All for Joomla All for Webmasters
Проф. Людмил Димитров за славистиката, Багряна, Словения и словенската литература


Визитка:
Людмил Димитров е професор по руска литература на ХІХ век, доктор по филология
в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии, Катедра по руска литература, и преподавател по руска литература

 

Член е на Съюза на преводачите и на Българския ПЕН. От 2005 до 2010 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет – Словения.

 

Съръководител на магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ в Софийския университет. Автор на редица научни монографии, учебници, учебни помагала, сборници и антологии, на повече от 250 статии и студии, преводи на научна и художествена литература от руски, английски, словенски и сръбски/хърватски език,

 

сценарии за театрални спектакли, участник в национални и международни проекти и в над 70 национални и международни форума, свързани с руска, българска и славянски литератури, театър и кино. 

 

Негови работи са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Словакия, Турция, Италия, Сърбия, Словения, Румъния, Англия, Испания и др. Член е и на Международното общество Достоевски (International Dostoevsky Society).

 

- Дълго време сте били лектор в Люблянския университет (От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г.). Какво казвате на Вашите студенти, има ли истинска дискусия по литературни теми и защо тя, дискусията, почти отсъства в наши дни?

- Когато през 2005 г. попаднах в Словения, студентската аудитория все още беше напълно непозната за мен. Нямах представа какъв е интересът към България и българската култура, кое го определя, какви перспективи виждат младите хора в изучаването на български език, на какво залагат в избора си.

 

Където имаме формирана диаспора, е разбираемо да се появяват студенти от семейства на емигранти или от смесени бракове; в Любляна не можех да разчитам на това, защото официално живеещите по онова време там българи – преди влизането ни в Европейския съюз – бяха стотина и още толкова нерегистрирани, работници по строителни обекти, чистачки в хотели, санитарки и заети предимно на почасова работа в сивата икономика.

 

Вярно е, че онези легитимно пребиваващи стотина бяха предимно интелектуалци – музиканти във филхармонията, певци в люблянската и в мариборската опери, много добре приети и уважавани професионалисти. Но да не забравяме, че Словения е част от бивша Югославия и оттук произтичат много специфики във възприемането на България, невинаги добронамерени и услужливи към нас.

 

И все пак ако някой народ най-вече е лишен от предразсъдъци и исторически травми спрямо българите в сравнение с всички останали, влизали в състава на съседната ни Федерация, са тъкмо словенците. 

 

Заварих тринайсет студенти, изучаващи факултативно български. Днес това число е фантастично и мечта за всеки лектор, но тогава, преди кризата в хуманитаристиката, тоест преди приемането на Болонската конвенция за тристепенното обучение във висшето образование, която изигра много лоша шега на филологическите специалности, бяха смешно малко.

 

Доказателството е, че до края на мандата ми през 2010 г. техният брой се увеличи десетократно – оставих на наследницата си 129 души, някои от които сериозно подготвени и проявяващи интерес за по-нататъшна кариера, свързана с България. Част от тях, слава Богу, удържаха. 

 

Няма рецепта за успех, както знаете, но в моя случай полезният ход бе, че реших да ги ангажирам в проекти, което дотогава друг преподавател не им беше предлагал. И това много ги приобщи към каузата на българистиката и сближи всички ни.

 

Установих, че малко неща от нашата литература са преведени на словенски, повечето книги бяха стари и като година на издаване, и респективно като език. Можеха да се открият само в библиотеките, тоест – отдавна забравени и събиращи прах по хранилищата, а някои от тях и изнесени в по-далечни складове поради слаб, да не кажа никакъв интерес.

 

Едно от първите неща, които предприех, е да съставя антология на българската литература, която да може да се използва и като учебник по българска литература – с подробно въведение, обяснителни бележки, кратки биографични справки за авторите и препоръчителна литература.

 

Много съм благодарен на тогавашната ръководителка на отдела за славистика, проф. Александра Дерганц, която ме посъветва да разделя антологията на два тома, тъй като набъбналият обем бе непосилно да се побере в едно книжно тяло. Така и стана.

 

Събрахме се екип от десетина души: аз – ръководител и останалите – студенти плюс двама млади преподаватели: македонистката, д-р (днес професор) Намита Субиото, отлична преводачка на поезия, и асистентът по сравнително славянско езикознание д-р Роберт Грошел, който преведе текстовете от старата българска литература директно от оригиналите.

 

След първия (2008) и втория (2009) том нещата в лектората потръгнаха по-добре, участниците в екипа станаха редактори и преводачи, като носители на езика дадоха много верни оценки на съществуващите преводи – кои от тях биха могли да се използват и кои са безнадеждно остарели. Тази ангажираност на студентите се видя привлекателна на немалко техни колеги и на следващата година желаещите да изучават български език, литература и култура станаха значително повече, с тях осъществихме други проекти.

 

Но антологията свърши още една полезна работа: в нея за първи път легитимирахме св. Климент Охридски като старобългарски книжовник, а Вапцаров като български поет. Във втория том поместих с неизбежните съкращения заради обема, уви, романа „Железният светилник“, което се оказа първият превод на творба от Димитър Талев в бивша Югославия изобщо. 

 

Литературните дискусии, за които ме питате, обикновено се отлагат за по-късен момент, когато студентите научат български език на равнище, провокиращо ги, но и позволяващо им сами да четат в оригинал и да се опитват да превеждат или да пишат критически текстове върху прочетеното. И на първо време им е интересно да съпоставят българския оригинал със словенския му превод.

 

Опитах се да ги предпазя от стереотипите и наложените у нас интерпретативни клишета върху христоматийни автори. Разбира се, има задължителни имена и заглавия, които трябва да знаят, след като се занимават с българистика, но далеч не е задължително точно те да попаднат в личния им избор, в личния им канон.

 

Много беше важно да ги науча да правят разлика между нашумели / известни писатели и големи писатели класици и да видят как дори най-нестандартните и оригинални художествени опити в нашата поезия и проза днес стъпват върху традицията.

 

Защото е крайно наложително една национална литература да се чете с познания и компетентност за контекста, в който е възникнала, и така да се пренася в рецептивната ситуация на приемащата култура. Тук започват да се открояват разликите, несъвпаденията.

 

Един кратък пример. Отново със студенти направих сборник, включващ шест български пиеси, тъй като нищо от нашата драматургия там те беше познато. Сборникът излезе и аз лично го подарих на много вещи, талантливи и сериозни театрали – режисьори, драматурзи, актьори.

 

Специално ги молех да обърнат внимание на Йордан-Радичковата пиеса „Януари“, тъй като според мен нейната метафоричност, вътрешна абстрактност и не толкова българският ѝ вкус, колкото българският ѝ привкус в детайлите можеше да ги заинтересува. Не, оказа се, че нито един не се впечатли от тази абсурдистка посвоему, смешна и тъжна история.

 

Отговорно твърдя, творбата на Радичков е шедьовър спрямо 80 процента от спектаклите, които се играят в репертоарните театри на Европа, но очевидно има други механизми, които не са по силите на никого от нас, а са единствено от „правомощията“ на времето, за да бъде приет или отхвърлен един литературен продукт. 

 

Словенската литература – какво е отличително за нея? Изобщо идентичността, търсенето на идентичност на Словения как се отразява на литературата и другите изкуства?

- Като всяка млада нация – а те имат своя независима държава едва от 32 години – словенците са преизпълнени с градивна енергия в стремежа си да се откроят, да служат за пример, да се наложат, да изпъкнат.

 

И забележете – не с някакъв аналог на бай-ганьовските мускали: с прочутия си крански колбас например или с тиквеното олио, което го има и в Австрия, и в Хърватия, дори не със страхотното червено вино теран, а насочват усилията и посланията си изключително в областта на литературата и изкуството. Има нещо, което при тях винаги ме е учудвало, но определено ме възхищава.

 

Те са затворени хора – не се сприятеляват лесно, не те допускат нито веднага, нито дълго след като се запознаете; не обичат да се оплакват, да се омаскаряват публично, да плюят по страната си, да се окайват колко са зле, независимо че, както твърдят, проблемите им са много и не чувстват удовлетвореност, каквато според нас би трябвало да чувстват, поне съдейки по начина, по който ги виждаме отвън, оценявайки ги прибързано и повърхностно.

 

Вместо това всички травми, несгоди, негативи са пресъздадени в романите, в поезията, в пиесите им. Отиваш на театър и там виждаш нещата пределно откровени, болезнено разголени: открито, директно, дори цинично и нерядко – зловещо, до степен, до която почти не ти се вярва, че това се случва пред очите ти.

 

Обратно – ние сме неспасяеми балкански „арабии“ – веднага минаваме на „ти“, ако изобщо е имало миг, в който да пробваме да си говорим на „Вие“, каним се на кръчма, на гости, прегръщаме се, съгласни сме безпрекословно с другия и веднага, след като се разделим, го одумваме и му забиваме нож в гърба. Либерали сме до мозъка на костите си, но се стараем това да не става общоизвестно – по-уютно ни е да сме кръчмарски демократи и публични конформисти-страхливци.

 

Същевременно в творчеството ни важните проблеми отсъстват, говорим банални и безлични неща, безинтересни, блудкави, сякаш сме участници в ски слалом, където не поваляме нито една вратичка, която заобикаляме със спортсменски финес. Но ако това е част от правилата на тази игра, литературата е нещо по-различно и хората очакват от нас именно да съборим препятствията, да бръкнем в раната, да превържем с обезболяващ компрес възпаленото място.

 

Това при нас не се случва. Прекомерно съобразителни сме, услужливи, безобидни, дребни, нищожни, но самонадеяни и инати. Та отговорът на въпроса кои сме се съдържа ето в тези наблюдения. Словенците, за разлика от нас, са избрали високото общуване помежду си – през изкуството, провокиращо сериозни аналитични дебати, много подобни на публичната изповед – грехът на едного от нас обобщава провиненията на всички ни и проникнати от сюжета, ние се изправяме пред собствен безмилостен самосъд, гарантиращ катарзис.

 

Немският елемент в словенската литература. Това литература на кръстопът ли е, като пресечна точка между славянската и немската литература. Как се излиза от австрийското влияние в изкуството?

- Този въпрос е пряко свързан с предишния. Но има нюанси, естествено. Отново опираме до проблема за идентичността, който в подобни федерации, формирани от мултиетнически и мултикултурни общества, се оказва взривоопасен след разпадането на рамкиралите ти векове наред политически субекти.

 

Словенецът в един кратък разказ може да ти обясни как има славно минало в Австро-Унгария, колко добре му е било в Югославия и как е горд, че е славянин и живее в независима държава сега. И в подобно признание не вижда нищо смущаващо, никакво противоречие. Помня, че веднъж един мой приятел, чиито предци са от хърватска Далмация, ми сподели нещо, прозвучало като виц. Моят дядо, каза той, е роден като Йозеф, по някое време е станал Джузепе и умря като Йосип, без да напуска родното си село.

 

Истината е, че всичко това е вярно и словенците никак не са объркани просто защото не отричат нищо и не си измислят, не подменят идентичността си. Обратното го виждаме при нашите първи братовчеди македонците, присвояващи си исторически специфики, за които множество документи говорят друго и тъй като няма как да докажат тезите си фактологически, фалшифицират самите извори – или ги заличават, или ги интерпретират превратно. 

 

Немският елемент у словенците е запазен в езика – влиянията в синтаксиса, в остатъчните, но трайно наложени германизми в разговорния език („цайт“ за време, „цукер“ за захар, „лауфам“ за тичам, „ура“ за час, „фрей“ за свободен). Те са единствените славяни, които броят като немци: не двайсет и пет, а пет и двайсет.

 

Това са неизбежни свидетелства за паметта от някогашното общо съжителство, както нашите турцизми не само в разговорния език, но и в названията на храните и ястията: и на турците баклавата им – баклава, и на нас, и на тях мусаката им се казва по същия начин, кьопоолуто, имамбаялдъто, ракията, тюрлю гювечът.
Но при словенците има и друг аспект на немското културно влияние.

 

Докато ние непосредствено след Освобождението съвсем естествено започваме да градим новата си култура на основата на езика и религията, коренно различни от тези на доскорошните ни господари, словенците по някакъв начин „превеждат“ културата, от която са отгледани, а тя е австро-унгарска, тоест немскоезична.

 

Първото поколение класици, положили основите на модерната словенска литература, да вземем най-известните – Франце Прешерн и Иван Цанкар – са учили на немски, по немски учебници, започнали са да пишат на немски и едва по-късно са се ориентирали към своята езикова и социокултурна семиосфера. Но и двамата имат текстове, написани директно на езика на Гьоте.

 

Забележителното в избора им да се изявяват на словенски обаче е, че той показва патриотизма и съзнанието им за принадлежност: в немскоезиковото пространство биха се чувствали по-уютно, навярно биха били забелязани по-бързо и по-безпроблемно интегрирани именно като литератори. Но избирайки Словения, присъствието и значението им за родната им култура е наистина неоценимо.

 

В по-ново време – до средата на ХХ век – поетесата Лили Нови (псевдоним на Елизабета Хаумедер) също пише предимно на немски. И днес се срещат автори, родени в смесените райони на Южна Австрия, които пишат на немски, но имат самосъзнание на словенци като Мая Хадерлаб например. Да не забравяме, че от смесен произход е и неотдавнашният Нобелов лауреат Петер Хандке. 

 

Ще ви споделя и още нещо, което ми се стори изключително като оценка за нас, българите, през самооценката на словенец. Говорим преди време с един приятел – той много се интересуваше какво се случва в България, защото като малък, в края на 60-те, идвал с родителите си на нашето море и тъй като минали първо през Румъния, у нас му се сторило рай.

 

В един момент стигна до следния извод. Добре, казва, каквото и да се случва днес в България, вие винаги сте били компактна, единна държава – и царят ви си е ваш, и патриархът. А ние? – духовният ни водач в Рим, царят ни – във Виена.

Как открихте Багряна и Словения, какъв е споменът за нея, с какво е покорила тази страна, какво е харесала от Словения. Какво още е неразкрито в архивите?

- Засягате много дълга и много отговорна тема. Разговорът за Багряна в Словения може да продължи с денонощия. И все пак. С извинение за клишето, но по-вярното е, че не ние открихме Багряна, а тя откри нас.

 

Със съпругата ми Людмила Малинова-Димитрова попаднахме на един сонетен триптих на поетесата от 30-те години, озаглавен „Словенски вечери“ и много се изненадахме. Това се случи някъде към 2005–2006 година. И решихме да напишем статия по този въпрос. Но тъй като бяхме в Словения, се разровихме и напълно неочаквано се натъкнахме на цяла камара архивни материали и документи, които не преставаха да се трупат и да ни поразяват.

 

Резултатът – получи се огромна монография-изследване, за което много ни помогнаха и частни архиви – семейни албуми, писма, спомени на родственици на хората, с които тя се е познавала и е общувала лично. Някои от тези наши събеседници вече, уви, си отидоха от този свят, но довереното ни и записаното остана. И в търсенето на още и още следи, към които ни насочваха срещите ни, водеха до нови находки, като нито веднъж нишката не се скъса.

 

Водеше ни самата Багряна. Реално тя пожела тази книга. А най-неочакваното и забележителното е, че след излизането на словенски през 2011 г,. томът повлече крак за други важни събития с български адрес. 

 

Но нека бъда по-конкретен. Оказа се, че между 1932 г., когато за първи път пристига в Любляна по линия на ПЕН, до 1940, когато за последен път е там, Багряна всяка година пътува до Словения, създава контакти с целия словенски културен елит – не само поети и литератори, но художници, музиканти, артисти, архитекти.

 

Изтъкнатият художник Божидар Якац рисува най-хубавия ѝ портрет през 1933 г., тя, от своя страна, се сприятелява и става много близка с Изидор Цанкар – фигура с неизмеримо значение за развитието на словенската култура. Академик, полиглот, дипломат, Цанкар е първи братовчед на големия класик на словенската литература Иван Цанкар, по-малък с десет години от него, редактирал и издал пълните му събрани съчинения в 24 тома, той въвежда специалността История на изкуството в Люблянския университет, основава невероятната Модерна галерия, от 1933 до 1936 г. е председател на словенския ПЕН.

 

Неговата историческа заслуга е, че на конгреса на организацията в Дубровник през 1933 г. ръководството изгонва делегацията на фашистка Германия, която се опитва да осуети изказването на низвергнатия от тях ляв интелектуалец Ернст Толер. Там от българска страна са Багряна, Дора Габе и редакторът на списание „Златорог“ Владимир Василев.

 

По инициатива на Багряна в Словения се появяват първите преводи на българските класици Вазов, Елин Пелин, Йовков, Алеко. Тя самата превежда стихове от техните най-големи поети. Случва се така, че Словения се оказва особено благодатната „обетована земя“, която в един много труден за Лиза период, свързан включително и с опасна, смятана за неизлечима болест, спасява живота ѝ, вдъхва ѝ надежда за ново начало и тя ѝ посвещава стихосбирката си, смятана от нея самата за връх в творчество ѝ – „Сърце човешко“ (1936).

 

Всъщност за всичко това и още много неподозирани подробности можете да прочетете в нашата книга „Багряна и Словения“, от чието излизане а български език минаха десет години. Държа да подчертая, че българското издание е по-пълно и някои от тезите в него са коригирани и уточнени според междувременно появилите се нови документи и архивни материали, с които не разполагахме по време на писането на текста и подготовка на словенския вариант. 

 

Предстои ни не само за разберем още много за Багряна след разкриването на нейното, пазено в дълбока тайна словенско битие – например истината за осуетяването на двете ѝ номинации за Нобелова награда за литература (през 40-те и през 60-те години тя попада в шортлистата кандидатите), но и да изчистим името ѝ от методично и несправедливо напластяваните клевети от времето на соца около ролята ѝ процеса срещу Вапцаров

 

(Всъщност Багряна единствена от свидетелите, посочени от самия поет, се явява и недвусмислено го защитава, все едно какъв ефект имат нейните думи за крайния изход от делото), упреците в конформизъм към властта, непреставащите „публикации“ в жълтите вестници и сайтове, тиражиращи едни и същи измислици и злонамерени клюки, налагащи доста превратен образ на най-голямата българска поетеса изобщо, без никой при това да има потребност да се вгледа и да се замисли върху творчеството ѝ.

Над какво работите в момента?

- В момента пиша монография за руската драматургия от края на ХІХ и началото на ХХ век, по-точно за срещите, творческите взаимоотношения и породилата се естествена конкуренция между трима големи представители на литературата от различни поколения – Лев Толстой, Чехов и младия Горки.

 

Всеки се учи от другите двама и същевременно се опитва да им покаже, че е по-добър от тях – сложен, интересен и продуктивен критически сюжет, но ми предстои още работа.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

Прочетено 1769 пъти Последна промяна от Петък, 24 Ноември 2023 23:59
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…