Сватба без граждански брак
Решихме да подпишем, без брак нямаше да пуснат моя мъж да излезне от България. Междувременно Никола още бе в казармата и предстоеше да се уволни през февруари на следващата година. Трябваше да го чакам дотогава при свекърва ми. Всяка сутрин тя ми правеше най-вкусната закуска - мекички, баничка с боза и т.н. Тя по професия бе готвачка и готвеше много хубаво. Сутрин като се събудя, закуската вече сложена на масата и ме чака.

Моят мъж направи така, че почти всяка събота и неделя си бе у дома. Все намираше начин да излезе от казарма: болен бил, отпуск му се полага и т.н. Семейството му бе голямо и задружно - имаше още двама братя и две сестри. Сестрите му идваха и заедно ходехме на ларгото на разходка вечер. Тези месеци минаха неусетно.

Междувременно с моя мъж насрочихме дата за сватбата - на 18.2. гражданско подписване и после тържеството. Майка ми и баба ми от Австрия също пристигнаха за сватбата. От Австрия ми купиха плат за булчинска рокля и ми го изпратиха, а една шивачка ми уши роклята. Татко като дойде в Австрия през 1957 г., престана да се връща обратно в България. Беше го страх, че ще го затворят и няма да го пускат повече насам.

Един ден преди насрочената дата отидохме пак до общината за последни подробности. Беше съботен ден, а вечерта заваля такъв пороен дъжд, че си мислих утре как ще мине сватбата при такова време.
Моят мъж остана при мен, макар, че трябваше да спи в башината си къща в нощта срещу сватбата, а с. Драганово е на 14 км от Горна Оряховица.

Ставаме сутринта, навсякъде наваляло. Ами сега? Той тръгна рано сутринта към града, а у нас започна моята подготовка като булка, то роднини, то съседки, всички помагаха с най-голямо желание. След малко с един голям автобус пристига младоженецът с музиката, както и роднини и гости от страна на мъжа ми.

Пристигнахме в общината и ... ни отказаха да сложим подписи.Защо, нали всичко бе подготвено. Сватбената служителка ни обясни, че не можем да сключим граждански брак, защото аз съм австрийска гражданка и трябваха други документи. Изживяхме голям шок, но сватба, сватбено тържество имаше.

На следвашия ден тръгнахме да превеждаме документи, както от български на немски, така и от немски на български, със заверка от консулата. Аз нямах право да стоя в България повече от 3 месеца, пак трябваще да пътувам до Австрия и пак да се връщам. Назад-напред така няколко пъти. Най-накрай събрахме исканите документи и подписахме в края на април същата година.

Още на следващия ден след сключването на брака ни, веднага извикаха моят мъж в милицията: "Сега ти като отидеш в Австрия, внимавай какво говориш."Това бе всеки път, когато само той, или той и аз се прибирахме в България:"Внимавай какво говориш там."

Моят съпруг пристигна в Австрия през 1968 г. и през 1976 г. получи австрийско гражданство. На следващата година тук се роди дъщеря ни, която, докато мъжът ми не взе австрийско гражданство, бе с български паспорт. След това и тя стана австрийска гражданка.
Интересното е, че когато се роди моят син-Никола-младши, той получи веднага австрийско гражданство.

Нов живот

Моят мъж Никола започна да помага в градината на татко в началото, после работи като машинен шлосер в един завод на тъкане на платове в Клагенфурт. Аз изкарах шофьорска книжка, купих си кола, с нея се прибирахме в България, бяхме добре. 

След време се отделихме от татко, и си направихме нова къша и наша градина. Аз в продължение на 10 години работих в завода на Адидас, след което реших да напусна. Баща ми издаде документ за това, че мога да открия своя градина, както и разрешително да търгувам стоката на пазара. И така започнахме и ние напълно самостоятелно.

Годината е вече 1980. Намерихме си парцел под наем, 10 дка. Взехме си и една каравана (Wohnwagen), в нея си почивахме през деня. Постепенно си купихме и камион, и започнахме да зареждаме с продукция хотелите по Вьортерзее. Имахме 2-3 големи хотели, които ни бяха клиенти и те ни спасиха като градинари. Малките хотелчета не купуваха много стока, тогава туризмът не бе така развит, както е сега.

След три години се отказахме от работа с хотелите. Усилията бяха убийствени: връщахме се от работа към 17 ч, трябваше да зареждаме поръчките за следвашщия ден, да работим в градината, да садим, да прекопаваме, да поливаме. Бяхме само двамата с моя мъж, нямахме работници - трудно се получаваха визи, да вземаме хора да работят на черно не сме си и помисляли. 

И така се насочихме да продаваме на пазара в Клагенфурт и си останахме до последно там, докато се разболя моят мъж. Всички бяхме там - Тошкови, леля ми, ние... Градинарите бяхме много задружни, събота-неделя отивахме на кафе, на ресторант, беше весело и хубаво, всички бяхме от едно село, познавахме се. 

След време моят съпруг се разболя от рак, бе по-притеснителен, а и имахме проблеми от съседите, когато си строихме къщата. За няколко метра от пътя те ни направиха големи проблеми, защото камионите със строителни материали отнакъде трябваше да минават. Цяла година сме имали неприятности с тях. Не ни даваха да ползваме техния път, а искаха да си купим нов път.

Добре, че накрая друг съсед ни даде от своя парцел едни 10 метра, и така проблемът се реши. Но това нервно напрежение му се отрази. Към това се прибави и работата му с една ръчна фреза години наред, която бълваше дим с химикали и тези газове, които излизаха, му подкопаха здравето. Това бе преди да си купим трактор. 

Дълго време той имаше постоянна кашлица, ракът бе на особено място, трябваше операцията да я направят откъм гърба, но той категорично отказа. В последните месеци нямаше сили да стане от леглото: "Искам да стана, но не мога", казваше. И от ден на ден все повече отпадаше, докато се влоши много. Синът ми Никола бе на 24 г., когато мъжът ми почина през 2006 година. Работата легна на плещите на двамата ни.

Аз реших да се пенсионирам на следващата година- от 1.4.2007 г. Никола-младши пое работата и изкара до 2009 г., когато продаде бизнеса с всичката техника, камиони на един стар познат от пазара, който все ни казваше как мечтаел да бъде сам градинар. Той обаче нямаше понятие колко трудна е работата със земята, а също и да нямаш работници да ти помагат. Изкара едва 9 месеца и се отказа. 

Дядо произвеждаше само различни видове салати и праз. Аз отглеждах само зеленчуци: по-късно и артишок, рукола, брюкселско зеле. Австрийците в началото ни питаха туй какво е на вкус, как се приготвя...

Сега отглеждам зеленчуци само за себе си в своята градина.
Светлана Желева,
Десислав Паяков

Авторите на интервюто изказват голямата си благодарност на Надя Хрингова и Росица Иванова от Клагенфурт за възможността да осъществим тези статии.