Визитка: Проф. д-р Лилия Райчева е завършила първия випуск на профил „телевизия“ на специалността „журналистика“ през 1973 г. и сега е професор по медии и комуникации на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава кандидатската си дисертация през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“.
Автор на многобройни медийни публикации. Създател на предавания за радиото и телевизията, сред които телевизионното състезание „Минута е много“, просъществувало от 1980 до 2011г. и от което са излъчени 756 броя.
Ръководител на Катедра „Телевизия и радио“ (1998-2001 г.). Зам. Декан по международната дейност и научно-изследователската работа на ФЖМК (1999-2001г.). Член на Съвета за електронни медии (2001-2008г.). Гостуващ преподавател във висши учебни заведения в България и чужбина, предимно в САЩ.
Активен участник в множество научно-изследователски мрежи в Европейския съюз. Автор на 5, съставител на 14 книги и на научни публикации по различни медийни въпроси. Нейните научни интереси включват: развитие на медийната екосистема, екранен език, политическа комуникация, поколенчески проблеми, медийно потребление и медийна грамотност. Носител на национални и международни отличия.
Г-жо Райчева, какъв бе Вашият път в журналистиката, и защо точно телевизия?
- През 1968 г. бе възстановена закритата пет години по-рано специалност „Журналистика”. Току-що бях завършила Пловдивската английска гимназия, известна със строгите порядки на легендарния си директор Любен Христов, но и с качественото си образование.
Първоначално специалността „Журналистика” не бе включена в списъка от учебни дисциплини на Софийския университет за кандидатстудентската кампания от 1968 г. Всички първокурсници всъщност бяхмe приети вече в други специалности, когато във вестник „Поглед” - орган на Съюза на българските журналисти, бе публикувана кратка обява, че получилите оценка над 4,50 на приемните изпити по български език могат да се състезават с допълнителни изпити – писмен и устен по журналистика, за 20 студентски места във възстановената специалност. Въпреки закъснялата обява напливът бе впечатляващ – около петнайсет кандидата за едно място!
Сред двадесетте момичета и момчета, приети в този випуск на едноименната катедра от Факултета по славянски филологии, имах честа да бъда една от седмината, заедно с Явор Цаков, Мария Пеева, Светла Желязкова, Георги Сотиров, Петранка Владимирова и Ганка Манчева, които се дипломираха в първия за България профил „телевизия”. Сега броят на завършилите този профил отдавна надвишава хиляда.
Връзката между студенти и преподаватели бе изключително близка и ползотворна. Университетски професори с изграден академичен авторитет (Александър Янков, Елит Николов, Иван Славов, Исак Паси, Кирил Нешев, Любомир Драмалиев, Мирослав Янакиев, Розалия Ликова, Стефан Банов, Стефан Станчев, Филип Панайотов, Христо Калигоров и др. и утвърдени журналисти от практиката (сред тях - Веселин Димитров, Димитър Георгиев, Димитър Димитров, Ненчо Хранов и др.) ни дадоха на нас, техните студенти, високото самочувствие, че сме избрали именно тази специалност. Остават в съзнанието думите на д-р Дафин Тодоров, който на лекции обичаше да повтаря: Хората се делят на две – журналисти и други. Проф. Георги Боршуков пък предлагаше друг афоризъм: Журналистиката е чудесен занаят, стига овреме да решите да се захванете с нещо друго. И двамата бяха доктори на Виенския университет.
Създаването на специализираната катедра „Радио и телевизия” бе инициирана от нейния пръв ръководител проф. Михаил Минков, който донесе школовката на националното радио и стана автор на първите учебници по радиожурналистика в България. За своя научен авторитет, продуктивен журналистически опит и организационен академичен талант той неколкократно бе избиран за декан на Факултета по журналистика и масова комуникация.
Докторът на Виенския университет Младен Младенов, дългогодишен режисьор в Българската телевизия, а преди това – талантлив журналист, бе и първият преподавател в профила „телевизия”. Още след началните лекции ни пренасочи от аудиториите към студията и монтажните апаратни на „Сан Стефано” 29. Той бе и автор на първия български учебник по телевизионна журналистика, на който имах честта да бъда редактор.
Как умееше проф. Минков да създава екип! За него нямаше щатни и нещатни хора – неговата визия включваше само знаещи и можещи. За наши преподаватели бяха привлечени изявената в практиката на телевизионната публицистика доц. д-р Лиляна Андреева, автор впоследствие и на няколко теоретични настолни книги за телевизията и младият талантлив кинодокументалист Илко Дундаков, завършил Филмовата академия в Прага.
Нашите първи учители, съчетаващи теоретичното осмисляне на аудио-визията с високи творчески екранни постижения, ни окуражаваха още като студенти да се впуснем в професията. Години по-късно, когато приятелят на България проф. Байрън Скот ме покани, вече като преподавателка във Факултета, за гост-лектор в Училището по журналистика на Университета на Мисури, се уверих колко продуктивно е това съчетание. Още в далечната 1908 г. основателят на първата журналистическа школа от този тип Уолтър Уилямс разбира важността на комбинацията от силно обучение в хуманитарните науки с практика в професионални медии, станала известна като Метода Мисури.
Кой Ви запали по журналистиката?
- Като повечето мои съученици, завършили Английската гимназия в Пловдив, се насочих да кандидатствам специалности, в които езикът щеше да ме улеснява. Моите родители – дългогодишни гимназиални учители, ме подкрепиха за журналистиката. Баща ми – Райчо Тодоров, преподавател по история и география, самият беше изкушен да публикува в печатните издания материали със своите размисли за актуални и важни обществени проблеми. Да не говорим за майка ми, една от най-добрите учителки по български език и литература в Пловдив, която от дете ме насърчаваше да чета публицистиката на нашите класици. От нейния род е Васил Калчев – създател на издателство „Ехо” за всекидневници и книги. Той организира първата шахматна библиотека в страната и издава списание „Шахмат”. На негово име е наречена улица в София.
Вие сте специализирала в САЩ, гостуващ преподавател сте във висши учебни заведения, най-вече пак отвъд океана.
- Имах шанса по време на Студената война след конкурси да се срещна с академичната система на двете най-могъщи държави. СССР и САЩ удивително си приличаха по самочувствие и постижения. Различаваха се най-вече по духовността на Изтока и прагматичността на Запада. Дисертацията си за монтажа в екранната публицистика защитих през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ при проф. Александър Юровски. По-късно съм гостувала с лекции там. Като се върнах, след конкурс започнах да се занимавам с преподавателска дейност по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но докато се пенсионирам, все създавах предавания за Българската национална телевизия.
Със стипендията на Американския съвет на научните общества заминах на едногодишна специализация през 1980/81 г. в Ню Йоркския университет, (където Нийл Постман бе създал учебната дисциплина „Медийна екология“) и в Колумбийския университет. Там пък ръководители на Департамента по кино бяха Франтишек Даниел и Милош Форман – и двамата завършили ВГИК в Москва, но напуснали Прага след събитията от 1968 г. С Милош Форман се срещах на снимачната площадка на „Рагтайм“. И в двата университета бях поканена за лекции за историята, културата и медиите в България.
Удивителното бе, че ми бе предоставена, макар и с неудобство, карта, на която всички бивши социалистически страни бях представени като една обща територия без граници, оцветена цялата в сиво. По-късно, след промените от 1989 г., като стипендиантка на програмата „Фулбрайт“ през 1993/94 г. пък бях гостуващ преподавател в Департамента по комуникации на Университета в Оклахома, където бе събрана най-голямата колекция на политически реклами в Центъра, създаден от Линда Лий-Кейд. Тогава я разширихме към Европа и в архива му се съхраняват и първите български телевизионни реклами. Междувременно съм гостувала с лекции по покана на приятеля на България Байрън Скот в първото училище по журналистика в Университета в Мисури, на Дейвид Палетц - в Университета Дюк в Северна Каролина, а и в други университети – в Джорджия, Тексас, Калифорния.
Пак след конкурс по програмата за подкрепа на висшето образование на Централно-европейския университет два семестъра (през 2003 и 2004 г.) гостувах с лекции в Университета на Флорида в Гейнсвил. Там организирах честването но 100-годишнината от рождението на Джон Атанасов, който е започнал академичната си кариера в този университет. По онова време знакови за мен като член на българския Съвет за електронни медии останаха професионалните срещи във Федералната комисия по комуникации във Вашингтон. Като член на българския медиен регулатор (2001-2008) имах възможност да наблюдавам отблизо практиките на обществените медии в Европа чрез Европейската платформа на регулаторните органи и Постоянния комитет за трансгранична телевизия.
Този международен академичен и професионален опит бе много стимулиращ както за телевизионната ми практика, така и за университетската ми дейност. За магистърските програми към Факултета по журналистика и масова комуникация създадох учебните курсове „Медийна конвергенция“ и „Медийна екосистема“. С научните ми публикации постепенно моето име започна да става разпознаваемо за различни международни академични мрежи, като включвах и докторантите си в изследването на актуални проблеми от медийната среда.
Какво отличава американската от европейската журналистика? Сега дистанцията между американската и европейската журналистика намали ли се?
- С нарастващото влияние на дигитализацията и глобализацията се наблюдава сближаване на функционирането на медийната среда в САЩ и в Европейския съюз с акценти върху бързината, 24-часовата непрекъсваемост, персонализацията, видеоцентризма и кратката форматност, подчинени на усилващата се конкуренция за потребителското внимание. Регламентирането на медиите като услуга обуславя тенденцията към тяхната комерсиализация. Това пък води до политическа поляризация, възход на алтернативни и партийни медии, размиване на границите между новина, интерпретация и забавление, което рефлектира в нарастващия спад на доверието в медиите. А те изначално са призвани да бъдат глас на обществото и коректив на властите.
Американската и европейската журналистика традиционно се различават по няколко основни линии: историческо развитие, професионални стандарти, отношение към държавата, политическата култура и начина на представяне на информацията. Важна отлика е, че докато американската журналистика е изградена преобладаващо върху по-либерален пазарен модел с ограничена държавна намеса, в европейската, вследствие на значимата роля на обществените радио и телевизия, медиите са подвластни на по-силен регулаторен контрол и обществена отговорност. В съвременността като че по-скоро се наблюдава „хибридизация“ на журналистическите модели, отколкото за напълно отделни традиции.
Какво отличава днешната тв журналистика?
- Бързото развитие на информационните и комуникационните технологии изпреварва нормативната уредба, регулаторната практика и теоретичното осмисляне на процесите в медийната трансформация. Новата „мозаична култура” по Алвин Тофлър се характеризира с демасифициране на медиите, с демасифициране на самото общество. Става все по-трудно в новото „хиперпространство” да се защитават такива демократични завоевания като разнообразие на информационните източници и плурализъм на мненията, възможност за информиран електорален избор, закрила на малолетните и непълнолетните от неподходящо за тях съдържание.
Комуникационната свързаност непрекъснато се разширява. Според Международния съюз по далекосъобщения (ITU) над 10% от хората в света над десетгодишна възраст нямат достъп до мобилен телефон. Но макар трима от всеки четири души на планетата да са онлайн, около два милиарда души все още не използват интернет. Достъпът до новите медии и до интернет става все повече и повече всеобщ индикатор за социално сцепление, икономическо равенство, политическа ангажираност, културно богатство и хармония между поколенията. В новата информационна действителност с все по-голяма степен нараства загрижеността за преодоляване на пропастта между новите информационни господари и новите информационни пролетарии. В категорията на привилегированите, които имат достъп до комуникационните мрежи, комбинацията от социално-икономическата власт и достъпа до информация има тенденция да консолидира нови йерархии, които имат много общи точки със старите олигархии.
В съвременния свят информационното разделение измества идеологическото противопоставяне. Вследствие на интензивното развитие на информационните и комуникационните технологии се наблюдава дифузия на печатните и електронните медии. Като конвергентни явления, тяхното развитие следва интензивните социални, икономически и технологични трансформации. Всичките тези процеси са обект на многостранни изследвания. Колкото и различни мнения да има обаче, тенденциите показват, че предизвикателствата пред новата среда и по-специално – пред аудио-визията, променят традиционните схващания, практики и възприятия за медиите.
Динамиката на процесите в медийната среда е толкова интензивна, че се оказва трудно да се установи ясна многостранна координация относно ролята на телевизията в съвременността – дали тя е съществена част от демократичното устройство на националните държави, или е самостоятелна транс- и наднационална система, която действа на принципа на свободната пазарна инициатива. Или с други думи, дали тя ще се развива в условията на все по-засилваща се вследствие на технологичната и икономическа конвергенция дерегулация в полза на пазара или на ефективна за интересите на обществото съвместна регулация.
Като част от медийната система телевизията ще продължи да произвежда и разпространява за широката публика програми за информация, образование и развлечение с цел да отразява и формира обществено мнение, да утвърждава специални ценности, да предоставя забавление. От полето на медиите обаче телевизията все повече гравитира към сферата на услугите за предоставяне на аудиовизуално съдържание. Тя се демасовизира, приемът се индивидуализира, а комерсията измества обществения характер на посланията. Жанровата дифузия и разнообразието от платформи налагат нова форматност на съдържанието, при която зрителят сам създава и разпространява информация.
Във времето на динамични социални, икономически и технологични трансформации става все пò очевидна препоръчаната от преди повече от десетилетие от Съвета на Европа и назряла необходимост от промяна на самата медийна парадигма чрез изработка на ново, по-широко понятие за медиите, което да обхваща при ясно разписани права и отговорности всички участници, ангажирани с производството и разпространението на съдържание и приложения за улесняване на интерактивната комуникация. Когато това понятие бъде изработено и консенсусно прието, вероятно ще бъдат очертани и новите параметри на телевизията – дали тя е съобщение, метафора, услуга или може би – комикс?
Тъй като в новата медийна култура социалните мрежи значително изпреварват телевизията, а поведението на аудиторията се променя, сегашната телевизионна журналистика вече не определя едностранно дневния ред. За да устои на конкуренцията с Интернет, телевизията задължително трябва да поддържа непрекъснат новинарски поток, визуализация на съдържанието, персонализация на съобщенията, жанрова хибридизация на фактологичност, интерпретация и забавление, мултиплатформеност. Телевизионните журналисти са в постоянно тургорно състояние на баланс между бързина и достоверност, информация и интерпретация, зрелищност и аналитичност, рейтинг и обществена отговорност.
Изчезна ли тв публицистика, и ако да, защо?
- С трансформациите в медийната култура традиционната телевизионна публицистика се видоизменя. Парадоксално е, че макар обществото да има осезаема нужда от качествена публицистика, телевизията все по-трудно откликва на тази необходимост. Въпреки съществуването на обществените радио и телевизия, икономическият модел на медиите като цяло се промени и рейтингът започна да домиира над обществените им функции. Дигиталната среда ускори комуникацията, а социалните мрежи силно повлияха на публичността чрез фрагментирането на аудиториите и вкюлчването им в създаване на аудио-визуално съдържание.
Критичното обсъждане на политически и социални процеси чрез задълбочен анализ, документални разследвания, пространни интервюта и обществени дебати предполагат редакционна независимост, време и ресурси за подготовка на квалифицирани и авторитетни журналисти. Критиката към властта и икономическите интереси прави журналистиката уязвима от политически натиск и корпоративно влияние. А това обуславя основата за автоцензура независимо от повелята на етичните кодекси за защита на свободата на изказ.
Дигиталната среда обуслява и зрителския интерес. Сгъстеното медийно време формира нетърпение към по-дългите форми и сериозните теми. Предпочитанията на медиите в техните концепции гравитират около краткостта на новините, сензанционните теми, токшоу конфликтите, развлекателните формати. Колкото и различни гледни точки да се привличат, обаче, анализът придобива емоцията на спектакъл, за да се угоди на по-голяма аудитория.
Всъщност, социалните мрежи изместиха сериозния телевизионен дебат и поемат голяма част от обществената реакция и публичната мобилизация особено в предизборни времена. Така публицистиката мигрира от традиционната телевизия към онлайн пространството в подкасти, независими YouTube канали или онлайн разследващи платформи, предназначени за аудиторията на съответните филтърни балони или ехокамери.
Кои проблеми в съвременното развитие на публичната комуникация и медийната грамотност са интересни за Вас като учен?
- Съвременното развитие на публичната комуникация е белязано от дълбоки технологични, икономически и социални промени. От една страна тя е по-бърза, по-достъпна и по-демократизирана, но от друга — възникват сериозни проблеми, свързани с достоверността, манипулацията, поляризацията и способността на хората критично да оценяват информацията.
Дигиталната среда позволява бързо разпространение на манипулативно съдържание, конспиративни теории, пропаганда, фалшиви изображения. Днес хората са изложени на огромен поток от информация: новинарски емисии, социални мрежи, видео платформи, реклами, политически послания, инфлуенсърско съдържание. Това води до преумора, разконцентрация и неумение да се откроява същественото.
Алгоритмите на платформите като Facebook, YouTube, TikTok, X (Twitter) генерират теми, сходни с установените предпочитания на потребителя. Така хората губят контакт с различни гледни точки и се радикализират по-лесно. Съвременната публична комуникация използва разнообразни манипулативни комуникационни техники за психологическо таргетиране, като емоционално въздействие, страх, скандали, персонализирана реклама. Натискът за скоростно публикуване често изпреварва фактологичната проверка, редакционния контрол и професионалните стандарти. Това води до отслабване на доверието в медиите и в публичните институции и създава среда, в която слухове и непроверена информация лесно придобиват влияние.
За да се посрещнат тези предизвикателства, потребителите трябва да развиват умения за оценка на източниците и критично мислене за разпознаване на манипулацията, което е основа не само за техническа, но и за ценностна компетентност. Има много хора, които трудно проверяват източници, не разпознават манипулация и се впечатляват от емоционално съдържание. Обикновено те не разбират процеса на работа на алгоритмите, събирането на лични данни, функционирането на онлайн рекламата, създаването на информационни кампании. Сръчното налагане на визуална манипулация чрез употребата на изкуствен интелект, deepfake технологии или генеративни изображения прави неподготвената аудитория все по-уязвима при различаването на автентично съдържание от нарочно манипулирано. Неравенствата в достъпа до качествена информация, както и образователните различия също спомагат за пълноценно участие в обществения дебат.
Дигиталната среда променя и механизмите, чрез които се формират ценностите. Традиционно основните източници на ценностно възпитание бяха семейството, училището и културните институции. Днес, обаче, върху възприятията и поведението на младите хора силно влияние оказват социалните мрежи, инфлуенсърите, алгоритмите и дигиталните платформи. Разработката на програми за медийна грамотност и внедряването им на всички възрастови равнища като че ли все още изостава спрямо технологичните развития. Наред с развитието на дигиталната, медийната грамотност може да стимулира потребителите да извършват информиран избор, да разбират естеството на съдържанието и услугите и да се възползват от пълния диапазон от възможности, които предлагат новите комуникационни технологии. Целта е да се помогне на хората да се предпазят от потенциално негативните ефекти на информационното пренасищане. Парадоксално е, че в съвременността диапазонът на свободен достъп до информация е необятен, а същевременно е толкова трудно да се ориентираме в това информационно пространство с много измерения, в т.ч. когнитивни, емоционални, естетически и морални и да преценим на какво може да се вярва.
