Рим дава много възможности да потърсиш себе си, казва в едно ФБ есе Явора Стоилова, оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов и наследница на забележителния български художник Васил Стоилов.

Рим е градът с най-много християнски храмове в целия свят. Официално се смята, че в рамките на Вечния град има над 900 църкви. Някои историци и изследователи дори твърдят, че ако се броят всички малки частни параклиси в палатите и манастирите, броят им ще доближи внушителното число от 1000. Но въпреки този огромен брой храмове, в Рим се намира място и за нашите православни молитви.

Всяка година около 24 май (Денят на светите братя Кирил и Методий и на българската азбука, просвета и култура) официална българска държавна и църковна делегация пътува до Рим, за да се поклони пред гроба на Свети Кирил в базиликата "Сан Клементе" - един от най- значимите храмове в историята на Църквата. Но това не е само един храм, а три свещени сгради, построени буквално една върху друга през времената. Когато влезеш от римската улица в трипластовия храм, попадаш в горната (модерна) църква, построена през XII век. Тя е пищна сграда с невероятна златна мозайка зад олтара и красив мраморен под в стил "косматико" ( сложни геометрични фигури от цветен мрамор).

Истинското чудо обаче се разкрива пред теб, когато слезеш по стълбите под земята. То е в Долната църква (IV век) - раннохристиянска базилика, която е била погребана под земята през цели векове. Стените й са от груб камък, а по тях трептят под светлината на свещите избледнели образи от тайнствени фрески. Именно тук се намира гробът на Свети Кирил, някогашният Константин Философ, приел в последните дни от живота си монашеската схизма и името Кирил. Той умира в Рим на 14 февруари 869 година. Неговият брат Свети Методий иска да пренесе тялото му обратно на Изток, но папа Адриан II настоява той да бъде погребан с почести в Рим. И то в базиликата "Свети Климент", тъй като светите братя донасят в Рим от Изток мощите на самия Свети Климент (третият папа след Свети Петър).
И ти, вярващият православен, заставаш смирен пред този гроб в подземната църква.

Святото място е скромен каменен олтар - ниша, вградена в древната тухлена стена. Стената зад олтара е отрупана с благодарствени плочи от различни славянски народи (България, Северна Македония, Чехия, Словакия, Русия, Украйна...), изписани на езици и на кирилица. В подземната църква има и красива икона на братята Кирил и Методий, пред която винаги горят свещи и са оставени свежи, дъхави цветя, доказателство, че историята има свои живи следи в сърцата на хората. И с това усещане вътре в теб, че смъртта не съществува, продължаваш да слизаш надолу по стълбата, докато духът ти се извисява. И стигаш до основите на този паметен трипластов храм. Озоваваш се в античен римски квартал през I ви век. Там има запазено езическо светилище на бог Митра (митреум) и се чува шума на подземна река. С човека ли е роден този стремеж да търси духовната светлина?... Или тя е заложена от Бога в него заедно с душата му?...

Светят много православни светлини в Католическия Рим.
В него е извършено официалното признаване на славянската азбука и книги. Папа Адриан II прави нещо безпрецедентно за онова време - той освещава славянските книги в голямата базилика "Санта Мария Маджоре". И то по времето на триезичната ерес, когато доминира вярването, че Бог може да се възхвалява само на еврейски, гръцки и латински. Кирил защитава правото на славяните да имат свой собствен писмен език и печели тази битка в сърцето на Западната църква. Папата разрешава в няколко големи римски църкви, включително в "Свети Петър" и "Свети Павел извън стените" да се отслужват литургии на славянски език от учениците на Кирил и Методий, които са ръкоположени за свещеници в Рим. Кирил използва целия си дипломатически и философски гений, за да убеди римския клир, че преводът на Библията на славянски не е отстъпление от вярата, а начин за нейното разпространение.

Наистина има възможност да усетиш силата на православната вяра във вечния град.

Може да посетиш руската църква "Света Екатерина", разположена на хълма Джаниколо и да се вгледаш в този внушителен, класически православен храм с типичните му златни куполи (луковици), построен в началото на XXI век. В Рим се намира и гръцката православна църква "Свети Теодор Тирон", разположена в подножието на хълма Палатин. Тя е кръгла, древна църква от VI век, предоставена на Вселенската патриаршия. Интересно е че католицизмът е воювал с протестанството, но с православието поддържа по-скоро мирни отношения (като се изключат постоянните битки с катарите и албигойците, религиозни учения производни на богомилството, които обаче са преследвани не само в Италия и Испания, а и от Църквата във Византия, и в България.)

Но както вече казах, отношенията между католическата и православната църкви изглеждат мирни. Когато през 2002 година папа Йоан Павел II дари църквата "Сан Винченцо и Анастасио" на България, българската православна общност, която се настани в нея и започна да провежда църковните си служби там, беше наречена Православна църковна община "Свети Седмочисленици"... А както знаем Светите Седмочисленици са именно Кирил, Методий и петимата им най- известни ученици ( Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий). Така че имената на Кирил и Методий станаха официален патрон на молитвите в този храм. Аз влязох в него в един горещ августовски ден. Какво успокоение е да усетиш при температура над 40 градуса навън, хладината на дебелите каменни стени и да се вслушаш в онзи специфичен, плътен звук на падащата вода от Фонтана Треви, проникващ дори вътре в храма. Рим през август може да бъде изтощително горещ, и точно в такива моменти, когато пристъпиш от жужащия напечен площад в тишината, хладината и полумрака на една вековна църква, ти чуваш дълбоко в себе си своята вътрешна молитва без думи. И тя остава в сърцето ти за цял живот.

Дори и съдбата ти на артист да те е отвела далеч от Рим - в тайнствения остров Сицилия... Мислех, че ще си остана само със спомените за православните песнопения в църквата край бароковия фонтан. Но хазяйката ми в Палермо, която наричах Ангелчето заради облака от чисто бели къдрици, надвиснал над лицето й, ме заведе в Монреале, малко селище близо до сицилианската столица. И там открих друг един храм - отвън католически, но отвътре, изграден от византийски майстори, следващи канона на православното изкуство.

Стените бяха покрити с над 6 500 квадратни метра мозайки от чисто злато. Но това, което ме порази много повече от сиянието на златото беше образът на Христос Пантократор (Вседържател) в сводестата част на църквата - над олтара. Той беше колосален като размер - само главата му беше висока над три метра, а размахът на ръцете му, с които благославяше света, обхващаше цялата апсида (сводестата част). Но най-странното беше, че очите му сияеха, нарисувани така, че от която и точка на храма да го погледнеш, имаш усещането, че той гледа право в теб - с невероятна строгост, но и с безкрайно милосърдие. Вярно е, че по това време Сицилия е кръстопът на култури и в катедралата се преплитат нормандска архитектура, арабски орнаменти и византийска (православна) иконография, което я прави един от най-впечатляващите християнски храмове в света.

Но аз осъзнавах важността на едно друго послание, което проникваше в мен с погледа на тези всевиждащи очи на Христос. И то беше, че където и да отидех, и каквото и да правех, моят Бог щеше да бъде навсякъде и неотменно до мен.