която е артдиректор на знакови за Виена и за Австрия издания: Woman, Wienerin, Schaufenster, Dinners Club, Wiener Hits, Mussen in Wien... Освен това е съпруга на Карл Блеха.

Коя е жената, която стои до г-н Блеха, една невероятно хубава, ерудирана българка, с фини обноски и много земна.

Карл Блеха е много познат на българската общност заради заслугите, които има, изявен социалдемократ и бивш министър на вътрешните работи. Той е дългогодишен председател на Австрийско-българското дружество за приятелство, а в момента е негов Почетен председател.
Роси Блеха е завършила Университета за приложни изкуства във Виена (Universität für angewandte Kunst Wien), специалност графичен дизайн. С Карл Блеха са 30 години заедно и имат една дъщеря.

Г-жо Роси, къде и как се запознахте с г-н Блеха?

- Аз съм от 1985 година във Виена. Преди да се срещнем с Карл, аз имах друга любов, той също бе австриец, Райнер Банмюлер, умалително наричан Бани. Когато се запознах с него, той бе студент, а аз още учех в Художествената гимназия в Казанлък. Намерихме се на Слънчев бряг и се влюбихме веднага един в друг. След 3 години дистанционна любов, трябваше да вземем решение: продължаваме като се женим или се разделяме. Сключихме брак и така дойдох с него във Виена. След 11 години се разведохме, но и до ден днешен сме приятели. Името ми Рози го дължа на него. Родителите ми ме наричаха Роси, но той ме прекръсти на Рози. Така ме познават повечето тук във Виена. А всъщност се казвам Радостина.

Когато срещнах Карл, бях вече самостоятелна финансово, работех в редакцията на списанието Schaufenster към известния австрийски вестник Die Presse.

Запознанството с Карл Блеха бе неочаквано. Бях канена на една вечеря у общи познати, и той беше там. Стана му интересно като разбра, че съм българка. Говорихме, аз след това отидох на друго парти, а той ми звънна още на другия ден в 11 ч. с покана за вечеря. Аз много добре знаех кой е Карл Блеха и се чувствах поласкана, че ме търси, но ме притесняваше разликата в годините: той е с 31 години по-възрастен от мен. Беше ми интересен и исках да го опозная, но като излизахме вземах приятелки със себе си, за да сме по-голяма компания.

Разговаряхме с часове, той е много енергичен мъж и започна да ме запленява с тази своя естествена харизма. И след няколко месеца вече ходех на срещи с него без приятелки.

Бяхме и двамата още женени, когато започна нашата любов. Първо се разведох аз, наех си жилище от 65 кв. м. и Карл се нанесе при мен. После се разведе и той и се оженихме.

Разкажете ни повече за себе си, за родителите си, за детството си ...

- Аз съм от Стара Загора, израснала съм в много земно, здраво семейство. По майчина линия дядо ми е бил земеделец, преследван от комунистите, а чичо ми, братът на баща ми, през 60-те години на миналия век бяга за Америка. Можете да си представите, че това не са най-добрите предпоставки за кариера в комунистическа България. Въпреки това моите родители заемаха отговорни длъжности и бяха обичани и уважавани хора в Стара Загора.
От тях съм научила, че достойнството не се купува и че най-важното е да бъдеш човек. Да не се страхувам от никого и от нищо. И че тонът прави музиката.

Кое бе най-голямото предизвикателство за Вас в Австрия?

- Немският език. Бях свикнала с немския на първия ми съпруг, и когато дойдох тук, и той започна да ме запознава със своите приятели, не разбирах какво ми казват. След упорито учене и ходене на курсове по немски, започнах лека полека да се чувствам сигурна и да разбирам и тънкостите на езика.

Кой знае повече за България - Вие или г-н Блеха?

- По исторически и политически теми със сигурност той е по-начетения. Карл е една енциклопедия.

А откъде идва неговият интерес към България?

- Той ми е разказвал много, но първата му среща с България е през около 1951 година, когато той, заедно с един приятел - холандец, трьгват с автомобил на абитуриентско пътешествие до Истанбул, Турция. И пътят им минава през България. По-интересното е, че в едно пловдивско село колата им се счупва, и се налага да останат там повече от седмица, докато намерят резервни части. И Карл усеща тази сърдечност, гостоприемство, доброта на българите тогава.

Карл по това време е едва 18-годишен, но вече е много деен в политиката, още от ученик, кипи от енергия, иска да промени света, тясно свързан с Бруно Крайски (по-късно канцлер на Австрия, 1970-1983). През 1955 година Карл основава австрийско-българското дружество във Виена, което и до днес играе важна роля в развитието на икономическите, научните и културни отношения между Австрия и България.

 Съгласна ли сте, че зад всеки успял мъж, стои една силна, изключителна жена?

- Ха ха, аз съм третата съпруга на Карл. Когато се запознахме, беше вече извън политиката. Той е социолог по професия. Едва на 85 години излезе в пенсия. Аз съм сигурна, че ако аз бях някое стайно цвете, което да не си показва носа навън и да няма своя кариера, нямаше да ни бъде. Той винаги се е гордеел с мен и аз с него. Никога не съм усещала възрастовата ни разлика.

Понякога си мисля какви ли щяхме да бъдем, ако се бяхме срещнали по-млади. Не зная, дали бих го издържала … Карл кипи от енергия, не се спира на едно място, движи няколко неща едновременно, но и на двамата винаги ни е било ясно, че любовта ни е много ценна и винаги сме се старали да си запазваме прозорчета в ежедневието само за нас. Една връзка не може да просъществува, не съществува ли респект и доверие един към друг.

Коя част на виенската култура, или на австрийската Ви допадат най-много...

- Аз пристигнах във Виена 1985 година. Много интересно, че когато за първи път дойдох тук, го нямаше елемента на изненадата. Бях разочарована само от мостовете на Дунава. Те са толкова грозни, за разлика от тези в Будапеща например. Но за мен са важни хората с които общувам, намерим ли общ език, това е прекрасно. Освен това във Виена се чувствам като у дома си.

Какво е за Вас професията Ви?

- Всеки проект, който започна, гледам на него като кауза. За мен няма важен и по-малко важен проект. Всяко нещо, с което човек се захваща, трябва да подхожда към него с необходимата сериозност. Обичам си професията и нито за миг не ми е хрумвало да я сменям с друга.

След завършване на Художествената гимназия в Казанлък - там учех промишлен дизайн - работих една година като асистент-дизайнер в една фабрика за кожени изделия. После преподавах една година изобразително изкуство в една прогимназия в Стара Загора. Като дойдох във Виена, знаех, че искам да следвам, но не бях сигурна, дали да продължа напред с изкуство или да пробвам нещо друго. Медицината винаги ме е интересувала.
Мисля си, че щях да стана добър лекар. Оказа се обаче, че за да мога да следвам медицина, трябваше да имам оценка по латински в дипломата си за средно образование. Латински се изучава тук във всички гимназии. А аз трябваше да държа приравнителен изпит по латински, с което идеята за медицина отпадна. Реших да се пробвам да кандидатствам в Университета за приложни изкуства във Виена, специалност графичен дизайн. От над сто кандидат-студенти бяха приети само седем човека, в което число бях и аз. И така пътя ми беше предначертан.

Къде може да Ви види човек, извън светските събития на които сте канени?

- На театър, на опера… Освен това ходя веднъж на седмица на курс по български народни танци, тук във Виена. Имаме много хубава група със запалени млади хора и чудесни учители.

Вие сте много разпознаваема светска двойка, какво е да сте винаги в светлините на прожекторите?

- Въпреки, че ми харесва да ни разпознават, да ни снимат и поздравяват, за мен е по-важно да ме приемат такава, каквато съм. Просто Рози. За мен лъскавата страна на живота никога не е била цел. 

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков