Влюбих се в Рим още от първия ден, въпреки че беше мрачно и дъждовно. След това се върнах, за да стажувам в редакцията на в.“Република“, Италия. После специализирах политически науки в университета „Сапиенца“ със стипендия на италианското правителство. След края й реших окончателно, че Рим е моят град.
Десет години бях кореспондентка на Българската секция на Би Би Си, но съм сътрудничила и на много други италиански и български медии. После дойде времето, в което се роди и предишният ми сайт от Италия „ПронтоСофия“. От дълги години съм кореспондентка на в. „24 часа“. Пиша за всичко, но моите страсти са пътешествията, добрата храна и вино, стилът и киното, разказва за себе си известната журналистка в Рим Виолина Христова.
Виолина, да се върнем към студентските Ви години. Вие ли избрахте журналистиката или тя Вас? Да не би още тогава Ориана Фалачи да Ви е вдъхновила?
- Спомням си много добре как стигнах навремето до решението да кандидатствам журналистика - стана само месеци преди изпитите за СУ „Климент Охридски". До последно се подготвях да кандидатствам математика, защото ми вървеше в училище. В един момент на просветление обаче се запитах почти ужасена, дали съм готова да посветя целия си живот на формули и числа. Отговорът беше категорично „не". Стреснах се доста, затова се превъртях на 180 градуса - към хуманитарни науки. Тогава обаче за право, психология, социология се кандидатстваше с български език и история, а аз мразех историята, или поне онази, която ни преподаваха в училище през комунистическо време. Единствено специалността „журналистика" в СУ беше без изпит по история.
Започнах да се подготвям, без да съм имала абсолютно никакъв предишен досег до журналистиката, освен че четях „Работническо дело" и „Труд". Не бях писала никакви дописки в местния вестник в Кърджали, където съм родена, за разлика от другите кандидати. Не бях и чувала тогава за Ориана Фалачи, знаех само за журналисти от рода на Ненчо Хранов и Боян Трайков. Помня обаче много добре с каква страст съм гледала отразяването в българските медии на процеса „Сергей Антонов" и въобще, цялата история около атентата срещу папа Йоан Павел II през 1981 година. Всичко това развихряше много въображението ми, а журналистите, които отразяваха процеса, за мен бяха нещо недостижимо.
Как тръгнахте към Рим, към Италия, това е веднага след промените? Откъде тази любов, този интерес към италианския език?
- Италия и италианците винаги са ми харесвали. Бях малка, когато по-голямата ми сестра, която играеше в танцовия ансамбъл на Кърджали, се върна от едномесечно турне в Италия. Разказваше непрекъснато за преживяванията си там. Знаех наизуст, въпреки че не ги разбирах, текстовете на италианските песни в касетката с хитове, които беше донесла. И днес мога да изпея песента на Алан Соренти „Ту сей л'уника донна пер ме", абсолютният хит в Италия от 1979 година, за който сестра ми твърдеше, че звучал нон стоп и навсякъде. Мечтаех да мога да говоря италиански като италианка и да отида в Италия. Давах си сметка обаче, че през онези години шансът това да се случи, е колкото този, днес да стана прима балерина на Миланската скала.
Във Факултета по журналистика на СУ се бях записала на курс по италиански, въпреки че напредъкът ми в тази сфера не беше кой знае какъв. Помня как в четвърти курс - вече беше паднал комунизмът- имахме упражнение по нещо си при един асистент. Той ни посъветва - отивайте в чужбина, сега е моментът, не пропускайте шанса си. Тогава си казах категорично, че трябва да замина и да си опитам късмета. За мен обаче „чужбина" означаваше единствено Италия. Америка не ме привличаше, въпреки че имаше много шансове да се спечели стипендия за там чрез „Отворено общество". Затова реших да изчакам. Започнах работа първо в „Репортер 7",после във в. „Стандарт". Там реших, че искам да стажувам в римския всекидневник „Република" и пратих факс с молба до редакцията му. Успях да си осигуря и стипендия и заминах за Рим.
Още помня първия си ден в редакцията, където ме прие тогавашният му главен редактор и основател, покойният Еудженио Скалфари. Всички контакти с журналистите от вътрешния и международния отдел, където стажувах, се оказаха решаващи за по-нататъшния ми живот и работа в Италия. Чрез тях успях да направя интервюта с известни навремето личности и да завържа контакти, въпреки че идвах от непознат български вестник.
Помня как един от колегите в „Република" ми каза: „В Италия е важно не от къде идваш, а кой те праща". Така, когато се обаждах на някого за интервю, първо казвах: „Приятелка съм на еди кой си", след което за мен се отваряха вратите. Този стаж беше фундаментален за мен, защото ме научи на елементарни неща в италианската журналистика, за които няма как да знаеш, ако четеш италианска преса в България (в София навремето се продаваха единствено в. „Стампа" и „Унита", и то много дни след публикуването на съответните броеве).
Помня и до днес как отидох в архива на последния етаж на редакцията на „Република", и се зарових в купища материали за всичко възможно около процеса за атентата. За мен беше невероятно, че можех да се документирам от извора за нещата, които бях гледала по телевизията в България.
По същото време в Рим започваше един процес за наркотрафик срещу Орал Челик, турският съратник на Мехмет Али Агджа. Чрез колегите от „Република" успях да стигна до адвоката му Микеле Силвери Джентилони, брат на бившия премиер Паоло Джентилони, и да направя интервю с него. Помня как стоях пред сградата, и се чудех кой звънец да натисна, защото на всички беше написано единствено фамилията Джентилони.
По ирония на съдбата от 20 години живея на 300 метра от тази сграда, но и до днес като минавам оттам, си спомням „онзи" момент. След интервюто тогава, адвокатът ме покани да отида на процеса срещу Челик в Касационния съд. Бях през цялото време до него, така че после в медиите на всички снимки от процеса съм и аз до турския обвиняем. Запазила съм си дори една от тях. Бях почти шокирана да констатирам как в съдебната зала адвокати, съдии и прокурори се гневяха един на друг в пледоариите си, а веднага щом излизаха в паузите, се шегуваха помежду си, потупваха се по рамото и пушеха заедно. С други думи, вътре си беше като един театър.
Впоследствие, пак благодарение на контактите си с „Република", успях да интервюирам на живо всички магистрати от процесите около атентата и всеки пък си спомнях как като дете съм гледала всички тези персонажи, седнала пред телевизора вкъщи.
Как се случи Вашата интеграция в Рим? Казвате, че Рим е Вашият град. Какво бе първото Ви впечатление ?Може ли да се каже, че Вие отдавна сте се интегрирала в италианското общество, живеете там от 1993 година.
- Помня и до днес първото си стъпване на италианска земя като туристка - това беше на миланското летище на 23 май 1992 година. Датата я помня, защото това беше денят на атентата в Сицилия срещу магистрата Джовани Фалконе, убит от мафията. Тогава нямах представа кой е Фалконе, но и до днес го свързвам с пристигането си в Италия. Веднага след като отидох дни по-късно в Рим, си казах - това е моят град, това е моята страна. Затова и за всичко, което стана по-нататък, съм се борила с всички сили да се случи. След края на журналистическия ми стаж в Рим се върнах в София.
По-късно спечелих шестмесечна стипендия на италианското правителство за специализация по политически науки в римския университет „Сапиенца". Така пак успях да се върна в Рим. Точно тогава беше на власт първото правителство на Силвио Берлускони. Затова винаги казвам, макар и на шега, че аз съм в Италия благодарение на Берлускони. По време на специализацията си обикалях всевъзможни музеи, галерии, археологически паркове, за да „дишам" римски красоти.
И днес все още си казвам всеки път, като изляза от къщи, че абсолютно всичко, което милиони мечтаят или гледат по телевизията, аз го имам буквално на метри разстояние. За 20-минутна разходка пеша преминавам през цели хилядолетия – от античността и Средновековието, до Ренесанса и съвремието. Тръгвайки от Оперния театър, където е пяла Мария Калас, минавам през църквите, където са творили Микеланджело и Бернини, и стигам до Колизеума. Няма друг подобен град в света, който да ти предлага такава концентрация от красота и история.
Кой бе първият Ви журналистически успех в Италия?
- И до днес смятам за „голям успех" в живота и работата си решението, че съм избрала Италия и че съм направила всичко възможно и тя да ме избере. Работила съм за много медии, 10 години съм била кореспондентка на Българската секция на Би Би Си, до закриването й. После съм имала и сайт „ПронтоСофия" за новините от Италия - по времето, когато все още сайтовете се брояха на пръсти. През 2016 година пък започнах блога си за туризъм Sofiarim.com, за който обаче през последните години почти нямам време. От дълги години съм кореспондентка на в."24 часа", където отразявам всичко възможно от Италия, с изключение на футбол. Това е вестникът, който ми дава възможност да пиша по всички теми, които са ми страст и в живота – от културата до пътешествията и храната.
А последният Ви успех?Какво е да сте вицепрезидент на Асоциацията на чуждестранната преса в Италия, 450 кореспонденти Ви гласуваха това високо доверие, което е голямо признание за Вашия професионализъм....
- От 30 години съм член на Асоциацията, която е една от най-старите и престижни в света. Тя е създадена през 1912 година от няколко чужди кореспонденти в кафенето „Фараля" в центъра на Рим, на площад Венеция. Много е ангажиращо и отговорно да си част от Управителния съвет (вече от 2 години), тъй като вземаш решения и организираш дейността в седалището на журналисти, идващи от най-авторитетни медии в света, поддържаш контактите с парламента, президентството, правителството. От март 2026 година съм вицепрезидентка на Асоциацията (президентка е журналистка от Асошиейтед прес).
Освен това от две години ръководя и група „Култура", в която влизат десетки журналисти. Организирам всяка седмица пресконференции, ексклузивни журналистически визити в галерии, музеи, археологически паркове и др. В момента например организирам пресконференции с директорите на Колизеума, на операта „Сан Карло" на Неапол, на галерията „Уфици" във Флоренция, както и визита на чужди журналисти във Ватикана. Опитвам се да представя по най-добрия начин и с отговорност моите колеги от Асоциацията пред италианските институции, с които много често ми се налага да водя истински „преговори", за да постигна желания резултат.
Седалището на Асоциацията ни се намира в центъра на Рим, в знатния Палацо Грациоли. В същите помещения навремето беше резиденцията на Силвио Берлускони и политическото седалище на партията му. По същите тези коридори навремето са минавали всичките му колеги от чужбина, в това число и Путин. Днес в стаите, където са били спалните на Берлускони и на гостите му, работят мои колеги. В салона, където са били станалите известни в цял свят негови вечеринки с момичета, днес се намира нашият бар-ресторант.
Какъв е образът на България в Италия?
- И до днес много италиански журналисти бъркат столицата ни с Букурещ, и често пишат в заглавията си за българи, а вътре в текста – за румънци. Така че да не говорим за обикновените хора. В Италия още се казва „българско мнозинство", когато става въпрос за резултат от поне 90%, както е било по време на изборите при комунизма в България. Нищо, че за 5 години имахме 8 правителства именно заради недостигането на необходимото мнозинство.
Ако обикновените италианци днес знаят повече за България, това се дължи до голяма степен и на нискотарифните полети и евтините уикенди, предлагани за София. Непрекъснато чувам добри отзиви за страната ни от жители на Ботуша, пътували до България заради по-евтините билети. За много италианци България - това е Христо Стоичков. Неотдавна получих много поздравления заради победата на България на Евровизия. Беше ми много забавно, поздравяваха ме така, сякаш аз съм спечелила, а не Дара.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
