All for Joomla All for Webmasters
Семейните фантоми
Изтъкнатият психоаналитик Бруно Клавие ни запознава с предимствата на трансгенерационната психоанализа чрез своя труд „Семейните фантоми” (издателство"Колибри").
 
Книгата е адресирана към широк кръг читатели, изкушени или не от тази тематика, запознати или не с определени аспекти на психотерапията.  
 
Какво е „семеен фантом“, как въздейства върху членовете на семействата и техните потомци, как се предава от несъзнавано на несъзнавано, защо някои деца са обсебени от своите предци, а немалко жени цял живот чакат да се появи принцът на бял кон?  
 
На много въпроси отговаря Бруно Клавие в „Семейните фантоми“ - четиво, което ни въвежда в един изумителен свят, където „всичко неказано се повтаря“. Тайни, страхове, травми, неврози и налудности се възпроизвеждат от поколение на поколение.
 
Всеки може да стане жертва на призрак, дори великите личности. Докато психогенеалогията показва колко е важна историята на нашите предци за психическото ни устройство, то трансгенерационната психоанализа ни напомня за несъзнаваното измерение, което споделяме с тях.
 
Тя се стреми да разбере как тези предци са преживели своите травми и до каква степен техните потомци са носители на това „как“ в собственото си несъзнавано. В случая трябва да се държи сметка както за семейното несъзнавано, така и за индивидуалното несъзнавано: ако понякога двете се наслагват или пресичат, в никакъв случай не бива да се бъркат едно с друго, защото така терапията стига до задънена улица.
 
Освен случаите на деца и възрастни, с които запознава читателя, Клавие подлага на задочна трансгенерационна психоанализа Артюр Рембо, Винсент ван Гог и самия Зигмунд Фройд. Тези примери придават допълнителна стойност на това крайно любопитно четиво, написано на ясен и популярен език в духа на Ан Анслен Шютценбергер и Франсоаз Долто. 
 
Бруно Клавие (р. 1957 г.) е психоаналитик и клиничен психолог с богата биография. Създател е на културния комитет „Гаврош“ (на 11-годишна възраст) в окупираната от студентите Сорбона.
 
Работил е като начален учител в продължение на 15 години, бил е състезател и треньор по бойни изкуства, певец и композитор на песни за деца (20 плочи).
 
Следвал е математика и източни езици, завършил е клинична психология, практикува трансгенерационна психоанализа за деца и възрастни, член е на асоциацията „Градина на идеи“, основана от психоаналитика Дидие Дюма и гинеколожката Даниел Флауменбаум, изнася лекции по психогенеалогия във Франция, Белгия, Квебек и други места по света.
 
Автор е на книгите „Фантомите на психоаналитика“ и „Децата, които искат да излекуват родителите си“. 
 
Откъс от книгата
Когато несъзнаваното на децата съхранява травмата на родителите 
Сега въздухът е тъй изпълнен с фантоми, че човек не знае как да ги избегне. 
Гьоте, „Фауст“ 
 
Петък, първи сутрешен час. Пациентката срещу мен се казва Весела, но не е никак радостна. Скърби за майка си, която е загубила преди седмици.
 
Основните въпроси, които си задава са „Коя съм аз?“ , „Каква е ролята ми в моето семейство?“ „Какво ме свързва с майка ми, баща ми и останалите ми предци?“, „Кои от тези връзки искам да запазя и кои да отхвърля?“.
 
Като всеки в нейната ситуация, тя се чувства виновна, че не е била по-добра дъщеря, и си припомня десетки ситуации, в които е могла да се държи по-мило, да превъзмогне яда и раздразнението си и да бъде до родителите си в по-голяма степен.
 
За нея това е било особено трудно, тъй като майка ѝ е била постоянно ядосана, недоволна, обвиняваща и потисната. Насочвам разговора към предците ѝ и разбирам, че е потомък на белогвардейци, изгонени от Русия през 1917 година, които са намерили убежище в България. Тук дядо ѝ се влюбва в баба ѝ, тук се раждат майка ѝ и вуйчо ѝ.
 
Скоро обаче дядо ѝ е заплашен от екстрадиция в Русия и се налага да напусне втората си родина, за да не види семейството си никога отново. Сълзите изваждат наяве история, изтъкана от изгнание, унижения, загуби, отхвърляния и травми. Весела е първата, която има шанса да осъзнае как случилото се на поколенията преди нея влияе на нея и децата ѝ.  
 
В ума ми изплуват спомени за други пациенти и моменти от собствената ми семейна история – предците ми по бащина линия са преселници от Македония, които са загубили дом и родина и е трябвало да градят живота си наново.
 
Дядо ми по майчина линия е арестуван и изпратен в лагера в Белене – факт, който кардинално променя съдбата на цялата фамилия. За тези събития вкъщи се заговори след 1989 година, а размера на последиците започнах да осъзнавам едва години по-късно покрай работата ми като психиатър.
 
Замислих се, че изборът ми на професия, както и фактът, че родителите на моята пациентка са я кръстили Весела, не са случайни. Питам я и разбирам, че името ѝ е дадено именно от майка ѝ – име, което е израз на желание за радост в нерадостната история на нейното семейство. Една от многото нерадостни истории, съпровождащи човешката цивилизация. Книгата, която държите в
 
ръцете си, е за ефектите на тези истории. Предаването на психичната травма е в сърцевината на античната драматургия и литература и закономерно е провокирала любопитството на много психоаналитици.
 
Интересно е, че повечето от тях са от Източна Европа. Ще срещнете имената им в следващите страници – Шандор Ференци, Николас Абрахам и Мария Тьорок са унгарци, Ан Анслен Шютценбергер e рускиня, Илани Коган е румънка, а Вамик Волкан е от Кипър.
 
Бруно Клавие, авторът на „Семейните фантоми“, е французин и като такъв е изразител на една от най-силните школи в психогенеалогията.  
 
Автор на идеята за трансгенерационната травма е Ференци, който още през 1932 година описва ролята на сексуалното насилие в семейството и „паразитното включване“ на насилника в несъзнаваното на детето. Абрахам и Тьорок са силно повлияни от идеите му и пренасят теорията му след емиграцията си във Франция.
 
За съжаление повечето психоаналитици в Париж не приемат идеята, тъй като считат, че представлява отклонение от постулатите на Зигмунд Фройд. През шестдесетте и седемдесетте години на ХХ век на тях и на останалите привърженици на трансгенерационния подход е гледано с подозрение поради опасението, че считат травмите за основна причина за психопатологията и че подценяват значението на едиповия комплекс.
 
Подобна е ситуацията и в останалия свят, но съвременните психоаналитици са преодолели този разлом и днес знаем, че ако не бъдат преработени, травматичните преживявания на нашите предци не само се предават на следващите поколения, но и възпрепятстват психосексуалното им развитие. 
 
Един от пробивите в световната литература идва по линия на авторите, които анализират оцелелите от Втората световна война и се натъкват на масивни травми, предавани до представителите на третото поколение.
 
Те описват специфични клинични симптоми, различаващи се от класическите прояви на неврозите, психозите и личностовите разстройства. 
 
Бруно Клавие е изразител именно на този подход, а теоретичните му разработки и клинични препоръки са илюстрация за значението му. Българският превод на неговата книга ще позволи на бъдещите психоаналитици и широката публика да се замислят за ролята на предаване на травмата през поколенията. 
 
Какво обаче са семейните фантоми? Изследователите в тази област считат, че те възникват в резултат на несъзнаван опит на родителите да се справят с травматичните си преживявания, при който, без да осъзнават, вредят на потомците си, като проектират травмите си в тях.
 
Поради неизбежния процес на идентификация в хода на формирането на личността си детето става неволен приемник на родителските проекции и е тласнато да ги прояви в поведението си. Клавие ги дефинира като паразитна психична структура, възникнала в резултат на непреработена травма при един или няколко предци.
 
Фантомите се проявяват като повторения в родословното дърво под формата на необичайни поведения или симптоми. 
 
Както бе споменато по-горе, първият психоаналитик, който описва този процес, е Ференци (Ferenczi, 1932/1988a). Той нарича отцепените части на родителската психика психичен „трансплантант“, който е насилствено проектиран в ума на детето и не може да бъде символизиран, поради което остава активен през целия живот под формата на „присадка“.
 
Според Ференци дали резултатът ще е травматичен зависи от реакцията на родителите (Ferenczi, 1933/1988b). Ако майката е подкрепяща, детето има добри шансове да преработи трансгенерационната травма. И обратно  – ако майката реагира с отричане, рискът детето да отцепи и отрече травмата е висок.
 
Абрахам и Тьорок развиват идеята и въвеждат термина „крипти“, за да опишат меланхолни инкорпорации, в които скърбенето е замразено. След емиграцията си във Франция те представят идеите си пред Парижкото психоаналитично общество (ППО), но позицията им е погрешно възприета като девиация от теорията на Зигмунд Фройд.
 
В резултат Абрахам е разглеждан като дисидент и до края на живота му не е приет за пълноправен член на ППО. За отхвърлянето на идеите на Абрахам и Тьорок играе роля и фактът, че по това време Франция все още не е признала влиянието на травмата от Холокоста.
 
Абрахам обаче намира съмишленици в лицето на философи като Жак Дерида и психоаналитиците, които не членуват в ППО и Международната психоаналитична асоциация. 
 
Абрахам и Тьорок подчертават, че децата унаследяват не само травмите на предходните поколения, но за да запазят интегритета на родителите и семейството, потискат любопитството си към произхода и последствията на фантомите.
 
Един от основните им приноси е в това, че илюстрират как отричането на тайната блокира нормалния ход на отделянето от родителите и автономизицията, в резултат на което се възпрепятства цялостното емоционално развитие.
 
Този процес е сходен на патологичното скърбене, довеждащо до възникване на депресия (Freud, 1917).  Тревогата, че трансгенерационната психоанализа поставя под съмнение основните постулати на Фройд, е следствие от по-широкото отношение към психичната травма в психоаналитичните среди.
 
Опонентите са притеснени най-вече от риска психопатологията да се тълкува твърде опростено като резултат от пряко въздействие на реалността върху емоционалния живот. Те считат, че трансгенерационната теория пренебрегва ролята на несъзнаваната преработка и влиянието на травмата върху фантазиите и инфантилната сексуалност. 
 
Няколко десетилетия по-късно обаче този конфликт е преодолян в значителна степен и все повече френски психоаналитици допринасят за развитието на идеите на Ференци, Абрахам и Тьорок.
 
За съжаление, техните публикации рядко са публикувани извън Франция, поради което влиянието им е ограничено до френско-езичния свят. Най-значимите измежду тях са Серж Лебовичи, който се фокусира върху фантазмените интеракции, Ален дьо Мижола, който изследва несъзнаваната идентификация, Клод Нашин, Жан Клод Рушy and Серж Тисерон развиват допълнително идеите за фантома и криптата.
 
Ан Анслен Шютценбергер е друго важно име в тази област – тя не само създава науката психогенеалогия, но извежда трансгенерационния подход в по-широкото поле на психотерапията. Българският читател е запознат с едно от най-известните ѝ произведения, а именно „Синдромът на предците“. 
 
Значими приноси към теорията правят и автори извън Франция. Ще цитирам само трима от тях. Без съмнение най-значими са приносите на Илани Коган, която публикува серия от статии, описващи предаването и проявите на травмата от Холокоста в първото, второто и третото поколение на оцелелите. Морис Апре (Apprey, 2003; 2014) изследва последиците от робството в Америка и трансмисията на разрушителната агресия през клайнианската парадигма.
 
Хайде Файмберг (Faimberg, 2005) описва феномен, при който две, а понякога три поколения са въвлечени в нарцистични връзки, които водят до отчуждаваща идентификация чрез апроприация и нахлуване.
 
В резултат родителите си присвояват позитивните аспекти на идентичността на своето дете и интрузивно изхвърлят в него елементите, които не приемат в себе си. Файмберг нарича този процес телескопиране на поколенията и счита, че за възникването му са нужни минимум две поколения.
 
През последните няколко десетилетия бяха публикувани и много сборници и антологии, съчетаващи гледни точки на автори, работещи в различни култури и психоаналитични перспективи (Volkan, 2006; Laub & Hamburger, 2017). 
 
Между изследователите и клиницистите съществува съгласие, че семейните фантоми предизвикват преживяване за вътрешна катастрофа, което затруднява символизацията и усилва атаките към добрия вътрешен обект. Тази динамика има директно отражение върху клиничната ситуация, тъй като се отразява негативно на способността за свързване и ползване на интерпретации.
 
Специалистите в областта установяват, че изследователите и психоаналитиците често подценяват значението не само на трансгенерационните травми, но и влиянието на екстремни неблагополучия като война, геноцид, природна катастрофа (като тази в Чернобил), живот в тоталитарни общества и пандемии.
 
Ролята на външните обстоятелства е добре проучена и доказана чрез епидемиологични изследвания на разпространението на психичните разстройства в световен мащаб (Kesler, R. et al., 2010; Taquet, M. et al., 2021; Василев, С., 2012), но психоанализата изостава в интеграцията на тези данни. 
 
Именно тази празнина запълва Бруно Клавие. Едно от достойнствата на неговата книга е, че убедително показва как индивидуалното страдание се преплита с травмите и динамиката на семействата и общностите, в които живеем. Тази тема е особено важна за България, историята на която е низ от нашествия, войни, миграция и систематично преследване на интелигенцията и инакомислещите. 
 
„Семейните фантоми“ прави важен принос към теоретичното и клинично поле на психиатрията, психоанализата и семейната психотерапия в България, но ще е интересна за всеки, който се интересува от взаимовръзките между личната и колективната история на българското общество. Наш дълг е да развием чувствителност към социалния и исторически контекст, който ни е породил и който предаваме на децата и внуците си.
 
Подобно отношение може да ни позволи да преработим травмите, които блокират емоционалното развитие, кризите, загубата на смисъл и усещането за континуитет на живота. Така следващите поколения няма да се чувстват длъжни да изпълняват завета на своите предци, а ще са свободни да осъществят нещо ново и свое. 
На вас приятно четене, а на мен предстои следваща среща с Весела и фантомите на нейното семейство. 
 
д-р Светлозар Василев, април 2021

   

Прочетено 72 пъти Последна промяна от Събота, 11 Юни 2022 23:12
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…