Г-жо Милушева, как избрахте Австрия, защо точно Клагенфурт, чувствате ли се добре тук? 
- Понякога човек има нужда да спре и да погледне назад – не за да подрежда постижения, а за да осмисли пътя си. Затова съм благодарна за тази рубрика и за труда на нейната авторка – за вниманието към човешките истории на толкова много българи. В свят, в който често подминаваме и не се вслушваме един в друг, това е истинска ценност.

Какъв беше професионалният Ви път преди и след идването Ви в Австрия?
- Не съм човек, който обича да говори много за себе си. Но животът ми, както на всеки, е изтъкан от избори – някои осъзнати, други продиктувани от обстоятелствата. През моя над 40-годишен житейски път имах щастието да получа добро европейско образование, да завърша мениджмънт в туризма и да работя в различни сфери – от туризма и металургията до международната търговия. По този път срещнах хора, които ме научиха не само как се работи, но и как се остава човек. Гордея се, че и до днес сме в прекрасни отношения – защото истинските връзки не приключват с проект или договор.

Една от компаниите, с които работех, със седалище в Швейцария, ме доведе в Австрия. Изборът на град първоначално беше почти случаен – първият след границата. Колебаех се между Клагенфурт и Вилах. Беше лято......И Клагенфурт ме спечели – с цветовете си, с езерото Вьортерзее, със зеленината и спокойствието. С онова усещане, че тук можеш да дишаш.
Аз съм широко скроен човек и се чувствам еднакво спокойно в различни среди. Мога да присъствам на официални събития и разговори с хора на високо ниво, но със същата лекота да застана до онези, които имат нужда от помощ – да раздавам храна на социално слаби или просто да изслушам някого. За мен няма „ниско“ и „високо“ – има хора. Животът ме е научил да разбирам и „две“, и „двеста“, и вярвам, че именно това ни прави истински свързани.
В личния ми свят най-голямата опора е семейството. С мъжа ми сме заедно повече от 20 години – път, изминат с много общи решения, трудности и взаимна подкрепа. Имаме прекрасна дъщеря на 17 години, която е най-голямото щастие в живота ми. Тя е моят ориентир и най-силният ми мотив да търся баланс между професионалния път и времето със семейството.
В продължение на десет години имахме и собствен бизнес. Идеята се роди съвсем естествено – от наблюдение. По модел на автомивките в България създадохме фирма за почистване на автомобили. Проектът беше успешен, но в един момент осъзнах, че успехът има и друга мярка – времето, което можеш да дадеш на хората, които обичаш. Затова съзнателно затворих тази глава и потърсих по-различен ритъм на живот.

Какво да видим в Клагенфурт и околността, тук е и прекрасното Вьортерзее, нещо, което го няма в туристическите справочници...
- Днес, въпреки че на фона на другите областни центрове Клагенфурт е сравнително малък град – с население под 100 000 души – той има богат културен и обществен живот. През лятото улиците се пълнят с музика, фестивали и инициативи, а по цялото крайбрежие на езерото кипи живот. Зимата пък близостта до планините и ски курортите придава на региона друго, по-тихо и съзерцателно очарование.

Обичам историите, които не присъстват в туристическите справочници. Една от тях е легендата за рибаря от Бенедиктинерплац. В сърцето на пазара стои стара статуя – рибар, който държи шапката и палтото си в ръце. Разказват, че той е бил истински рибар, обвинен несправедливо в измама, който в отчаянието си се заклел: „Камък да стана, ако не съм прав!“ – и се вкаменил. Хората казват, че рано сутрин, когато пазарът още спи, се чува тих плисък – сякаш каменният рибар още оправя мрежите си. Статуята е напомняне за честната търговия и за отговорността към общността.

Има и друга легенда – за джудже, разгневено от човешката алчност, което според преданието наводнило селото и така се родило езерото Вьортерзее. Малка статуя в центъра на града и днес напомня за тази история. Именно такива легенди придават памет и душа на мястото, в което живеем.

Как живее българската общност в Клагенфурт? Добре ли е интегрирана? Намалява ли или се увеличава? С какво най-много се гордеете?

- Българската общност в Клагенфурт не е голяма, но е жива. Има хора от различни поколения – семейства, млади специалисти и студенти. Гордея се, че въпреки разстоянието от България, успяваме да пазим идентичността си – имаме българско училище, народни танци, културни събития и различни събирания. Понякога ни липсва повече сплотеност, но вярвам, че общността се гради бавно – с личен пример и постоянство.

Вие сте в Австрия от 10 години, как се виждате след 10 години? С какво е атрактивен за българските студенти, които се увеличават местният универститет Аlpen-Adria-Universität -Клагенфурт ?
- Клагенфурт е и университетски град. Alpen-Adria-Universität Klagenfurt привлича все повече български студенти със своята международна среда и добри образователни програми. Именно затова, заедно с още няколко съмишленици, създадохме малка неформална група към българската общност, чрез която помагаме на студентите с каквото можем – ориентация в институциите, намиране на квартири, първи административни стъпки и най-вече социализация. За нас е важно младите хора да не се чувстват сами в началото.

Катастрофата- как промени живота Ви?
- Повратен момент в живота ми беше катастрофата, в която пострадах. Много малко хора знаеха за това мое изпитание – съзнателно не говорех за него, защото не исках да тревожа семейството си и най-близките си хора. Понякога мълчанието е начин да запазиш другите.
В един миг всичко спира и човек осъзнава колко крехък е животът. Започваш да мислиш за близките си, за времето с тях и за пропуснатите моменти. Срещата ми с българската здравна система беше тежка и разочароваща – болницата в Перник не успя да ми предостави необходимото лечение и се наложи, на собствен риск и с думите „може да не стигнете жива“, да пътувам до София. С пробит бял дроб, пет счупени ребра и счупена ключица, след стабилизиране на състоянието ми се върнах в Австрия, където бях оперирана. Възстановяването беше сравнително бързо, но вътрешната промяна – дълбока. Започнах да ценя повече времето, хората и да се освобождавам от безсмислени борби и отношения, които не са заслужавали сърцето ми.

Как се роди идеята за осиновяване на бездомни кученца и котенца от България тук в Австрия? Разкажете ни повече за това как работи сдружението Pflotenliebe, с какви случаи се сблъсквате, кои са най-склонни да осиновят животинче. Какъв е Вашият апел?
- Месец по-късно в живота ми се появи Кира – едно малко, уплашено куче, което намерих на улицата в Перник. Спрях колата по средата на пътя и тръгнах след нея със свито сърце. Вече бях доброволствала в приюта в моя роден град, но тази среща промени всичко. Осъзнах колко често казваме „има проблем“ и чакаме някой друг да го реши. Пуснах пост и чаках. А тя, малката топка, се тресеше от страх. След седмица разбрах, че няма кой да ѝ помогне и че трябва да поема отговорност.

Така доведох Кира в Австрия и с помощта на моя близка приятелка ѝ намерихме дом. Тогава осъзнах, че промяната започва от личната отговорност. Така се роди фондацията Pfotenliebe – не като проект, а като естествена човешка реакция.
Днес ние помагаме на животни в нужда. Мечтата ни е да изградим малка база – място на сигурност, грижа и втори шанс. Пътят не е лесен и понякога боли, особено когато виждам, че често повече австрийци помагат на нашата кауза, отколкото ние – българите. Ние, като че ли все чакаме някой друг да ни реши проблемите. Все пак има светлина, защото заедно с няколко силни и смели жени вървим заедно по този път,и вярвам, че промяната идва бавно, но идва.

Вие сте в Австрия от 10 години, как се виждате след 10 години?

- Когато се питам къде се виждам след десет години, не мисля в титли или позиции, а в смисъл. В момента работя по няколко проекта с дългосрочна стойност. Един от тях е свързан с изграждането на аквапонни системи в гранични и обезлюдени региони – модел, който дава възможност за възраждане на местата и връщане на живот там, където той постепенно е изчезнал.
Друг проект е свързан с фондация Together Verein – инициатива за повторна употреба и солидарност, която спасява храна, дрехи и вещи и ги дава там, където са нужни – с уважение към природата и човешкото достойнство.
Надявам се, че в следващите години подобни проекти ще имат все по-голямо значение. А аз се виждам като част от този процес – човек, който не подминава. Все така вярваща, че ако спреш и помогнеш, светът става поне с една идея по-добър.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков