Историята на българското присъствие в унгарското село Пилишчев е вълнуващ разказ за срещата на две славянски съдби, които се преплитат в общ дом под склоновете на планината Пилиш. Преди повече от сто години по течението на Дунав потеглят необичайни пътници – млади момчета от Търновско, Лясковец и селата Бистренци и Раданово, които носят в торбите си само малко хляб и една градинарска мотика, наречена от тях „каластирка“. Те бягат от бедността и войните, пристигайки в Унгария почти като деца, често едва 12-13 годишни, преминаващи границите нелегално, скрити в чували на корабите.
Съдбата ги отвежда в Пилишчев – място, където по това време пулсира жива словашка реч и култура. Тук българските градинари не остават просто работници, а бързо се превръщат в „Майсторите“. Те въвеждат непознато дотогава изкуство в напояването и отглеждането на разсада, а градините им започват да снабдяват десетки села в околността, оставяйки спомени за пазарите в съседното Пилишсанто, където местните жени с
усмивка казвали, че днес дори патките им ще ядат българска салата.
Интересното в Пилишчев е, че за разлика от други места, тук българските младежи масово избират да останат завинаги, влюбвайки се в местните словашки момичета. Словашките девойки били известни със своята хубост и изключително трудолюбие, като често работели рамо до рамо с българите като надничарки в градините. В тези смесени семейства езиците и културите се слели по естествен път. Макар езиковото родство между българския и словашкия да не е толкова тясно, за градинарите словашката реч била много поразбираема и близка от унгарската, което улеснило общуването и създаването на здрави връзки.
До днес се помни старата градинарска песен, в която българското и словашкото се сливат в обща съдба: „Мила, мила, чо мам робит, хей, чи вандруват, чи са женит? Вандруват ма нохи бола, хей, женит са ми недовола...“, на което момичетата отговаряли на чист словашки: „Еще си лен хуси пасла, ей, уж си са ми срдци трасла...“
Тази уникална среда ражда поколения с тройна идентичност – децата в тези семейства израстват като българи, словаци и унгарци едновременно. Те биват кръщавани в римокатолическата вяра, изповядвана от техните словашки майки, което окончателно ги вгражда в местната общност, но гордо продължават да носят и предават
българските си фамилни имена като Димитрови, Цоневи и Панайотови.
Животът на тези хора преминава в денонощен труд, разкъсан между новата родина и далечния спомен за бащиния край, до който мнозина така и не успяват да се завърнат. Днес наследници като Йозеф Войцек пазят жива паметта за своите дядовци, съхранявайки старите инструменти и помпи, които са символ на чест и до днес. Историята на Пилишчев е доказателство, че българският корен, присаден върху словашкото дърво в сърцето на Унгария, е създал общност, в която трудът носи уважение, а любовта заличава границите.
Използвани материали: Йожеф Войцек (сп. „Хемус“, 2010) и научно изследване на д-р Й. Тютюнков-Христов и М. Тютюнкова за Българския изследователски институт в Унгария
