Първите градинари от рода
Моят дядо Добри Бъчваров е дошъл в Клагенфурт някъде през далечната 1920-1922 година. Коренът на фамилията е от с.Драганово, Великотърновско. Българските градинари в Клагенфурт бяхме от това село, познавахме се и като се събирахме, а това го правехме често, си говорехме и много празнувахме заедно.
Баба ми Марийка, наричахме я всички баба Мери, също е последвала дядо в Клагенфурт. Тя почина през 1988 година.

Отначало те идват, работят тук и после за кратко се прибират в България. Баба Мери ражда в с. Драганово дъщеря си - през 1924 година, и татко ми - през 1926 година.

Трагичен инцидент по време на окупацията
Има един много тъжен епизод, който белязва живота на моята фамилия в Клагенфурт. Става въпрос за времето на окупацията през 1946 година. Баба и дядо по бащина линия имаха парцел и малка къща във Виктринг (днес 13-и квартал на Клагенфурт), която те наричаха помежду си "бараката". Тук на 26 октомври 1946 г. дядо е застрелян от руснаци. Баща ми, по това време 20-годишен, отива за прожекцията от 18 ч. да гледа филм във Виктринг, където е имало киносалон. През това време руснаци влизат в двора и убиват първо дядо, стрелят и по баба ми, която не е убита, а само тежко ранена, за разлика от прислужничката им, 20-годишно момиче, което също е било убито. Пари са търсили, но нищо не са намерили.

Баба ми, която е застигната от куршумите на 20-25 метра от къщата, се влачи на лакти до къщата, и с последни сили започва да вика за помощ. Някой я чува и така са я спасили.

Случаят се разчува, руснаците, извършили деянието са вкарани в затвора, и преди около 20 години чух, че са излязли от затвора. 

Баща ми като се връща от киното, изпада в шок, кръв навсякъде около къщата и го хваща страх от който до края на живота си не можеше да се отърве. Не съм питала нито дядо как са го погребали, нито как татко е научил, че баба е в болница и как е стигнал дотам, но баба Мери оживява и се връща в къщи от болницата чак през февруари. Дотогава там тя я лекуват.

Ежедневие

С конска каруца са се придвижвали тогава - на пазар, ходили са чак до Филах. Сега това нещо не можем да си го представим изобщо!Тръгвали са в 1 часа посреднощ, за да стигнат сутринта, разстоянието е 35 км, придвижвали са се така още до Санкт Файт ан дер Глан. 

Конят ни е имал нещо като малка стаичка на гърба на къщичката, където живееха баба и дядо, и когато конят е започвал да удря с крак, да рине в оборчето посреднощ, татко ми не е можел да спи от страх: "Дойдоха пак, дойдоха пак", стряскал се той. Баба Мери, майка му, се опитвала да го успокои.
А той повтарял всеки ден "Не мога да спя, не мога да спя, страх ме".

В края на март, няколко месеца след трагедията, се качват на влака и се прибират в България. Но и там татко повтарял, че го е страх. И баба Мери му казала, че трябва да му намери жена, за да не е сам.

Намиране на булка
Баба Мери се питала кое да бъде момичето за татко от селото. Кое да е, кое да е и се сетила, че дядо Атанас имал три дъщери и отишли да го питат за една от тях. Отишли с татко при него, и той им казал: "Вземете Кина". Мама после разказвала колко много се притеснявала: "Мъж пред мен, нито мога да го приема изведнъж, че ще ми е мъж, че ще бъдем заедно, стеснявах се." Но майката на Кина й казала: "Подписваш".

Така и станало през 1948 година, а аз се раждам през 1949 година в България. Дойдох чак през 1964 година в Клагенфурт. Брат ми е роден през 1952 година. 

Раждането ми не минава през проблеми. Майка ми получава като усложнение ревматизъм. Баба ми майчина линия- баба Радка се грижи за мен, тъй като мама не е можела дори да ме повдигне заради болки в ръцете. Всичко прави баба Радка, тя ми бе като втора майка, хем ми бе баба, хем ми бе майка. Аз останах при нея и дядо да живея, при тях израснах, докато родителите ми бяха тук в Клагенфурт. Майка ми си идваше често и ни пращаше дрехи, абсолютно всичко.

През 1958 година баща ми за последен път се прибра в България и като си дойде в Клагенфурт, повече не се върна. Дотогава той се прибираше за по 2-3 месеца в с.Драганово и после пак тръгваше за Австрия да работи като градинар. На майка ми също официално е разрешено да тръгне с татко, а аз останах като гарант в България.

Преместване в Клагенфурт
Все това ми казваха: "Като завършиш 8 -ми клас, тогава ще те вземем". Аз даже 9 клас завърших и тогава дойдох в Клагенфурт, за разлика от брат ми, който бе завършил първи клас в България, и тогава дойде, и пак записа първи клас по тукашната система в Австрия. Понеже бе малък, бързо научи немския език.

През април 1964 година, както ми бе обещано, получихме визи за заминаване. Понеже бях малолетна, трябваше да заминем с дядо, даже сме имали паспорт с обща снимка. Спомням си как точно на 24 май 1964 година бяхме тук, в Клагенфурт. Пътувахме с влак, беше ми интересно, защото във влака имаше много гастарбайтери от Турция , тръгнали за Германия. Тази вълна Германия да приема турски гастарбайтери бе започнала някъде от 1960 година. Та, препълнен бе влакът, даже в началото на пътуването стояхме прави в коридора. В Белград се освободиха места и седнахме. С този влак много сме пътували, особено с моя мъж по-късно.

Първи впечатления от Австрия
Когато пристигнах бях на 14.5 години, всичко ново, различно, и най-вече нищо не разбирам от това, което ми говорят. И езикът ми се вижда един труден. Беше ми тежко, нямам приятели, стоя по цял ден сама в стаята, брат ми понякога с мен и ми превежда, учи ме. Така започнах да уча немски, по няколко думи всеки ден.

Имахме една съседка, много мила бе с нас, с мен, казваше се Герта. Вика ме, аз отивам при нея, тя лежи на един шезлонг и се пече на слънце. Съседите вече бяха предупредени, че идвам, татко им казал: "Дъщерята идва и тя". Тя съшо започна да ме учи кое в градината как се казва. Първите думи, които научих бяха: Danke, Bitte, после Guten Morgen, Guten Tag, Guten Abend. Това бе началото.

Моите родители бяха вече започнали да разкарват зеленчук по хотелите на Вьортерзее, и аз с тях тръгнах. На 25 септември, когато свършваше сезона, и дори малко по-рано, още преди септември същата година ме записаха във Frauenberufsschulen. Съучениците бяха много мили с мен, някои ми се обаждаха, когато вече продавах на пазара. Особено няколко съученички, които живееха във Lavamünd, идваха при мен и си говорехме много.

Спомням си по време на училище, имах една тетрадка, в която учителите пишеха всеки ден какво трябва да нося на другия ден (т.нар. Mitteilungsheft ): да купя такъв и такъв плат, такива конци и игли. Даже гащиризон бях ушила, после го носеха децата. В училище ни учеха хем на готвене, хем на шиене. Готвенето също много ми допадаше.

След това пак с нашите разкарвахме земеделска продукция по хотелите на езерото, на пазара, където измежду хората съвсем си оправих езика.

Запознаство със съпруга
През 1966 г. се върнах сама в България, през 1967 г. отново тръгнах за градинарския сезон, и в края пак се върнах. Мои приятелки-близначки от село Драганово ми казват:"Мариянка, ти си дощла, хайде да отидем до Горна Оряховица". Стигаме дотам с автобуса и на павилиона в близост нещо си купихме, забравила съм какво точно е било. И виждам моя бъдещ мъж, заедно с брат си, идват с една компания към нас, защото се познават с близначките. Така се запознахме с Никола, това бе "любов от пръв поглед". Той се залепи за мен и не ме пусна цял живот. И ми призна, че е това му е било мечта: да срещне жена, която живее в чужбина, и тъй стана.

Срещнахме се на следващия ден и на третия ден взехме решение да живеем заедно. Дядо ми от с. Драганово вика: "Ти луда ли, баща ти ще се побърка. Не може да се жениш, още си много малка". През ноември трябваше да навърша 18 г. Но ние вече бяхме взели решение да живеем заедно, казахме на баба и дядо, и на следващия ден отидохме при неговите родители. Свекърва ми бе рядко добър човек и гледаше своя парализиран мъж. Моят свекър се бе парализирал, тъй като при национализацията имал пекарна и му я отнели. От силния стрес, че остава без препитание получил болестта.

(следва продължение)
Светлана Желева,
Десислав Паяков 

Авторите на интервюто изказват голямата си благодарност на Надя Хрингова и Росица Иванова от Клагенфурт за възможността да осъществим тези статии.