среда в България е силно наситена – по данни на Националния статистически институт близо 600 са заглавията на излизащите вестници и списания, радио- и телевизионните оператори, които създават програма, са около 200. Отделно са социалните медии. Журналистиката е отворена професия. Десетина са висшите учебни заведения, които предлагат медийно образование. Съществуват и множество школи и курсове за придобиване на журналистически компетентности. Това многообразие, обаче на корелира с доверието на аудиторията към медиите.
Според най-цитираното международно изследване — Digital News Report на Reuters Institute for the Study of Journalism — най-високо доверие в страната има Българската национална телевизия (БНТ) — около 59%, следвана от Българското национално радио. Търговските медии са по-назад. Общото доверие, обаче, към новините и медиите в България през 2025 г. е около 26%. Това поставя България сред страните с най-ниско медийно доверие в Европейския съюз, което е между 40% и 45%. Интересно е, че доверието към самия Европейски съюз като институция е по-високо от доверието към медиите — около 52%.
Въпреки че България е считана за страна със законово гарантирани политически и граждански права и свободи, журналистиката и медиите са под заплахата от нарастваща нестабилност и зависимости. Сред основните рискове за българската медийна среда са: политическа и корпоративна зависимост на медиите; ограничен медиен плурализъм; медийна концентрация и комерсиализация; влошаване на условията на престижа на журналистическата професия; снижаване на професионалните журналистически стандарти.
Трябва ли да тъгуваме за добрата, стара журналистика или да свикваме с грамофон/ винилна плоча ревитализация на новите реалности?
- Носталгията по отминали времена е характерна за много области от нашия живот. Но динамиката на днешната действителност диктува нови перспективи пред човешкото развитие. Дигиталната среда мултиплицира нуждата от достоверна информация и демократизира достъпа до нея, като прави журналистиката по-интерактивна. Като че ли, обаче, не можем да свикнем с промяната в логиката на публичността и в обществената мисия на медиите. Докато преди журналистиката бе по-институализирана и редакциите, макар и да филтрираха информацията, отговаряха за нейната надеждност. Авторитетни журналистически фигури ставаха лидери на общественото мнение. Сега платформите управляват осведомеността, а алгоритмите влияят върху вниманието.
И тъй като всеки може да публикува онлайн, журналистиката се превръща в един от многото гласове и трябва да се конкурира с нарастващите по численост информационни източници. Всекидневно сме затрупани от кратки и повърхностни формати и проверката на фактите отстъпва пред скоростта на тяхното публикуване. Емоцията, сензацията изместват контекста и анализа. В плен сме на умора от информационния шум, от дефицита на авторитети, а оттам идва и кризата на доверието.Ето защо изследването на института Ройтерс отбелязва, че 63% от българите понякога избягват новините, като това е най-високият показател сред изследваните държави.
Преди появата на социалните медии и социалните мрежи дефинирането на радио- и телевизионната дейност като услуга отвори широко възможностите за тяхната комерсиализация. Нека да си припомним, че първоначално екзалтирано Интернет бе обявена за свободна територия. Сега регулациите стесняват недобронамерените мераци за нейното овладяване в противовес на обществените интереси. Но не само – политически и бизнес интереси се опитват да ограничават или манипулират информационната среда.
Вероятно бъдещето на медийната реалност ще бъде хибридно. Трябва да свикваме, че журналистиката ще бъде конвергентна и ще съчетава нови технологии с инструменти на изкуствения интелект. Това не изключва очакванията за повишаване на обществената отговорност и професионалната етика чрез публикуване на проверена информация и независим анализ, за да се възвърне доверието като основна ценност. Тези принципи остават важни, независимо дали журналистиката се разпространява чрез вестник или списание, по радио или телевизия, в подкаст или в дигитални платформи. Именно във времето на привидния информационния хаос, ограничения плурализъм и адаптивните формати качествената журналистика може да стане още по-нужна като обществена ценност. Спазването на професионалните стандарти ще помогне да се посрещнат успешно предизвикателствата пред медийната среда.
Тревожно ли е, че изчезват хартиените вестници?
- Цифровизацията променя медийната среда. Тенденция е печатните издания да намаляват тиражите си, да преминават към онлайн версии или да се превръщат в нишови продукти. Печатните вестници не могат да се състезават с актуалността на симултнтно отразяваните събития. Но по-дългият редакционен процес позволява по-смисления подбор на публикуваното съдържание, по-надеждна проверка на фактите и повече аналитични текстове.
Ритуалът на четенето на пресата носи особения чар на бутиково преживяване. В някои страни престижни вестници продължават да имат силно обществено влияние именно чрез предлагането на качествена журналистика.
Изобилието от медийни източници води до силна фрагментация на аудиториите. Живеещите в различни информационни „балони“ получават и различни версии на реалността. Бързината понякога е противопоказна за качествената журналистика, за сериозните разследвания и задълбочените анализи. Онлайн медиите по-често се конкурират за кликове или споделяния, което насърчава сензационните послания.
Моделът за производство и разпространение на медийно съдържание чрез хартия може и да отстъпва на дигиталните технологии. В България, например, за малко повече от половин век построеният през 1954 г. Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ – дом на десетки български вестници и списания затвори врати. Някъде изчезна и статуята на Дядото. Т. е. за поколенията исторически се заличава цяла епоха от нашата вестникарска индустрия. По-важното, обаче, е да се съхрани обществената мисия на журналистиката, нейната независимост и отговорност. А тази журналистика е изградена първоначално от пресата.
Финансирането на медиите ще продължава ли да бъде сериозен проблем?
- Макар медиите да функционират в сферата на духовното, тяхното финансиране си остава един от най-сериозните структурни проблеми на журналистиката. Цифровизацията промени съществуващия икономически модел „реклама + тираж“. Регулацията се опита амбивалентно да защити обществените електронни медии – радио и телевизия, чрез въвеждане на такси на домакинствата или държавна субсидия. Прилагат се многобразни похвати за намиране на средства. Особено невралгична е ситуацията в предизборни периоди. Дигиталните платформи облекчават разходите за получаване на медийни продукти от потребителите, но същевременно концентрират огромна част от рекламните приходи. Парадоксът медиите да произвеждат съдържание, а платформите да печелят от неговото разпространение е контрапродуктивен за журналистиката.
Пазарният натиск на „икономиката на вниманието“ при онлайн медиите не залага на качеството и независимостта, а камо ли на професионализма на журналистите, които са изложени на несигурни трудови възнаграждения. Интелектуалната енергия се движи повече по посока търсене на финансови източници и механизми, отколкото към същинските работа в полза на обществото. В този смисъл предполагам колко им е трудно на медиите на българските общности в чужбина да поддържат своята дейност.
А бъдещото внедряване на нови технологични модели и похвати, включително и на изкуствения интелект ще поставя значими предизвикателства пред самото функциониране на независимата журналистика и пред ценностите на обществото.
Какво е за Вас Виена?
- От много време у дома се наслаждаваме на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония от Златната зала на Музикферайн. Проф. Георги Боршуков, проф. Дафин Тодоров и знаковият режисьор от БНТ Младен Младенов - трима от знаковите ни преподаватели във Факултета по журналистика, са доктори на Виенския университет. Негов випускник е и големият приятел на българската музикална култура знаменитият диригент Херберт фон Караян, който се е дипломирал с изпълнението на Концерт за пиано и оркестър на проф. Панчо Владигеров. Съвсем наскоро Виена бе домакин на 70-тото издание на „Евровизия“ с големия победител България.
Виена е любимата ми европейска столица, която винаги посещавам с голям интерес и вълнениe. Съвсем наскоро имах прекрасно сътрудничество и съвместна публикация със заместник-директора на Института за сравнителни медийни и комуникационни изследвания към Австрийската академия на науките Тобиас Еберевайн и Кристина Краковски, която също работи там, за динамичното развитие на медийните системи в пет европейски страни.
Конрад Мичка от ORF пък ме покани да напиша през 2014 година частта за България за едно сравнително изследване на обществените телевизии на всички страни-членки на Европейския съюз. Удивително е, че след десет години това изследване бе повторено и той отново ме потърси да се включа в него.
Виена е сплав от история, наука, култура, архитектура, изкуство, красота. Град на дипломация, с класическа музикална традиция, светли умове, дружелюбност. И памет. Сравнявам неволно Паметника на Съветската армия с мраморната колонада на площад Шварценбергплац, издигнат като преклонение пред загиналите през Втората световна война с неразумно разрушения паметник на Съветската армия в София, съграден от значими български скулптори.
Виена никога не може да омръзне. Архитектурни ансамбли, барокови дворци, паркове, музикални сгради, изложбени зали, паметници, музеи... Дворците Шьонбрун, Хофбург и Белведере, катедралата „Св. Стефан“, Виенската държавна опера, Националната библиотека и Музеят Албертина, Пратера, духът на Фройд, изкуството на Климт или Хундерсвасер, изящната словесност на Шницлер и Цвайг и музиката – музиката на Моцарт, Бетовен, Шуберт, Щраус, Малер... И топлата ми връзка със Светлана Желева – талантливата випускничка на нашия Факултет и вдъхновена главна редакторка на електронния портал „Sanus Et Salvus“ - първия и единствен по рода си специализиран здравен сайт за българите в Австрия. Пожелавам от сърце здраве и успехи на читателите на този сайт.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
Визитка: Проф. д-р Лилия Райчева е завършила първия випуск на профил „телевизия“ на специалността „журналистика“ през 1973 г. и сега е професор по медии и комуникации на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава кандидатската си дисертация през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“.
Автор на многобройни медийни публикации. Създател на предавания за радиото и телевизията, сред които телевизионното състезание „Минута е много“, просъществувало от 1980 до 2011г. и от което са излъчени 756 броя.
Ръководител на Катедра „Телевизия и радио“ (1998-2001 г.). Зам. Декан по международната дейност и научно-изследователската работа на ФЖМК (1999-2001г.). Член на Съвета за електронни медии (2001-2008г.). Гостуващ преподавател във висши учебни заведения в България и чужбина, предимно в САЩ.
Активен участник в множество научно-изследователски мрежи в Европейския съюз. Автор на 5, съставител на 14 книги и на научни публикации по различни медийни въпроси. Нейните научни интереси включват: развитие на медийната екосистема, екранен език, политическа комуникация, поколенчески проблеми, медийно потребление и медийна грамотност. Носител на национални и международни отличия.
Г-жо Райчева, какъв бе Вашият път в журналистиката, и защо точно телевизия?
- През 1968 г. бе възстановена закритата пет години по-рано специалност „Журналистика”. Току-що бях завършила Пловдивската английска гимназия, известна със строгите порядки на легендарния си директор Любен Христов, но и с качественото си образование.
Първоначално специалността „Журналистика” не бе включена в списъка от учебни дисциплини на Софийския университет за кандидатстудентската кампания от 1968 г. Всички първокурсници всъщност бяхмe приети вече в други специалности, когато във вестник „Поглед” - орган на Съюза на българските журналисти, бе публикувана кратка обява, че получилите оценка над 4,50 на приемните изпити по български език могат да се състезават с допълнителни изпити – писмен и устен по журналистика, за 20 студентски места във възстановената специалност. Въпреки закъснялата обява напливът бе впечатляващ – около петнайсет кандидата за едно място!
Сред двадесетте момичета и момчета, приети в този випуск на едноименната катедра от Факултета по славянски филологии, имах честа да бъда една от седмината, заедно с Явор Цаков, Мария Пеева, Светла Желязкова, Георги Сотиров, Петранка Владимирова и Ганка Манчева, които се дипломираха в първия за България профил „телевизия”. Сега броят на завършилите този профил отдавна надвишава хиляда.
Връзката между студенти и преподаватели бе изключително близка и ползотворна. Университетски професори с изграден академичен авторитет (Александър Янков, Елит Николов, Иван Славов, Исак Паси, Кирил Нешев, Любомир Драмалиев, Мирослав Янакиев, Розалия Ликова, Стефан Банов, Стефан Станчев, Филип Панайотов, Христо Калигоров и др. и утвърдени журналисти от практиката (сред тях - Веселин Димитров, Димитър Георгиев, Димитър Димитров, Ненчо Хранов и др.) ни дадоха на нас, техните студенти, високото самочувствие, че сме избрали именно тази специалност. Остават в съзнанието думите на д-р Дафин Тодоров, който на лекции обичаше да повтаря: Хората се делят на две – журналисти и други. Проф. Георги Боршуков пък предлагаше друг афоризъм: Журналистиката е чудесен занаят, стига овреме да решите да се захванете с нещо друго. И двамата бяха доктори на Виенския университет.
Създаването на специализираната катедра „Радио и телевизия” бе инициирана от нейния пръв ръководител проф. Михаил Минков, който донесе школовката на националното радио и стана автор на първите учебници по радиожурналистика в България. За своя научен авторитет, продуктивен журналистически опит и организационен академичен талант той неколкократно бе избиран за декан на Факултета по журналистика и масова комуникация.
Докторът на Виенския университет Младен Младенов, дългогодишен режисьор в Българската телевизия, а преди това – талантлив журналист, бе и първият преподавател в профила „телевизия”. Още след началните лекции ни пренасочи от аудиториите към студията и монтажните апаратни на „Сан Стефано” 29. Той бе и автор на първия български учебник по телевизионна журналистика, на който имах честта да бъда редактор.
Как умееше проф. Минков да създава екип! За него нямаше щатни и нещатни хора – неговата визия включваше само знаещи и можещи. За наши преподаватели бяха привлечени изявената в практиката на телевизионната публицистика доц. д-р Лиляна Андреева, автор впоследствие и на няколко теоретични настолни книги за телевизията и младият талантлив кинодокументалист Илко Дундаков, завършил Филмовата академия в Прага.
Нашите първи учители, съчетаващи теоретичното осмисляне на аудио-визията с високи творчески екранни постижения, ни окуражаваха още като студенти да се впуснем в професията. Години по-късно, когато приятелят на България проф. Байрън Скот ме покани, вече като преподавателка във Факултета, за гост-лектор в Училището по журналистика на Университета на Мисури, се уверих колко продуктивно е това съчетание. Още в далечната 1908 г. основателят на първата журналистическа школа от този тип Уолтър Уилямс разбира важността на комбинацията от силно обучение в хуманитарните науки с практика в професионални медии, станала известна като Метода Мисури.
Кой Ви запали по журналистиката?
- Като повечето мои съученици, завършили Английската гимназия в Пловдив, се насочих да кандидатствам специалности, в които езикът щеше да ме улеснява. Моите родители – дългогодишни гимназиални учители, ме подкрепиха за журналистиката. Баща ми – Райчо Тодоров, преподавател по история и география, самият беше изкушен да публикува в печатните издания материали със своите размисли за актуални и важни обществени проблеми. Да не говорим за майка ми, една от най-добрите учителки по български език и литература в Пловдив, която от дете ме насърчаваше да чета публицистиката на нашите класици. От нейния род е Васил Калчев – създател на издателство „Ехо” за всекидневници и книги. Той организира първата шахматна библиотека в страната и издава списание „Шахмат”. На негово име е наречена улица в София.
Вие сте специализирала в САЩ, гостуващ преподавател сте във висши учебни заведения, най-вече пак отвъд океана.
- Имах шанса по време на Студената война след конкурси да се срещна с академичната система на двете най-могъщи държави. СССР и САЩ удивително си приличаха по самочувствие и постижения. Различаваха се най-вече по духовността на Изтока и прагматичността на Запада. Дисертацията си за монтажа в екранната публицистика защитих през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ при проф. Александър Юровски. По-късно съм гостувала с лекции там. Като се върнах, след конкурс започнах да се занимавам с преподавателска дейност по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но докато се пенсионирам, все създавах предавания за Българската национална телевизия.
Със стипендията на Американския съвет на научните общества заминах на едногодишна специализация през 1980/81 г. в Ню Йоркския университет, (където Нийл Постман бе създал учебната дисциплина „Медийна екология“) и в Колумбийския университет. Там пък ръководители на Департамента по кино бяха Франтишек Даниел и Милош Форман – и двамата завършили ВГИК в Москва, но напуснали Прага след събитията от 1968 г. С Милош Форман се срещах на снимачната площадка на „Рагтайм“. И в двата университета бях поканена за лекции за историята, културата и медиите в България.
Удивителното бе, че ми бе предоставена, макар и с неудобство, карта, на която всички бивши социалистически страни бях представени като една обща територия без граници, оцветена цялата в сиво. По-късно, след промените от 1989 г., като стипендиантка на програмата „Фулбрайт“ през 1993/94 г. пък бях гостуващ преподавател в Департамента по комуникации на Университета в Оклахома, където бе събрана най-голямата колекция на политически реклами в Центъра, създаден от Линда Лий-Кейд. Тогава я разширихме към Европа и в архива му се съхраняват и първите български телевизионни реклами. Междувременно съм гостувала с лекции по покана на приятеля на България Байрън Скот в първото училище по журналистика в Университета в Мисури, на Дейвид Палетц - в Университета Дюк в Северна Каролина, а и в други университети – в Джорджия, Тексас, Калифорния.
Пак след конкурс по програмата за подкрепа на висшето образование на Централно-европейския университет два семестъра (през 2003 и 2004 г.) гостувах с лекции в Университета на Флорида в Гейнсвил. Там организирах честването но 100-годишнината от рождението на Джон Атанасов, който е започнал академичната си кариера в този университет. По онова време знакови за мен като член на българския Съвет за електронни медии останаха професионалните срещи във Федералната комисия по комуникации във Вашингтон. Като член на българския медиен регулатор (2001-2008) имах възможност да наблюдавам отблизо практиките на обществените медии в Европа чрез Европейската платформа на регулаторните органи и Постоянния комитет за трансгранична телевизия.
Този международен академичен и професионален опит бе много стимулиращ както за телевизионната ми практика, така и за университетската ми дейност. За магистърските програми към Факултета по журналистика и масова комуникация създадох учебните курсове „Медийна конвергенция“ и „Медийна екосистема“. С научните ми публикации постепенно моето име започна да става разпознаваемо за различни международни академични мрежи, като включвах и докторантите си в изследването на актуални проблеми от медийната среда.
Какво отличава американската от европейската журналистика? Сега дистанцията между американската и европейската журналистика намали ли се?
- С нарастващото влияние на дигитализацията и глобализацията се наблюдава сближаване на функционирането на медийната среда в САЩ и в Европейския съюз с акценти върху бързината, 24-часовата непрекъсваемост, персонализацията, видеоцентризма и кратката форматност, подчинени на усилващата се конкуренция за потребителското внимание. Регламентирането на медиите като услуга обуславя тенденцията към тяхната комерсиализация. Това пък води до политическа поляризация, възход на алтернативни и партийни медии, размиване на границите между новина, интерпретация и забавление, което рефлектира в нарастващия спад на доверието в медиите. А те изначално са призвани да бъдат глас на обществото и коректив на властите.
Американската и европейската журналистика традиционно се различават по няколко основни линии: историческо развитие, професионални стандарти, отношение към държавата, политическата култура и начина на представяне на информацията. Важна отлика е, че докато американската журналистика е изградена преобладаващо върху по-либерален пазарен модел с ограничена държавна намеса, в европейската, вследствие на значимата роля на обществените радио и телевизия, медиите са подвластни на по-силен регулаторен контрол и обществена отговорност. В съвременността като че по-скоро се наблюдава „хибридизация“ на журналистическите модели, отколкото за напълно отделни традиции.
Какво отличава днешната тв журналистика?
- Бързото развитие на информационните и комуникационните технологии изпреварва нормативната уредба, регулаторната практика и теоретичното осмисляне на процесите в медийната трансформация. Новата „мозаична култура” по Алвин Тофлър се характеризира с демасифициране на медиите, с демасифициране на самото общество. Става все по-трудно в новото „хиперпространство” да се защитават такива демократични завоевания като разнообразие на информационните източници и плурализъм на мненията, възможност за информиран електорален избор, закрила на малолетните и непълнолетните от неподходящо за тях съдържание.
Комуникационната свързаност непрекъснато се разширява. Според Международния съюз по далекосъобщения (ITU) над 10% от хората в света над десетгодишна възраст нямат достъп до мобилен телефон. Но макар трима от всеки четири души на планетата да са онлайн, около два милиарда души все още не използват интернет. Достъпът до новите медии и до интернет става все повече и повече всеобщ индикатор за социално сцепление, икономическо равенство, политическа ангажираност, културно богатство и хармония между поколенията. В новата информационна действителност с все по-голяма степен нараства загрижеността за преодоляване на пропастта между новите информационни господари и новите информационни пролетарии. В категорията на привилегированите, които имат достъп до комуникационните мрежи, комбинацията от социално-икономическата власт и достъпа до информация има тенденция да консолидира нови йерархии, които имат много общи точки със старите олигархии.
В съвременния свят информационното разделение измества идеологическото противопоставяне. Вследствие на интензивното развитие на информационните и комуникационните технологии се наблюдава дифузия на печатните и електронните медии. Като конвергентни явления, тяхното развитие следва интензивните социални, икономически и технологични трансформации. Всичките тези процеси са обект на многостранни изследвания. Колкото и различни мнения да има обаче, тенденциите показват, че предизвикателствата пред новата среда и по-специално – пред аудио-визията, променят традиционните схващания, практики и възприятия за медиите.
Динамиката на процесите в медийната среда е толкова интензивна, че се оказва трудно да се установи ясна многостранна координация относно ролята на телевизията в съвременността – дали тя е съществена част от демократичното устройство на националните държави, или е самостоятелна транс- и наднационална система, която действа на принципа на свободната пазарна инициатива. Или с други думи, дали тя ще се развива в условията на все по-засилваща се вследствие на технологичната и икономическа конвергенция дерегулация в полза на пазара или на ефективна за интересите на обществото съвместна регулация.
Като част от медийната система телевизията ще продължи да произвежда и разпространява за широката публика програми за информация, образование и развлечение с цел да отразява и формира обществено мнение, да утвърждава специални ценности, да предоставя забавление. От полето на медиите обаче телевизията все повече гравитира към сферата на услугите за предоставяне на аудиовизуално съдържание. Тя се демасовизира, приемът се индивидуализира, а комерсията измества обществения характер на посланията. Жанровата дифузия и разнообразието от платформи налагат нова форматност на съдържанието, при която зрителят сам създава и разпространява информация.
Във времето на динамични социални, икономически и технологични трансформации става все пò очевидна препоръчаната от преди повече от десетилетие от Съвета на Европа и назряла необходимост от промяна на самата медийна парадигма чрез изработка на ново, по-широко понятие за медиите, което да обхваща при ясно разписани права и отговорности всички участници, ангажирани с производството и разпространението на съдържание и приложения за улесняване на интерактивната комуникация. Когато това понятие бъде изработено и консенсусно прието, вероятно ще бъдат очертани и новите параметри на телевизията – дали тя е съобщение, метафора, услуга или може би – комикс?
Тъй като в новата медийна култура социалните мрежи значително изпреварват телевизията, а поведението на аудиторията се променя, сегашната телевизионна журналистика вече не определя едностранно дневния ред. За да устои на конкуренцията с Интернет, телевизията задължително трябва да поддържа непрекъснат новинарски поток, визуализация на съдържанието, персонализация на съобщенията, жанрова хибридизация на фактологичност, интерпретация и забавление, мултиплатформеност. Телевизионните журналисти са в постоянно тургорно състояние на баланс между бързина и достоверност, информация и интерпретация, зрелищност и аналитичност, рейтинг и обществена отговорност.
Изчезна ли тв публицистика, и ако да, защо?
- С трансформациите в медийната култура традиционната телевизионна публицистика се видоизменя. Парадоксално е, че макар обществото да има осезаема нужда от качествена публицистика, телевизията все по-трудно откликва на тази необходимост. Въпреки съществуването на обществените радио и телевизия, икономическият модел на медиите като цяло се промени и рейтингът започна да домиира над обществените им функции. Дигиталната среда ускори комуникацията, а социалните мрежи силно повлияха на публичността чрез фрагментирането на аудиториите и вкюлчването им в създаване на аудио-визуално съдържание.
Критичното обсъждане на политически и социални процеси чрез задълбочен анализ, документални разследвания, пространни интервюта и обществени дебати предполагат редакционна независимост, време и ресурси за подготовка на квалифицирани и авторитетни журналисти. Критиката към властта и икономическите интереси прави журналистиката уязвима от политически натиск и корпоративно влияние. А това обуславя основата за автоцензура независимо от повелята на етичните кодекси за защита на свободата на изказ.
Дигиталната среда обуслява и зрителския интерес. Сгъстеното медийно време формира нетърпение към по-дългите форми и сериозните теми. Предпочитанията на медиите в техните концепции гравитират около краткостта на новините, сензанционните теми, токшоу конфликтите, развлекателните формати. Колкото и различни гледни точки да се привличат, обаче, анализът придобива емоцията на спектакъл, за да се угоди на по-голяма аудитория.
Всъщност, социалните мрежи изместиха сериозния телевизионен дебат и поемат голяма част от обществената реакция и публичната мобилизация особено в предизборни времена. Така публицистиката мигрира от традиционната телевизия към онлайн пространството в подкасти, независими YouTube канали или онлайн разследващи платформи, предназначени за аудиторията на съответните филтърни балони или ехокамери.
Кои проблеми в съвременното развитие на публичната комуникация и медийната грамотност са интересни за Вас като учен?
- Съвременното развитие на публичната комуникация е белязано от дълбоки технологични, икономически и социални промени. От една страна тя е по-бърза, по-достъпна и по-демократизирана, но от друга — възникват сериозни проблеми, свързани с достоверността, манипулацията, поляризацията и способността на хората критично да оценяват информацията.
Дигиталната среда позволява бързо разпространение на манипулативно съдържание, конспиративни теории, пропаганда, фалшиви изображения. Днес хората са изложени на огромен поток от информация: новинарски емисии, социални мрежи, видео платформи, реклами, политически послания, инфлуенсърско съдържание. Това води до преумора, разконцентрация и неумение да се откроява същественото.
Алгоритмите на платформите като Facebook, YouTube, TikTok, X (Twitter) генерират теми, сходни с установените предпочитания на потребителя. Така хората губят контакт с различни гледни точки и се радикализират по-лесно. Съвременната публична комуникация използва разнообразни манипулативни комуникационни техники за психологическо таргетиране, като емоционално въздействие, страх, скандали, персонализирана реклама. Натискът за скоростно публикуване често изпреварва фактологичната проверка, редакционния контрол и професионалните стандарти. Това води до отслабване на доверието в медиите и в публичните институции и създава среда, в която слухове и непроверена информация лесно придобиват влияние.
За да се посрещнат тези предизвикателства, потребителите трябва да развиват умения за оценка на източниците и критично мислене за разпознаване на манипулацията, което е основа не само за техническа, но и за ценностна компетентност. Има много хора, които трудно проверяват източници, не разпознават манипулация и се впечатляват от емоционално съдържание. Обикновено те не разбират процеса на работа на алгоритмите, събирането на лични данни, функционирането на онлайн рекламата, създаването на информационни кампании. Сръчното налагане на визуална манипулация чрез употребата на изкуствен интелект, deepfake технологии или генеративни изображения прави неподготвената аудитория все по-уязвима при различаването на автентично съдържание от нарочно манипулирано. Неравенствата в достъпа до качествена информация, както и образователните различия също спомагат за пълноценно участие в обществения дебат.
Дигиталната среда променя и механизмите, чрез които се формират ценностите. Традиционно основните източници на ценностно възпитание бяха семейството, училището и културните институции. Днес, обаче, върху възприятията и поведението на младите хора силно влияние оказват социалните мрежи, инфлуенсърите, алгоритмите и дигиталните платформи. Разработката на програми за медийна грамотност и внедряването им на всички възрастови равнища като че ли все още изостава спрямо технологичните развития. Наред с развитието на дигиталната, медийната грамотност може да стимулира потребителите да извършват информиран избор, да разбират естеството на съдържанието и услугите и да се възползват от пълния диапазон от възможности, които предлагат новите комуникационни технологии. Целта е да се помогне на хората да се предпазят от потенциално негативните ефекти на информационното пренасищане. Парадоксално е, че в съвременността диапазонът на свободен достъп до информация е необятен, а същевременно е толкова трудно да се ориентираме в това информационно пространство с много измерения, в т.ч. когнитивни, емоционални, естетически и морални и да преценим на какво може да се вярва.