Йоанна, разкажете ни повече за ваяшките къщи и Ваяшките родове, от които идвате и за ваяшките традиции, с които толкова много сте свързана? Дали има останали особени имена, обичаи, изрази...
- Преди всичко искам да поясня, че не съм етнолог. Споделеното от мен е пречупено през моята призма и най-вече през моята душа.
Та с какво се отличават ваяшките къщи? С масивните си дървени, дялкани греди, които ги правят много устойчиви. И двата ми рода обитават много стари къщи (на около век), които все още са неподатливи на времето и поколенията, обитавали ги. Разхождайки се из моите ваяшки села – Голица и Еркеч, които са ядрото на Ваяшката област, може да видите къщи с висока каменна основа и широки чардаци (открити тераси).
Да започнем оттам защо се нарича Ваяшка област. Ваяци – защото населението се обръща един към друг с „ва" (предимно мъжете). Автентични имена са Велико, Велика, Недялка, Неделчо, Стоян, Стоянка, Кръстьо, Кръстина, Димитър, Димитринка и други. Интересно при имената е, че в моето село Голица, когато говорят за жената в семейството, често използват не нейното име, а името на съпруга ѝ – например „Стояно̀уца" (от името на мъжа ѝ Стоян).
Традициите, с които съм отраснала, са Сирни Заговезни, Колада (Коледуване), Петльовден, Бабинден, Кукери, но онова, което ми лежи най-много на сърце, е Лазаруването. Бях част от тази традиция 23 години, като първото ми Лазаруване беше на тригодишна възраст. Изработването на накитите е много трудоемко и времеемко, затова благодаря от сърце на баба ми Йова, която е една от останалите баби, помагащи за обличането на еркечките лазарки.
Може да се запознаете по-обстойно със самия обичай и в интернет, и в книги. Аз пък ви каня да заповядате лично в село Еркеч на 05.04.2026 г. (Цветница), за да усетите празника истински. На заглавната снимка ви правя съпричастни с първото и последното си Лазаруване.
В първото си интервю казваш, че след 5 години се виждаш как "организирам и водя свои събития с голям женски кръг, в които ще приготвям специална храна, ще създавам атмосфера в мое пространство с много любов, където ще обсъждане духовни теми и всичко онова, което кара сърцето ни да ликува." Означава ли това, че планираш да се върнеш в България, във Варна и по тези места от твоето детство - двете стари ваяшки села — Голица и Еркеч, където да сбъднеш още една мечта?
- Уча се да не контролирам, а да се доверявам, защото, да бъдем честни – колко пъти сме планирали, пресирали, контролирали, а впоследствие обстоятелствата са се изменяли дотолкова, че нямат нищо общо с първоначалното ни желание или план? Затова се доверявам на процеса и знам, че ще осъществя тази моя бъдеща реалност там, където би било най-правилно за мен – било то в любимите ми села или другаде по света.
Какво от австрийските традиции ти харесва, впечатлява? Има ли обичаи от Каринтия, които ти напомнят на българските? Кое отличава Каринтия от другите части на Австрия?
- Ще бъда откровена и ще споделя с вашата аудитория, че аз лично не усещам тази духовност, душевност и заряд тук, в австрийската култура и традиции, които усещам в нашите. Да, може би е нормално, предвид че съм израснала в България и съм участвала активно в нашите традиции, но съм искрена – любопитно е да видиш нови обичаи и съм отворена към това, но просто не ги усещам.
Крампусите (Krampus) тук много ми напомнят на нашите кукери. Те не са характерни само за Каринтия, а са разпространени в Австрия, Южна Германия, Тирол, Словения, Унгария и части от Северна Италия. Крампусите са митични същества от алпийския фолклор, част от коледно-новогодишните обичаи, и символизират наказанието на непослушните деца.
Каринтия се отличава от останалата част на Австрия главно със силното славянско влияние в езика, културата, песните, носиите и традиционната архитектура. Тя е етнографска зона между германския и славянския свят, което я прави уникална в алпийския регион.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
