Визитка: проф. д-р Лилия Райчева е завършила първия випуск на профил „телевизия“ на специалността „журналистика“ през 1973 г. и сега е професор по медии и комуникации на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава кандидатската си дисертация през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“.
Автор на многобройни медийни публикации. Създател на предавания за радиото и телевизията, сред които телевизионното състезание „Минута е много“, просъществувало от 1980 до 2011г. и от което са излъчени 756 броя.
Ръководител на Катедра „Телевизия и радио“ (1998-2001 г.). Зам. Декан по международната дейност и научно-изследователската работа на ФЖМК (1999-2001г.). Член на Съвета за електронни медии (2001-2008г.). Гостуващ преподавател във висши учебни заведения в България и чужбина, предимно в САЩ.
Активен участник в множество научно-изследователски мрежи в Европейския съюз. Автор на 5, съставител на 14 книги и на научни публикации по различни медийни въпроси. Нейните научни интереси включват: развитие на медийната екосистема, екранен език, политическа комуникация, поколенчески проблеми, медийно потребление и медийна грамотност. Носител на национални и международни отличия.
интервю, част 2
Проф. Райчева, кое е /ще е/ по-голям проблем за журналистиката днес - дезинформацията и фалшивите новини или навлизането на изкуствения интелект?
- Двата проблема са тясно свързани, но в дългосрочен план навлизането на изкуствения интелект вероятно ще се окаже по-дълбокото и системно предизвикателство за журналистиката.
Всъщност, проблемът за дезинформацията и фалшивите новини съществува от края на ХIХ век. Понятието „жълта журналистика“ възниква в Съединените щати в края на XIX век и е свързано с конкуренцията между вестниците, издавани от Джозеф Пулицър и Уйлям Рандолф Хърст. С този термин се обозначават материали със сензационност, преувеличение, емоционални заглавия, смесване на факти с внушения, понякога недобре проверена информация, както и силна визуална драматизация с цел да се оформят търсени обществени настроения.
Макар Пулицър да е свързван с началото на сензанционната преса в САЩ, в по-късните си години той започва силно да защитава идеята за професионализиране и морална отговорност на журналистиката. В изпълнение на неговото завещание, съставено през 1903 г., е основан фонд на негово име за награди и стипендии. Сега, администрирана от Колумбийския университет в Ню Йорк, наградата „Пулицър“ се присъжда ежегодно за вестникарска и онлайн журналистика, литературни постижения и музикална композиция. Неговото желание е било да се отличава журналистика, която служи на обществото, защитава демокрацията, разобличава злоупотреби и поддържа високи професионални стандарти. За най-престижна журналистическа категория сега се смята тази за служба на обществото.
В съвременността именно изкуственият интелект може многократно да усили влиянието на дезинформацията и фалшивите новини, защото ги индустриализира. Така информационното пространство се залива от масово генерирани текстове, автоматично производени изображения, deepfake видеа, синтетични гласове и персонализирана пропаганда. Те се разпространяват бързо чрез социални и инфлуенсърски мрежи, анонимни сайтове или рекламни и политически кампании.
Макар изкуственият интелект да може и да подпомага журналистиката чрез автоматична проверка на фактите, анализ на големи масиви данни, превод на материали и откриване на манипулации, неговото използване без редакционна отговорност може да подмени самата публичност. Умората от постоянната несигурност от информационния хаос на автоматизираната манипулация и размитата достоверност неминуемо може да доведе до ерозия на доверието в информацията и институциите, дезинтегриране на обществото, а оттам – и до разпад на представата за реалността.
Жените-журналистки и мъжете-журналисти. Стои ли този въпрос днес - кои са по-добри, получават ли равно заплащане и т.н.
- Журналистиката дълго време е била доминирана от мъже, особено в сферата на политиката, международните отношения, военните действия. Жените по-често са били насочвани към културни рубрики, „меки“ теми, лайфстайл съдържание.
Въпросът за жените и мъжете в журналистиката продължава да стои и днес, макар и по различен начин от миналото. В повечето демократични общества вече не се поставя сериозно под съмнение дали жените могат да бъдат „добри журналисти“ — те присъстват на всички нива на професията: репортери, водещи, разследващи журналисти, главни редактори, военни кореспонденти и медийни мениджъри. Но темите за равнопоставеността, заплащането, представителството и професионалните условия остават актуални.
В съвременната дигитална реалност това делене значително се променя. В непрекъснато развиващата се медийна система и особено при дистанционното упражняване на журналистиката, нейните качества се предопределят все повече не толкова от пола, колкото от професионализма при достъпа до ресурси, спазването на етични стандарти и личните качества в условията на редакционна независимост. Това важи конкретно и до избора на теми, чувствителността към социалната проблематика, както и до комуникационните умения.
Понякога журналистите в традиционните медии могат да се изкушат от налагането на собственото си мнение, неглижирайки отговорността си пред тези, които са им предоставили трибуна за обществена видимост и така се нарушава доверието към основните функции на медиите. Дигитализацията предоставя възможност за изграждане на авторитет онлайн – Тъкър Карлсън, Пиърс Морган, но и Ана Каспарян, Мегън Кели, Кандис Оуенс, или нашите Мартин Карбовски и Явор Дачков, но и Кристина Патрашкова.
В някои държави може да съществува разлика в кариерното развитие и заплащането между мъже и жени в медиите, особено на ръководни позиции, но в България професията е твърде еманципирана, дори феминизирана. Политическият натиск, икономическата зависимост, дигиталната конкуренция са общи проблеми и за мъжете, и за жените и водят до прегаряне и житейска несигурност, а това влияе върху обществената значимост на журналистиката.
Притеснява ли Ви как стои България на журналистическата карта, на 70-о място по свобода на словото, в една от последните класации?
- България стои противоречиво на журналистическата карта на Европа и света. От една страна в държавата ни има формално гарантирана свобода на словото, плурализъм на медии, активна онлайн журналистика. От друга страна международните класации от години показват сериозни структурни проблеми в медийната среда.
Според индекса на Reporters Without Borders за 2026 г. България е на 71-о място в света по свобода на медиите измежду 180 държави в света, като остава сред най-слабо класираните държави в ЕС – Унгария (74), Кипър (80) и Гърция (86). Това означава, че съществуват проблеми, които ограничават реалната независимост на журналистиката, най-съществените от които са политически влияния, бизнес интереси, а оттам – и непрозрачно финансиране.
Същевременно, обаче, през 2006 г. (годината преди присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г.) страната ни е била на 36-та позиция (от 168 възможни), преди Франция (37), Италия (40), Испания (42) и Полша (60). Най-големият срив е през 2021 г. – 112-то място. Тези флуктуации красноречиво са свързани с индикаторите от петте области, които очертават класацията: политически контекст, правна рамка, икономически условия, социокултурен контекст, безопасност на журналистите. Значими взаимно обвързани процеси - политизация и комерсиализаия на медиите и медиатизация и корпоративност на политиката съпътстват демонополизацията, либерализацията и дигитализацията на медийната система. Неустановената медийна собственост, пораждаща автоцензура и вяла защита на разследващата журналистика, подрива общественото доверие в традиционните медии.
Възможността не само да се потребява, но и да се създава съдържание, открива окуражаващи перспективи пред свободата на изразяване и гражданската журналистика. Но пък става все по-трудно да се защитават професионалните стандарти. Всъщност, от началото на новото хилядолетие се наблюдава тенденцията към спад на медийната свобода в световен мащаб. А голямото предизвикателство на изкуствения интелект тепърва предстои.
И в същото време колко успешни са българските журналисти и в чужбина.
- Показателно е, че българската диаспора в чужбина милее за родната духовност. Наред с неделните училища и фолклорните състави, медиите във всичките им разновидности, като че ли най-отчетливо демонстрират връзката на емигрантските общности помежду си и с отечеството. За съжаление, няма единен официален регистър на българските медии в чужбина, а и едва ли би могъл да се поддържа надеждно, поради тяхната динамика.
Похвална е инициативата на Българската телеграфна агенция да организира годишни световни срещи на журналисти, издатели и редактори на български език, работещи с отдаденост и ентусиазъм извън пределите на България. Те вече са двайсет и резултат на тази активност е създадената през 2005 г. Асоциация на българските медии по света.
Сега технологиите позволяват при желание медийното съдържание да се приема чрез различни платформи и живеещите в чужбина да разбират какво се случва в България. Въпреки това, някои български медии протягат ръка към сънародниците си в чужбина. Създадената през 1936 г. международна радиостанция Радио България на Българското национално радио излъчва онлайн новини и подкасти на 11 езика за слушателите в чужбина . Разполагащата с богат архив Българска телеграфна агенция създава специализираната емисия „БГ свят“, насочена към българите в чужбина https://www.bta.bg/bg/bg-world. „Български новини“ пък е информационен портал за българите по света https://www.bta.bg/bg/bg-world.
Освен това, водещите български медии поддържат свои кореспондентски пунктове и акредитирани журналисти в ключови международни точки, които отразяват дейността на политически и бизнес институции. Те участват в работата на международни медийни организации. Българите отдавна са привикнали да получават непосредствена информация от културни и спортни събития, както и репортажи и коментари от местата на конфликти. Макар българските журналисти в чужбина да работят на високо професионално ниво в силно конкурентна информационна среда, те се сблъскват с ограничени ресурси и ниски финансови бюджети и често действат под огромно информационно натоварване.
Всъщност, работещите в чужбина журналисти, независимо дали практикуват професията за родни медии или за такива на българските общности, са едни от най-подготвените, защото трябва да действат експедитивно в различна културна и езикова среда така че да представят разбираемо на публиката сложни локални и международни процеси. Не са редки случаите, когато български медии и журналисти получават значимо професионално признание в чужбина тъкмо заради своята вещина и квалификация.
Какво всъщност отличава българската журналистическа школа?
- Трудно може да се говори за ясно дефинирана българска журналистическа школа. Исторически и културно, тя е по-скоро сложна и противоречива смесица от различни подходи — литературни, политически и публицистични. В нашата традиция журналистиката дълго време се възприема не само като професия, а най-вече и като проява на обществена мисия. Показателно е, че се цени езиковата изразителност, авторовия стил, реториката.
Това е основа за персонализация на посланията, което води до следване от аудиторята на автора, дори при преместването му в друга медия. Неустойчивостта на редакционните статути, обаче, прави професионалната защита по-уязвима. Така личността може да залитне към смесване на фактите с коментара им и така да измести институционалната тежест на медията. Но именно съчетанието между публицистичност, интелектуалност и обществена ангажираност остава може би най-разпознаваемата особеност на българската журналистическа традиция.
Съвременната медийна среда в България е силно наситена – по данни на Националния статистически институт близо 600 са заглавията на излизащите вестници и списания, радио- и телевизионните оператори, които създават програма, са около 200. Отделно са социалните медии. Журналистиката е отворена професия. Десетина са висшите учебни заведения, които предлагат медийно образование. Съществуват и множество школи и курсове за придобиване на журналистически компетентности. Това многообразие, обаче на корелира с доверието на аудиторията към медиите.
Според най-цитираното международно изследване — Digital News Report на Reuters Institute for the Study of Journalism — най-високо доверие в страната има Българската национална телевизия (БНТ) — около 59%, следвана от Българското национално радио. Търговските медии са по-назад. Общото доверие, обаче, към новините и медиите в България през 2025 г. е около 26%. Това поставя България сред страните с най-ниско медийно доверие в Европейския съюз, което е между 40% и 45%. Интересно е, че доверието към самия Европейски съюз като институция е по-високо от доверието към медиите — около 52%.
Въпреки че България е считана за страна със законово гарантирани политически и граждански права и свободи, журналистиката и медиите са под заплахата от нарастваща нестабилност и зависимости. Сред основните рискове за българската медийна среда са: политическа и корпоративна зависимост на медиите; ограничен медиен плурализъм; медийна концентрация и комерсиализация; влошаване на условията на престижа на журналистическата професия; снижаване на професионалните журналистически стандарти.
Трябва ли да тъгуваме за добрата, стара журналистика или да свикваме с грамофон/ винилна плоча ревитализация на новите реалности?
- Носталгията по отминали времена е характерна за много области от нашия живот. Но динамиката на днешната действителност диктува нови перспективи пред човешкото развитие. Дигиталната среда мултиплицира нуждата от достоверна информация и демократизира достъпа до нея, като прави журналистиката по-интерактивна. Като че ли, обаче, не можем да свикнем с промяната в логиката на публичността и в обществената мисия на медиите. Докато преди журналистиката бе по-институализирана и редакциите, макар и да филтрираха информацията, отговаряха за нейната надеждност. Авторитетни журналистически фигури ставаха лидери на общественото мнение. Сега платформите управляват осведомеността, а алгоритмите влияят върху вниманието.
И тъй като всеки може да публикува онлайн, журналистиката се превръща в един от многото гласове и трябва да се конкурира с нарастващите по численост информационни източници. Всекидневно сме затрупани от кратки и повърхностни формати и проверката на фактите отстъпва пред скоростта на тяхното публикуване. Емоцията, сензацията изместват контекста и анализа. В плен сме на умора от информационния шум, от дефицита на авторитети, а оттам идва и кризата на доверието.Ето защо изследването на института Ройтерс отбелязва, че 63% от българите понякога избягват новините, като това е най-високият показател сред изследваните държави.
Преди появата на социалните медии и социалните мрежи дефинирането на радио- и телевизионната дейност като услуга отвори широко възможностите за тяхната комерсиализация. Нека да си припомним, че първоначално екзалтирано Интернет бе обявена за свободна територия. Сега регулациите стесняват недобронамерените мераци за нейното овладяване в противовес на обществените интереси. Но не само – политически и бизнес интереси се опитват да ограничават или манипулират информационната среда.
Вероятно бъдещето на медийната реалност ще бъде хибридно. Трябва да свикваме, че журналистиката ще бъде конвергентна и ще съчетава нови технологии с инструменти на изкуствения интелект. Това не изключва очакванията за повишаване на обществената отговорност и професионалната етика чрез публикуване на проверена информация и независим анализ, за да се възвърне доверието като основна ценност. Тези принципи остават важни, независимо дали журналистиката се разпространява чрез вестник или списание, по радио или телевизия, в подкаст или в дигитални платформи. Именно във времето на привидния информационния хаос, ограничения плурализъм и адаптивните формати качествената журналистика може да стане още по-нужна като обществена ценност. Спазването на професионалните стандарти ще помогне да се посрещнат успешно предизвикателствата пред медийната среда.
Тревожно ли е, че изчезват хартиените вестници?
- Цифровизацията променя медийната среда. Тенденция е печатните издания да намаляват тиражите си, да преминават към онлайн версии или да се превръщат в нишови продукти. Печатните вестници не могат да се състезават с актуалността на симултнтно отразяваните събития. Но по-дългият редакционен процес позволява по-смисления подбор на публикуваното съдържание, по-надеждна проверка на фактите и повече аналитични текстове.
Ритуалът на четенето на пресата носи особения чар на бутиково преживяване. В някои страни престижни вестници продължават да имат силно обществено влияние именно чрез предлагането на качествена журналистика.
Изобилието от медийни източници води до силна фрагментация на аудиториите. Живеещите в различни информационни „балони“ получават и различни версии на реалността. Бързината понякога е противопоказна за качествената журналистика, за сериозните разследвания и задълбочените анализи. Онлайн медиите по-често се конкурират за кликове или споделяния, което насърчава сензационните послания.
Моделът за производство и разпространение на медийно съдържание чрез хартия може и да отстъпва на дигиталните технологии. В България, например, за малко повече от половин век построеният през 1954 г. Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ – дом на десетки български вестници и списания затвори врати. Някъде изчезна и статуята на Дядото. Т. е. за поколенията исторически се заличава цяла епоха от нашата вестникарска индустрия. По-важното, обаче, е да се съхрани обществената мисия на журналистиката, нейната независимост и отговорност. А тази журналистика е изградена първоначално от пресата.
Финансирането на медиите ще продължава ли да бъде сериозен проблем?
- Макар медиите да функционират в сферата на духовното, тяхното финансиране си остава един от най-сериозните структурни проблеми на журналистиката. Цифровизацията промени съществуващия икономически модел „реклама + тираж“. Регулацията се опита амбивалентно да защити обществените електронни медии – радио и телевизия, чрез въвеждане на такси на домакинствата или държавна субсидия. Прилагат се многобразни похвати за намиране на средства. Особено невралгична е ситуацията в предизборни периоди. Дигиталните платформи облекчават разходите за получаване на медийни продукти от потребителите, но същевременно концентрират огромна част от рекламните приходи. Парадоксът медиите да произвеждат съдържание, а платформите да печелят от неговото разпространение е контрапродуктивен за журналистиката.
Пазарният натиск на „икономиката на вниманието“ при онлайн медиите не залага на качеството и независимостта, а камо ли на професионализма на журналистите, които са изложени на несигурни трудови възнаграждения. Интелектуалната енергия се движи повече по посока търсене на финансови източници и механизми, отколкото към същинските работа в полза на обществото. В този смисъл предполагам колко им е трудно на медиите на българските общности в чужбина да поддържат своята дейност.
А бъдещото внедряване на нови технологични модели и похвати, включително и на изкуствения интелект ще поставя значими предизвикателства пред самото функциониране на независимата журналистика и пред ценностите на обществото.
Какво е за Вас Виена?
- От много време у дома се наслаждаваме на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония от Златната зала на Музикферайн. Проф. Георги Боршуков, проф. Дафин Тодоров и знаковият режисьор от БНТ Младен Младенов - трима от знаковите ни преподаватели във Факултета по журналистика, са доктори на Виенския университет. Негов випускник е и големият приятел на българската музикална култура знаменитият диригент Херберт фон Караян, който се е дипломирал с изпълнението на Концерт за пиано и оркестър на проф. Панчо Владигеров. Съвсем наскоро Виена бе домакин на 70-тото издание на „Евровизия“ с големия победител България.
Виена е любимата ми европейска столица, която винаги посещавам с голям интерес и вълнениe. Съвсем наскоро имах прекрасно сътрудничество и съвместна публикация със заместник-директора на Института за сравнителни медийни и комуникационни изследвания към Австрийската академия на науките Тобиас Еберевайн и Кристина Краковски, която също работи там, за динамичното развитие на медийните системи в пет европейски страни.
Конрад Мичка от ORF пък ме покани да напиша през 2014 година частта за България за едно сравнително изследване на обществените телевизии на всички страни-членки на Европейския съюз. Удивително е, че след десет години това изследване бе повторено и той отново ме потърси да се включа в него.
Виена е сплав от история, наука, култура, архитектура, изкуство, красота. Град на дипломация, с класическа музикална традиция, светли умове, дружелюбност. И памет. Сравнявам неволно Паметника на Съветската армия с мраморната колонада на площад Шварценбергплац, издигнат като преклонение пред загиналите през Втората световна война с неразумно разрушения паметник на Съветската армия в София, съграден от значими български скулптори.
Виена никога не може да омръзне. Архитектурни ансамбли, барокови дворци, паркове, музикални сгради, изложбени зали, паметници, музеи... Дворците Шьонбрун, Хофбург и Белведере, катедралата „Св. Стефан“, Виенската държавна опера, Националната библиотека и Музеят Албертина, Пратера, духът на Фройд, изкуството на Климт или Хундерсвасер, изящната словесност на Шницлер и Цвайг и музиката – музиката на Моцарт, Бетовен, Шуберт, Щраус, Малер... И топлата ми връзка със Светлана Желева – талантливата випускничка на нашия Факултет и вдъхновена главна редакторка на електронния портал „Sanus Et Salvus“ - първия и единствен по рода си специализиран здравен сайт за българите в Австрия. Пожелавам от сърце здраве и успехи на читателите на този сайт.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
