Вместо визитка: Светла Паркър е изключително ерудирана личност, която има широк спектър интереси. Независимо от петте си висши образования: философия, педагогика, телевизионна журналистика, икономика и право тя се занимава с бизнес и доброволчество. Нейн идол в живота й е Пипи Дългото Чорапче.
Светла, как отидохте в Англия - заради любов, да учите или просто защото обичате приключенията?
- В интерес на истината, аз никога не съм искала да отивам в Англия. За мен, винаги България е била вкъщи и никога не съм искала да живея където и да е. Така се случи, че срещнах бъдещия си мъж в София, връзката ни се разви много бързо и се оженихме за по- малко от година. Той беше международен експерт и съответно работеше по международни проекти, което означаваше, че ми предстои живот "на път" общо взето. Първоначално трябваше да заминем за Белиз, но този проект отпадна, някакси се отзовахме във Вроцлав, Полша, след което обратно в България за малко и накрая в Лондон, Англия. Реално, аз забременях в Англия и се прибрах в България, за да родя първото си дете тук. И исках да отгледам детето си тук, затова и останах в София.
Колко притегателна за Вас е още "добрата стара Англия"? Чувствате ли се у дома на Острова?
- Определено имам носталгични чувства към Англия, особено като се има предвид, че голямата ми дъщеря е студентка в Ловбороу, а малката заминава за Бристол в университета. Но пък няма случай, в който да съм кацнала в Лондон и да не съм била с усмивка на лицето си.
Кои митове за Англия се потвърдиха и кои развенчаха? Логично следва и въпросът дали бихте посочили личност от историята на Англия, към която изпитвате респект?
- Една от най-емблематичните истории, които остана с мен през целия ми живот е "Пътят на обущаря" или "Cobbler's Road" в Лондонския Буши парк, която за мен лично е истинско доказателство за демокрация. Това е историята на един прост обущар, който успява да осъди местния владетел да осигури достъп на обикновените хора през парка. Някакси тази павирана пътека стои през вековете, за да ни напомня за силата на човешкия дух и дефиницията за истинска демокрация. Но пък, към днешна дата, ми се струва, че легендите за английското възпитание са се превърнали в химера и по- скоро са романтичен полъх от миналото.
Откъде тази страст към моторите? Сваляте ли или качвате адреналина с мотора? Наричате мотора "вятърна терапия", използвате ли го и с такава цел?
- Страстта ми към моторите е от ранна детска възраст. Аз съм неспокоен дух, винаги любопитна, винаги търсеща и винаги готова да се хвърли в необятното. Никога не съм могла да стоя дълго на едно място и много често, когато бях дете просто ставах и тръгвах нанякъде без дори да знам къде отивам. С възрастта, това прерасна в "качвам се на колата" и тръгвам. И след това в "качвам се на мотора" и тръгвам.
За мен, моторът не е просто адреналин, това е начин да предизвикам себе си, да се срещна с мен, да усетя свободата и да избягам от иначе изключително натоварения ми живот и ежедневие. Идва момент, в който, всички ние, без да се усетиме влизаме в една рутина- събуждане, кафе, отговаряне на емейли, плащане на сметки, работни проблеми, вечеря, лягане изтощени... И някакси животът започва да преминава много бързо без да виждаме разликата между дните и още по-лошо, без да успеем да се насладим на малките неща около нас.
За мен, рутината е убийствена - тя убива всяка искра на живот и някакси започваш да съществуваш, без да живееш. А аз искам да живея. И тук идва моята страст към мотора, ските, джетовете и високите обороти. Понякога даже се шегувам, че във вените ми тече бензин, а не кръв. Адреналинът не е само в карането, а и в мястото, в което се отзоваваш понякога без дори да знаеш. Като една истинска любопитна натура, аз съм в постоянно търсене на новото, неоткритото или добре познатото старо и забравено. Едно от любимите ми неща, когато пътувам е да се губя - много често просто отклонявам от пътя, следвайки знак, който ми се е видял интересен и се отзовавам на места, които понякога са и ментални и физически предизвикателства.
Вдъхновение има навсякъде, в нас самите, в хората около нас, в непознатата и позната Европа, в Азия, в Африка..... и винаги е различно. Едно и също място има различно въздействие върху нас всеки път, когато го посещаваме. Красота има навсякъде, дори в проблемите. Най- вече в проблемите! Проблеми винаги има и ще има и целта не е да нямаме проблеми, а да ги минимилизираме и според мен, признак на истинска емоционална зрялост е как излизаме от тях.
Вие сте неуморна пътешественичка. Носи ли Ви Европа вдъхновение или го търсите извън нея?
- Една от големите страсти в живота ми е Африка - две години подред изкарах повече от 5 седмици, обикаляйки различни държави и прекарах по- голямата част от времето на палатка. Няма такова усещане, като това да лежиш под открито небе, осеяно от звезди и да слушаш лева на лъвове и воя на хиени на по- малко от 10 метра от теб. Ти просто ставаш част от дивия живот и това просто ти дава една различна перспектива, която лично мен ме зазимява и изважда онова, забравеното, корумпирано от така наречената "цивилизация" чисто човешко...
Разкажете ни повече за последното си пътуване, на което бяхте сама и на мотор? Споделете повече за австрийската част от пътя, с какво Ви впечатли Гроскглокнер?
- През 2025 година, аз и една приятелка тръгнахме с моторите от България в края на септември и пътувахме 2 месеца през Испания, Португалия и Мароко. Когато взехме ферибота от Танжер до Тарифа беше краят на ноември и вече ставаше доста студено. Моята приятелка реши да се върне в България, но аз оставих мотора в Малага и реших да го взема тази пролет.
И така, на 20 април 2026 година аз тръгнах към Малага, без да имам ясна идея как точно ще се прибирам, знаейки, че моторът ми е минал над 13 000 км и не е сервизиран. Мисля, че за първи път в живота си тръгвах сама на такъв път и най- вече на толкова дълго пътуване. Да, бях уплашена, да, нямах идея какво правя и най-вече нямах идея колко много ще ми хареса... 4444.44 км, 12 държави, един мотор и аз.
И искам пак, и ще го направя отново и отново и отново. Малага- Барселона- Андора- Ница- Монако- Портофино- Пиза- Анкона- ферибот- Сплит- Босна и Херцеговина- Сърбия- Босна и Херцеговина- Монтенегро- Косово- Македония- България. В България смених моторите, и тръгнах към Гросглокнер- София- Белград- Виена- Алтмюнстер.
А събитието Can-Am Grossglockner, в което участвахте от 11 до 13 юни 2026 година ?
- Всяка година, в Алтмюнстер, Горна Австрия се провежда ежегодно събиране на Кан АМ мотори в средата на юни, което традиционно завършва с каране до Гросглюкнер, което е на около 2.5 часа от Алтмюнстер. Аз участвам за 5 поредна година и беше истинска чест за мен да бъда наградена от организаторите в категорията "Жена, пропътувала най- дългото разстояние до Гросглюкнер 2026", а именно 7000 км.
Организатор сте и на кампанията в България - „Изненада в кутия за обувки”, която събира подаръци за деца в нужда. Ще я има ли и този декември и хората могат ли още от сега да изпращат своите пакети.
- Относно кампанията "Изненада в кутия за обувки" - винаги съм била филантроп и винаги съм се бунтувала срещу несправедливостите, които социума поднася на голяма част от хората. Много е лесно да съдиме, отричаме и заклеймяваме от удобното кресло в топлата ни къща, с храната в хладилника. Някакси пропускаме да отчетем, че ние самите, по някакъв начин с отрицанието и отхвърлянето си на определена прослойка хора, които смятаме за проблемни, допринасяме за тази проблемност.
Искренно вярвам, че единствения път към по-хубав живот е образование и любов. Така се и роди идеята за тази кампания преди 6 години. Идеята, че и забравените деца, за които не искаме да ни се припомня, може би защото са свидетелство на нашия провал като общество, трябва да усетят, че не са сами, не са отритнати, че ние сме тук и те са добре дошли. Имало е години, в които съм била почти сама в тази кампания, но няма година, в която да съм се отказала. В последната кампания раздадохме над 2000 подаръка, което беше истински рекорд за тази кампания.
И да, през 2026 пак ще я има и искренно се надявам подаръците да са близо до 3000. Много ми се иска да дойде ден, в който да няма дете в България, което да не е получило коледен подарък. Разбира се, че всеки може да се включи, подаръци може да се изпращат и от сега, стига да няма шоколади, на които да им изтича срока на годност.
И в заключение - занимавам се с благотворителност, защото имам нужда да давам, защото обожавам крайния резултат и най-вече защото ме прави повече човек.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
