Казвам се Ивайло Андреев и съм професионален гримьор вече 30 години.
Да се върнем в далечната 1983 година. Месец септември! Тогава за пръв път стъпих във Виена. Помня го, сякаш беше вчера. В самолета летяхме с дуета Марияна и Тодор Трайчеви, които имаха прекачване във Виена към друга дестинация.
Бях много уплашен, защото знаех, че ме очаква един нов, непознат свят. В мига, в който стъпих на виенска земя, целият ми страх се изпари и аз се влюбих в града. Така е и до днес!
Дори на седемгодишна възраст бях силно впечатлен от архитектурата, от красивите улици и тротоари – всичко беше направено с любов към детайла. Хората, транспортът – всичко беше различно от София, но много ме впечатли.
Моите родители работеха към посолството и освен красотата на Виена намерих и нови приятели, с които сме приятели и днес.
Тогава Виена беше по-сива. По Марияхилферщрасе имаше трамвай. Обичах често да влизам в „Гернгрос“ и „Хермански“. Там видях най-красивите играчки.
Времето се изниза и през 1987 година се прибрахме в София. Обратно в София си дадох сметка, че Виена за мен остава моята голяма любов!
Моите родители знаеха, че страдам за този град и през 1990 година ме изненадаха, като ми казаха, че отново отиваме във Виена. Бях най-щастливото момче на света в този момент. На 28 август 1990 година кацнахме във Виена. Градът беше станал по-цветен. Имаше някакви данъчни облекчения и хората санираха фасадите като луди.
Отново в блоковете на посолството. Отново на Kühnplatz 7, този път на втория етаж.
По това време залата, в която по-късно се помещаваше българската църква, се ползваше като студентски клуб и вдигахме голяма врява – малки и големи.
Отново намерих нови приятели – Деси Урумова (на сн.), Мария Пръмова, Аделина Караславова, Сава Бонев и други.
През 1992 година ни отзоваха! България беше различна и промените не подминаха и нашето посолство във Виена.
Плаках със сълзи! Не исках да си тръгвам!
Тогава разбрах, че не е важно къде си роден, а къде се чувстваш у дома!
Прибрахме се! Трудно ми беше… Така отминаха 10 години и визите паднаха. Бях първият с билет за Виена.
От 2002 година до днес посещавам Виена по няколко пъти годишно. През всички тези години навъртях много километри из Европа, но Австрия си остава най-специална.
Във Виена се срещнах отново с Петър Тричков – коафьора, с когото станахме близки приятели. Покрай него се сближих и с Нели Недялкова, която наскоро почина. Нели беше всеотдайна и добър приятел. С нея обиколихме Австрия надлъж и нашир.
Именно във Виена се запалих по грима.
Всеки четвъртък мама купуваше изданието Die ganze Woche със седмичната програма. В това издание попаднах на папарашки снимки на известни дами, заснети без грим, и на статия за великата илюзия, наречена „Грим“.
Мнозина ще попитат: „Като толкова много обичаш Виена, защо не се върна да живееш тук?“ Така се случи!
Сега си изкарвам парите в София и си ги харча във Виена, което също е добра формула. Случвало се е да се връщам там и повече от 12 пъти в годината.
Днес ми липсват онези прекрасни виенски баби. Винаги облечени безупречно, с аристократични бижута и често в компанията на породисти кучета. Тогава се носеха легенди колко високи пенсии получават. И не помня някоя от тях да е държала торбички от „Била“. С едната ръка води куче на каишка, а в другата държи красива кожена чанта.
Малцина помнят, че „гласът“ на градския транспорт във Виена беше мъжки. В началото на XXI век го смениха с женски.
Днес съм на 50! Щастлив съм, че познавам този град вече 43 години и съм бил свидетел, макар и от разстояние, на всички негови промени.
Имах невероятно детство във Виена и винаги се връщам там с малко носталгия и изпълнен с щастие!
В средата на 80-те години се роди българското училище във Виена. Ние бяхме първият му випуск. Преподаваха ни Ангелина Караславова, Уляна Пръмова и др.
Истината е, че повечето от нас вече бяха прописали на немски (на латиница) и тепърва се учехме на кирилицата.
