"Коренът на моя дядо по бащина линия Стефан Русев Узунов е от Северна България, от Търговищкия край. Селото се казва Паламарци и носи много интересно име, навярно идва от паламарка (ръкавица, изработена от дърво за последните три пръста на ръката, която се използва при жънене със сърп).

Навремето селото е било много голямо и е имало много гурбетчии. Ходили са градинари най-вече в Украйна, където тамошните били заможни и имали нужда някои да им помага в обработването на градините. Това е било времето отпреди Първата световна война.

Българските градинари ходили редовно там, били са не само изключително работливи, но и големи родолюбци, а като са се връщали в България са пренесли и различни семена към България за доста нови култури, които дотогава не са били така популярни, както днес. Процесът е бил двупосочен - както българските градинари са носели към Украйна наши семена, така и обратното.

Пътували са с каруци през Румъния и оттам през сегашна Молдова се стигали до Украйна. Южните земи на Украйна се славят отдавна като изключително плодородни, а терените били "равни като тепсия".
Българските градинари, както и дядо ми Стефан Узунов носели към градините на Украйна семена с български домати, този зеленчук тогава не бил никак познат там. Казват, носели още към Украйна семена с дини и пъпешии.

Българските градинари съшо били много ценени там. На тях им плащали със златни пендари, които после те носели към България. Разказват, че някои български гурбетчии са натрупали по 1-2 кг. злато от техния труд. След края на Първата световна война обаче пътят за българските градинари към Украйна бил затворен.

Когато се чуло, че започва Първата световна война, групата български градинари в Украйна, с които бил и Стефан Узунов, били призовани от дълга. Върнали се в Родината и отишли на фронта. По време на войната Стефан Узунов попаднал в плен при италианците, и по-специално прекарва в плен при италианец, който бил часовникар. Италианецът се отнасял добре към пленниците и Стефан от него "краде" занаята.

След края на войната се връща от плен в родното си село, понаучил и малко италиански, както и часовникарство. Следвоенните години били трудни за всички. Затова Стефан Узунов решава да замине на гурбет за Америка. Събират се пак цяла група от около 20 души от селото и заминават с кораб първо до Италия, а оттам се устремяват към американската мечта. Годината е 1919.

Там Стефан Узунов работи не като градинар, а в една електроцентрала, тъй като тогава индустриализацията на Америка е в пълен ход. "Мисля, че е имал усет към техниката, за тогавашния живот, който са водили в България, това е огромен скок, както и за него в личен план!", добавя Лидия Русева.

Узунов остава в Америка 10 години и след това се връща отново в България. Годината е 1928/1929 година. Внучката му Лидия смята, че той не е останал повече в Америка не толкова заради това, че започва Голямата Депресия, колкото заради носталгия, заради любовта си към Родината.

Стефан Узунов, вече завърнал се и позамогнал се започва да се занивама с часовникарство в родното си село Паламарци. Междувременно се ражда синът му Стефан (1930 г.), а после и другите му деца.

Часовникарството, а не градинарството се оказва голямата му любов. Лидия си спомня как баща й показвал снимки на които се вижда как дядо й с паче перо почиствал фината механика, и със специално масло после го смазвал и го карал да върви безупречно.

Тъй като групата от селото, която заминала за Америка, била голяма, голям бил и броят на завърналите се после гурбетчии, те почти всички имали часовници. Така за Стефан имало работа, макар и като хоби.

Занаятът от бащата преминал по-късно към сина. Стефан-младши също се запалил по часовникарството и го практикувал до края на живота си. Интересно е после как Стефан Русев сам донаучава занаята. Той бил войник в Шумен, в Трета българска армия, а там, в гарнизона имало 5-6 камиона, чиято апаратура не работела и затова не се ползвали.

Стефан-младши казал, че иска да опита да ги ремонтира, затова го изпратили на 6-месечно обучение в Пловдив, и така той доразвил своите умения. Малко след това, в началото на 50-те години Стефан-младши се премества от Шумен в Сливен и остава да живее там. Така часовникарството му помага да стане военен и да се заминава с електрониката и техниката На Трета българска армия.

Той продължава да се занимава и с часовникарство през свободното си време, купува си дори струг. Ходи често и до Москва, за да си купува различни части за часовниците, посещава дори един от заводите там. Лидия си спомня, как баща й е казвал, че жена-часовникар е много престижна професия и давал за пример Москва, където в заводите работели предимно жени.

Стефан-младши си правел за всяка марка часовници нещо като схема, и е нямало часовник по времето на соца, който не е можел да поправи. Тази страст към фината механика, а също и гурбетчийска нишка се предава и на Лидия.

Тя е родена в Сливен и още от малка е искала да стане детска медицинска сестра. Сбъдва желанието си и веднага започва работа в МБАЛ -Сливен, в Отделението за новородени. Работата е много динамична и това й харесва.Допада й също, че веднага трябва много бързо да се ориентира за симптомите на бебето, защото то не може да каже къде и какво го боли.

Лидия Русева работи много и в годините, където последиците при новородените след Чернобилската авария в местната болница се появяват много бързо, нещо, за което се говори и знае малко. Тогава болницата в Сливен получава едно дарение от голямата френска певица с български корени Силви Вартан, което много им помага в работата. Годините в България всъщност я подготвят за следващата голяма стъпка, която тя ще направи в своя живот- преместването в Австрия.

Трудът на медицинската сестра не е ценен достатъчно в България, заплатите са малки, отговорностите- големи, Лидия трябва да издържа и двама студенти в чужбина,и това я подтиква на тази промяна.
Първоначално заминава за Цветъл, Долна Австрия, където се установява за известно време. Но не й допада климатът тук, студени зими, кратки лета, малко слънце, суров климат, а Лидия започва работи в MOKI - Mobile Kinderkrankenpflege.

След това Лидия се премества в Клагенфурт, който й допада и тя остава в столицата на много по-слънчевата Каринтия. Още не сме в евросъюза и това й носи трудности. Нострифицира с трудности и дипломата си като медицинска сестра. Лидия започва да работи пак към същата фирма - MOKI - Mobile Kinderkrankenpflege, които обгрижват домове за палиативни детски грижи (в Австрия под тази щапка се обединяват всички случаи при деца, родени с различни синдроми и редки болести).

Работата й е много отговорна. Медицинската сестра трябва да има голям опит и ...самообладание. Лидия разказва за много тежък случай на дете, което изпада в шок. Първата реакция, светкавичната реакция е най-важната, животоспасяваща. Само след няколко минутки детето е изкарано от това състояние, благодарение на намесата на Лидия. Огромен е този стрес и именно заради такива случаи, някои колежки на Лидия се отказват от тази работа.

Лидия през свободното си време обича да пътува, снима, плува, играе народни танци, а също и да ходи на изложби и на концерти предимно с класическа музика,и разбира се, да се занимава с часовникарство. 

И още нещо, когато говорим за родолюбието в рода на Лидия, нейните 2 сина в момента са избрали България, където се чувстват като "дърво с корен".

Светлана Желева, Десислав Паяков

Авторите на статията изказват голямата си благодарност на Надя Хрингова от Клагенфурт за възможността да осъществим тези статии.