СУЛАМИТ
О, как блести морето пак
в кристали и елмази
и как възбуждащо плющят
разкошните талази.
На този фон във страстен танц
телата оживяват,
около бяла женска плът
мъгли-воали плават.
От златни арфи сладък звук
на напеви извира,
сърцето в щастие и скръб
ликува и примира.
Душата литва навъзбог –
свободна, лека, нова,
с криле, възнасящи я чак
в небето при Йехова…
Ала вглъбено Соломон
седи, напред загледан,
опрял глава на бяла длан,
потиснат, мрачен, бледен.
Не грациозна женска плът
пред него се разголва,
а смрадна, кльощава снага,
недъгава и болна:
ръце отчаяни без мощ
се вдигат напосоки,
очи от упор го следят
оцъклени, дълбоки.
И струните изтръгват с жал
мелодия мъртвешка –
агония на суха гръд
хриптяща, нечовешка…
Смутен, напрегнат Соломон
седи, напред загледан,
опрял глава на бяла длан,
потиснат, мрачен, бледен…
Но други нечии ръце
полека го прегръщат
и към кипящия живот
разпалено го връщат.
„Защо присвиваш тъй очи,
като че нямаш сила?
Защо в доброто ти сърце
тъга се е вселила?
И любовта ти ли така
припламна и угасна?
Без нея закъде съм аз –
отхвърлена, нещастна?...“
„О, мила, със кошмарен сън
Йехова ме тревожи –
защо – не знам, мъдрец е той,
май дни ни чакат лоши.
Ела, люби ме, Суламит!
И в жертва на коварство
да падне утре Израел,
то ти си мойто царство!“

Из цикъла „Други стихотворения“, ЕРОТИКА 1902

ОТ ТЪМНАТА СЪДБА НЕ СЕ БОЯ
От тъмната съдба не се боя.
Дори най-страшна болка да ми прати,
дори от ум главата ми да пати,
от тъмната съдба не се боя.
И дните си измъчен да броя,
неволята не ще да ме разклати.
Дори най-страшна болка да ми прати,
от тъмната съдба не се боя.
Аз само от това изпитвам страх:
че ти ще спреш да ме обичаш, мила!
И злъч душата ти ще е изпила.
Аз само от това изпитвам страх:
че никой няма да повярва, ах,
как любовта ни е изневерила…
Че ти ще спреш да ме обичаш, мила,
аз само от това изпитвам страх.

Откъс от предговора на проф. дфн Людмил Димитров, съставител и преводач

ИВАН ЦАНКАР… ПОЕТЪТ
Посвещава се на 150-годишнината от рождението му

Наред с безспорния гений, романтика Францè Прешèрн (1800–1849), историята на словенската литература отрежда на Иван Цанкар най-представителното място сред всички останали свои писатели. Не би било пресилено да се твърди, че по въздействието върху националното самосъзнание на сънародниците му за тях той има същото значение, каквото за нас, българите, има Вазов, независимо от съществените разлики в контекстите и езиците, стила и художествените направления, в които се изявяват. Двамата са съвременници, макар че патриархът е по-възрастен от него с двайсет и шест и го надживява с три години. В този смисъл Цанкар, роден в градчето Върхника на 10 май 1876 г., е връстник на „младите“ в нашата литература и също като тях (а още повече и като виенски възпитаник) въвежда и утвърждава (приспособява) модернизма в словеноезичното пространство в различни негови измерения: бива определян (но и обвиняван) за декадент, неоромантик, символист, натуралист, сецесионист… Също като Вазов, и Цанкар пише във всички традиционни и познати му жанрове, изнамира и свои: един от тях е т. нар. črtica (буквално „чертица“, „щрих“, а още пò на български – „драска“ и „шарка“), друг – прозаичната сецесионна миниатюра vinjeta („винетка“), а в някои – в драмата например – остава всепризнат и ненадминат майстор. Разликата е по-скоро в следното. Ако – при цялото жанрово и дискурсно разнообразие на творчеството му – ние избираме да титулуваме Вазов като народен поет, словенецът е ценèн в собствената си култура много повече като прозаик и драматург. За поета Цанкар днес се говори рядко, той остава в сянката на други, по-предпочитани от канона имена, макар че стои в началото на модернизма, при това като негов безспорен флагман, и рязко го отделя от предхождащата и донякъде предизвестяваща го силна лироепическа вълна на големите поети от „старата школа“ през 70-те – 80-те години на ХІХ век (Симон Грегорчич, Йосип Стритар, Фран Леустик, Антон Ашкерц).
Независимо от това как стихотворният опус на иконичия словенски класик се вписва днес в собствения му кон текст, в този том го представяме основно в качеството му на поет. Верен на призванието си, проектирано в едно висше, феноменологично измерение, и Цанкар, както Шекспир, Гогол, Ибсен, Йовков, запомнени с гениалните им постижения в нелирически жанрове – навлиза в литературата като лирик. Формално е най-близо до Гогол поради не съвсем радостния факт, че и неговата дебютна стихосбирка изчезва в пламъците на огъня, но не подложена на аутодафе, както това прави авторът на „Мъртви души“, а публично (демонстративно и назидателно) запалена от Църквата. За това деяние ще стане дума след малко. Най-напред обаче бих искал да изясня кое оправдава появата на поезията му на български език.

Има нещо символично, че Иван Цанкар умира в края на 1918 г. (по-точно на 11 декември), само около месец след официалното обявяване на Кралството на сърби, хървати и словенци, първообраза на по-сетнешна Югославия. Той формално дочаква новата държава (става неин „свидетел“), в състава на която родната му Словения предстои да остане 73 години, преди по нейна инициатива – след проведения референдум на 25 юни 1991 г. – да започне стремителното и драматично, с войни и насилие, разпадане на СФРЮ. Така че Цанкар (и поради тази причина, но преди всичко с метафоричните асоциации, прозрения и предупреждения в текстовете си) е големият морален коректив на словенците и неизменна част от автентичното им самоопределение, от чиито творби те често черпят вдъхновение още докато търсят екзистенциалните си основания в познатата, но крайно дотегнала им и обременяваща ги среда, каквато е Австрия (и впоследствие Австро-Унгария), където като „слуги“ (според превърналото се в стереотип заглавие на едноименната драма на Цанкар от 1910 г.) пребивават над хиляда години. 

Когато през 1911 г. близкият му родственик – бъдещият изкуствовед и академик Изидор Цанкар – прави анкета с него, на въпроса: „Как преценяваш съвременната ни литература?“, Иван изненадващо дръзко отговаря: „Тя се издигна доста високо, съизмерва се със световната, докато хърватите и сърбите например не са световни“. И допълва: „Никой народ не е по-оптимистично настроен от словенския – оптимизмът е присъщ на здравето и младостта – и всички ние, а не сме никак малко – сме оптимисти. Затова казвам: у нас ще се развие много добра литература, силна лирика, мощна драматургия“. Сто години по-късно можем без съмнение да потвърдим тези думи като пророчески: не за оптимизма – той не се сбъдва по ничие предписание, пък и трудно ще открием експлицитен оптимизъм в която и да било голяма литература, а за художественото равнище на словенската словесност. Колкото до онова, което е формирало литературния му вкус и светоглед от най-ранна възраст, Иван признава пред Изидор: „Много обичах Молиер, който днес още повече ми харесва. Омир, Софокъл, Еврипид и Хораций познавах в немски превод [...]. От модерните четяхме Метерлинк, Верлен, Бодлер. Но тук трябва да ти призная голямата си младежка грешка: твърде много се въодушевявах от хора, които ме отегчаваха. Бодлер например изобщо не го разбрах. Обичах дълбоко Верлен, тъй като поетът се усеща инстинктивно.

Още тогава не понасях Зола, понеже е един от най-скучните писатели, които някога са се раждали на тази земя. От руснаците – старите – винаги много съм се респектирал. С какво удоволствие четях Гогол докрай и се връщах отначало! И се отчайвах: щом като може така да се пише, то къде съм тръгнал и аз да предлагам на хората моите занаятчийски напъни, искайки доверие назаем. Достоевски направо ме опияни“. Но освен чужденците, чийто авторитет е недостижимо висок и стряскащ в очите на всеки млад човек, тъй като са далечни и физически непристъпни, реалната конкуренция около начеващия писател се оказва наистина силна и не по-малко решаваща за неговото литературно бъдеще. Става дума за поетите от неговото поколение: Отон Жупанчич (1878–1949), Драготин Кете (1876–1899), Йосип Мурн (1879–1901), с които са в един училищен пансион и посещават най-ранния си литературен кръжок „Задруга“ – тайно ученическо общество, действало между 1892 и 1898 г. (а по ирония на съдбата или пък закономерно днес и четиримата почиват в съседни гробове на люблянското гробище „Жале“). Става дума, разбира се, и за подкрепата на солидния в техните очи покровител, големия славянофил (в това число и българофил), поет и общественик Антон Ашкерц (1856–1912), първи публикувал произведенията им и писал рецензии за тях на страниците на различни списания, най-често – в редактираното от него „Люблянски звон“ („Люблянска камбана“).

Но да се върнем към времето, в което възникват Цанкаровите стихотворения. С риск едно ново споменаване на Вазов да прозвучи натрапчиво, в случая, по повод словенския му съименник, неговият патетичен афоризъм от „Под игото“: „... младите народи, както и младите хора, са поети“, придобива особен смисъл. Някъде между 1893 и 1896 г., тоест между 17-ата и 20-ата си година, гимназистът и по-късно студентът по техника във Виена (прекъснал следването си в края на втория семестър) пише своите първи романси, осем от които успява да публикува в „Камбаната“. Идеята за самостоятелна стихосбирка у него се появява не изведнъж, а постепенно, предпазливо, неуверено, но с напредването и „набъбването“ на поетичното му творчество – стихове, от които има какво да се избере за печат – все по-твърдо в съзнанието му се насажда убеждението за необходимостта от едно подобно издание. Случва се онова, което той сам формулира пред Изидор Цанкар в цитираната вече анкета: „[...] понякога си записвам в бележника една-единствена дума или фраза и години наред я нося, докато не се отрони от само себе си като узрял плод“.

Когато започва да споделя с приятелите и поддръжниците си какво е замислил и да им показва части от бъдещата книга, един от първите, които го окуражават да осъществи своето намерение (покрай застъпничеството на Антон Ашкерц и Фран Левец) – Фран Говекар, – на 24 май 1897 г. буквално му пише: „Идеята ти е прекрасна! Направо ще разлаеш кучетата!“. А малко по-късно, разбирайки, че Цанкар почти се е договорил с „немския“ издател Отомар Бамберг, предпочитайки него пред словенеца Лавослав Швентнер, тогавашният редактор на „Люблянски звон“ Виктор Бежек му споделя в писмо от 8 юни: „Значи ще издавате поезията си при Бамберг. Няма лошо. Гответе се да си събирате кокалите. От цялостната стихосбирка публиката ще получи жива представа за един нов поет. Всъщност на Бамберг му е все тая какво ще кажат нашите моралисти, на Вас – също. Ашкерц със сигурност ще публикува възторжена рецензия, ако не и цяла студия за поезията Ви, с което доста категорично ще утвърдите мястото си. Но при всички случаи ще можете да се гордеете, че сте въвели декаданса сред словенците!“(Писма І: 33–34). За свое оправдание, че (по собствения му израз) се е насочил към „чифутина“ Бамберг, Цанкар пояснява на Швентнер (по-късно негов постоянен издател): „Да знаех, че в Любляна ще отвори книжарница словенски словослагател, който не е толкова тесногръд, каквито обикновено са нашите родни книгопродавци, щях на Вас да предложа поезията си; но в тази ситуация нямах избор – обърнах се към Бамберг, въпреки че не ми се искаше да му предоставя правата си съвсем безплатно“ (Писма ІІ: 5–6). Така или иначе публикацията закъснява с повече от година – време, през което авторът няколко пъти променя състава на творбите, воден от редица съображения: от петдесетте стихотворения трийсетина са печатани по-рано – това с право го смущава; през 1898 г. той заменя десет от вече познатите на читателите с нови и „по-добри“; междувременно се колебае как да назове книгата и едва през юни същата година окончателно утвърждава заглавието „Еротика“, след което тя престоява поне още шест месеца в печатницата и излиза най-вероятно в средата или през втората половина на март 1899 г. Доколкото ръкописът не е запазен, е трудно да се гадае как точно са протекли съставителството и редакциите, за да придобият произведенията познатия си вид и подредба.

Така или иначе най-накрая „Еротика“ излиза.