Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Защо тийнейджърите не могат да се надигнат от леглото сутрин?
Как пчелите разбират колко е часа?
Защо някои растения отварят и затварят цветовете си по едно и също време всеки ден?
Защо толкова много хора страдат след пътуване от часовата разлика?
В тази интригуваща книга”Биологичният часовник”( издателство”Изток-Запад”) Ръсел Фостър и Лион Крайцман обясняват важността на биологичния часовник и показват каква роля е изиграл в еволюцията и защо продължава да е толкова съществен за всички живи организми. В крайна сметка това е кодирано в нашите гени и всеки ден организмите се пренастройват при изгрев и залез, за да синхронизират астрономическото време с вътрешния си ритъм.
Как се тълкуват механизмите на биологичния часовник и какво ги управлява; как организмите отмерват различни интервали от време; как се адаптират към различни цикли; и как светлината координира вътрешното им усещане за време с външния свят?
Авторите се спират на проблеми, които могат да бъдат причинени от недобре функциониращ биологичен часовник – включително трудното съвземане заради часова разлика, сезонни разстройства и депресия. Авторите са категорични: макар непрекъснато да се рекламират нови хапчета, които помагат да останем будни за по-продължителни периоди, ритъм на живот 24/7 може да има извънредно пагубно влияние върху здравето ни и като индивиди, и като общество.
Ръсел Грант Фостър (роден през 1959 г.) е британски професор по циркадно невроучение, директор на лабораторията по офталмология в Нюфийлд и началник на Института по сън и циркадски невронауки (SCNi). Той също така е старши научен сътрудник в колежа Брасено към университета в Оксфорд. Фостър и неговата група са кредитирани с ключов принос в областта на научното изследване на ретината на бозайници, осигуряваща вход към циркадната биологична система на организма. Той е написал и е съавтор на над сто научни публикации.
Лион Крайцман е писател, който се интересува от това как биологията и обществото взаимодействат, за да повлияят на човешкото поведение. Неговата книга "The 24 Hour Society" (1998 г.) е последвана от още две съавторски книги, посветени на циркадните биологични ритми. Последната му книга ще бъде публикувана от OUP през март 2017 г. Той е гостуващ консултант в здравния център Нюфийлд в Оксфордския университет.
Вицепремиерът и министър на външните работи Захариева ще бъде и личен гост на своя австрийски колега на традиционния Бал в Държавната опера във Виена.
Знаете ли, че:
ЕС има обща граница с Бразилия?
В Малта има ляво движение?
Единствената страна, напуснала ЕС, е Гренландия?
Държавата „Солания“ граничи с България?
Еврото се използва в Гваделупа?
Географският център на Европа е близо до Вилнюс?
Компетентният и сладкодумен европовед Емил Попов, преподавател в Аахенския университет, ще ви изненада приятно не само с тези куриозни факти, а и със заразителната си симпатия към Европа. Но не към Европа на милионите страници директиви и норми или на печално известната брюкселска бюрокрация, а към Европа като „шарена черга“, като жив, жизнен и вълнуващ конгломерат от хора и нрави, от история и култура, от политика и икономика.
В своите есета (или, ако предпочитате, коментари и анализи), които вече от години се излъчват по Българската програма на радио „Дойче веле“, Емил Попов неслучайно непрекъснато споменава имената на Монтескьо, Русо, Шуман, Моне, Дьо Гол, Аденауер. Именно техните идеи са канавата, върху която продължава да се тъче споменатата шарена черга. И тази канава, независимо от прокобите на евроскептиците, се оказва неочаквано здрава, защото нейният материал е не друго, а общата история, традициите и духът на континента. По един блестящ начин авторът разгръща тезата си, че народният суверенитет, разделението на властите, човешките права, свободата и съзнанието, че войната е най-голямото зло – че именно тези ценности (а не просто безмитната търговия) обединяват европейците. Книгата е издателство"Изток-Запад".
Тази история е много повече от мода, макар да е изтъкана от плат. На 9 февруари излиза от печат автобиографията на Вивиан Уестуд, написана съвместно с Иън Кели!
„Вивиан Уестуд“ (издателство"Колибри") е издателски феномен, защото се явява първа и единствена засега автобиография на авангардната дизайнерка и разкрива неподозирани страни на нейната личност. Безусловен поддръжник на каузите, в които вярва, грандамата на британската мода е една от най-влиятелните фигури в световните дизайнерски среди, кралица на пънк модата, жива легенда, „Коко Шанел на нашето време”.
Иън Кели нарича периода на сътрудничество с Вивиан „моята вълшебна бляскава година”.И добавя:„Тя е съхранила детето в себе си, въпреки всички трудности. Винаги е с ококорени очи. Любопитна. Отворена. Сърдита. Изобретателна. Някой път е груба. Друг път ти сгрява сърцето с преданост и любвеобилност. Вивиан е неуморима, а умът й е по-остър от карфиците в ръкава й.”
Ако мислите, че модата е само контене, или пък че седемдесетгодишните имат по-малко право, а не повече, да поучават света за неговото бъдеще или пък да отстояват каузите на миналото му, тогава можете да оставите тази книга. Както казва самата Вивиан, „това ще опази няколко дървета“. Но ако можете да издържите рундовете с тази „баба пънк”, която още е на ринга и се бори за това, което смята за правилно и намира за красиво, тогава останете с нея. Предстои да бъдете заслепени.
Откъс от книгата на Иън Кели - „Вивиан Уестуд“
– Пънкът – Вивиан изплюва думата с допълнителната тежест, която акцентът ѝ придава на гласната, – пънкът беше всичко за мен и Малкълм. Сега не говоря за него толкова, колкото хората смятат, че би трябвало, но това не е защото се срамувам или мисля, че е нещо старомодно, или нещо такова. Повече ме интересува това, което правя в момента, но трябва да обясня следното – това, което правя сега, пак е пънк, пак е крясък срещу несправедливостта и принуждаване на хората да се замислят, дори да им причинява неудобство. В този смисъл винаги ще съм пънк. За мен, за Малкълм и в магазина пънкът се превърна в нещо като колаж, събиране на идеи. Събиране на хора…
Тя въздъхва и намества лентата си за глава с надпис „Хаос“. Поема дълбоко дъх с глътка билков чай и мъдро промълвява:
– Има неща в миналото ти, от които не можеш да избягаш. След Малкълм се опитах да избягам от всичко, но сега се гордея с ролята си на пънк, защото мисля, че е допринесла за позицията на много млади хора до ден днешен – не вярвайте на правителството. Никога. Климатичната революция е пънк. Това, което направих на параолимпийските игри, беше абсолютен пънк. Пънкът е жив! Същото отношение, но с по-развити идеи, по-сериозни и, да се надяваме, по-способни да променят света, отколкото можахме първия път.
Малкълм се запалва от идеята да продават рокендрол неща.
– В началото бяха само плочи – казва Вивиан. – Имаше един Харолд „Теда“, който работеше в „Мистър Фрийдъм“ на Кингс Роуд, той беше от втората Тед вълна. Трябва да беше есента на 1970 година и Малкълм набавяше плочите от „Ексчейндж енд Март“ – Лари Уилямс и разни други такива, така започна всичко.
Модерните лондончани, разочаровани от проваления оптимизъм на хипи движението през шейсетте (Малкълм ги нарича „хипопотами“), обръщат поглед към ретро шика в първото от многобройните възраждания на рокендрола. Според Малкълм всичко било планирано по-скоро като арт инсталация, отколкото като сергия, изразяваща отношението си към капиталистическата система, предлагайки „ретро джунджурии“, пускайки музика и дори отказвайки да продава основни стоки. Нямало помещение, нямало план, нямало и почти никакви пари. Но се породил някакъв синхрон между Вивиан, Малкълм, музиката и хаоса.
– Отначало изобщо не ставаше дума за дрехи. Малкълм беше силно повлиян от Патрик Кейси и започна да купува десетинчови плочи и такива на седемдесет и осем оборота. Хрумна му, че можем да събираме плочи и да ги продаваме, но после срещнахме рокаджии от втората вълна като Томи Робъртс, известен с магазина си „Мистър Фрийдъм“, и той предложи да потърсим сергия някъде на запад, може би пак на Портобело Роуд. Бях редовен клиент там, но не заради дрехите. Обичах нещата, които си купувах от там. Чувствах се като извънземна принцеса, с кадифени панталони на леопардови шарки и трубадурски ризи с купи и пики по тях, спомням си, или пък дълги като рокли тениски със звезди, шал за глава от „Улуъртс“ от блестящо ламе и пурпурно червило! Така че дори да казвам, че не е ставало дума за дрехи, естествено, че ме интересуваха. Системата с дрехите беше много проста. Най-напред Малкълм купуваше якета тип „Теди Бой“ от шивача Сид Грийн, а аз ги доукрасявах с разноцветни кадифени яки и други такива неща. После Патрик Кейси изнамери някакво класическо яке с цип, с крила на прилеп и една ивица, а аз го изкопирах. След това направих няколко дамски тениски на ивици. Всичко това обаче беше малко по-късно, когато имахме нещо повече от сергия…
Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава. След това взехме календарните момичета, снимки на такива момичета, и те също станаха част от тениските. Много петдесетарско. С тия момичета като Ракел Уелч. Винаги бяха в такива пози, все едно са претърпели корабокрушение, изхвърлени са на брега или, честно казано, са насилени по някакъв начин. Събрахме тези календарни момичета – като талоните в цигарените кутии, нали се сещаш, които ги имаше тогава – и ги сложихме в едно малко найлоново джобче на тениската. Започнахме да пробиваме дупки в тениските, купувахме найлон, понякога цветен, правехме тези малки джобчета, изрязвахме разни неща от книги, най-вече картинки на момичета, и ги пъхахме в тях. Аз го правех. След това трябваше да слагам ситуационистки лозунги по тениските. Тогава ги намирах за много добри, помня, че единият беше „Под паважа – плаж“, което е хубаво изречение и го изписвахме над едно от календарните момичета с гърдите ѝ и нацупените устнички, после пробивахме дупки в тениската, зашивахме ги на машина с цветни конци или пък навивахме ръкавите и я правехме да изглежда много тясна и къса, което беше доста характерно за петдесетарските неща, които правех.
Така че това беше отчасти „Теди Гърл“, отчасти началото на пънка. Правех тези работи и, разбира се, ги носех – например късите блузки, които се закопчаваха отпред, с изрязано деколте и без ръкави. Но пак, нали разбираш, нещата се променяха и трябваше постоянно да измисляме и да преправяме. Хората не харесваха прекалено петдесетарските неща и постепенно започнаха да се ориентират към стила на седемдесетте години – или поне нова тенденция в работата ни, затова помня, че изрязахме късите блузки и ги направихме да приличат като на календарни момичета от петдесетте, което си е нещо като стила на петдесетте, само че на необитаем остров или нещо подобно. Потресаващи. Ние го направихме. Помня, че закачахме капачки от бутилки по тениските, от онези, обикновените, с накъдрените краища. Постепенно осъзнахме, че можем да правим разни неща, обсипани с такива капачки. Накрая започнахме да прогаряме с цигари и да пробиваме дупки в тениските. А те се носеха с онези три четвърти панталонки, нали знаеш, така че жените приличаха на скитнички на някой плаж… на необитаем остров.
А оттам дойдоха и някои от първите ми сутиени за улицата! Никога не съм ходила в Пуерто Рико. Нищо не знам за Пуерто Рико. Но някъде съм видяла пуерториканки да ходят по сутиени навън, с къси шорти и сутиен, така си ходят до магазина с кутийки от кока-кола в косата вместо ролки. Така че външният вид вече не беше само като на скитничка или на някоя, която е била изнасилена или нещо такова, а имаше и усещане за бедност. Нещо повече, напомняше ми за времето, когато бях на петнайсет – имах една приятелка, Марджъри Нейлър, която беше на двайсет и четири, тъкачка в памучната фабрика, и тя си ходеше с ролките по цял ден, а вечер, когато излизаше, ако изобщо го правеше, едва тогава махаше ролките. Така че съставките на пънка са разнообразни. Идеята хората да носят дрехи, които са или прекалено големи, или прекалено малки – като износването на стари дрехи например и други такива неща. Всичко това беше част от външния вид. Както и овехтелите дрехи. И хората, които са имали по-труден живот и по-тежки изпитания от нас. Анализирам го така: бедните имат статус, статуса на натрупания опит, следователно по дрехите им полепва патината на престижа. Бяха героични. Всичко е в историите.
Ранните години на партньорството на Вивиан и Малкълм са забележително плодотворни в творческо отношение. През тези години се заражда нов език в облеклото, който надхвърля границите на пънка – опърпаните и изпокъсани тениски и старите джинси, „ретро“ елементи и смесване на стилове, лозунги, апликации и „колажи“ (разни неща, накачени по дрехите по начин, заимстван от съвременното изкуство) – идеи, които биха били немислими в предишните епохи на модата. Може би затова е уместно един от най-интересните коментатори на всичко това да бъде един друг продукт на това плодотворно партньорство – синът на Вивиан и Малкълм, Джо. Самият Джо Коре постига огромен успех в света на модата с „Ажан Провокатьор“, бизнеса с луксозно бельо, духовито кръстен в чест на един от любимите ситуационистки термини на баща му. Джо съчетава ироничен хумор и топла сърдечност с известен предпазлив оптимизъм, а сега, след години на изявяване като модел по подиумите на майка си, се е превърнал в тип, с когото не би искал да имаш вземане-даване. Обобщението му на ситуацията е придружено от характерната самодоволна усмивка: „Хората ме мислят за страшен, но не съм – изкарвам си парите, като правя дантелени гащички, и мама още ме облича! Тяхната победа, на мама и на Малкълм, беше, че се намериха. Няма значение какво е станало след това, трябва да им го признаете; те промениха всичко и е трудно да се каже кой кого е вдъхновявал. Малкълм беше великолепен в манипулирането на медиите и цялото ситуационистко учение, което му позволяваше да е такъв антимениджър с мама и да прави всичко по контраинтуитивен начин. Малкълм постоянно се интересуваше от идеите на съвременното изкуство – много повече от Вивиан. Тя се интересуваше повече от техниката, да знае точно как се прави нещо. Ето я и симбиозата – на Малкълм му хрумваха идеи като твърденията „Без бъдеще“ и „Кеш от хаос“, но онова, което им даваше живот, беше техниката на Вивиан, умението да ги претвори графично и в нещо, което да искаш да облечеш, нещо за тялото. Но това, което хората казваха, че Малкълм бил човекът с идеите, а Вивиан само ги шиела, това просто не е вярно. Идеите са нищо, ако нямат израз. Според мен нейните идеи и начинът, по който ги реализираше, правеха всичко. На някакво ниво Малкълм осъзнаваше това, то го плашеше и той не искаше да си го признае. Мисля, че го осъзна напълно, когато напусна мама и разбра, че няма да намери друг човек в живота си, с когото да има такова сътрудничество. Само Вивиан можеше да претворява идеите му в нещо. След нея не намери друг. Мисля, че това е истината и това е неговата трагедия“.
Голяма част от историята на XX век може да бъде разказана през делата на диктаторите. Обожавани и ненавиждани, те слагат своя отпечатък върху съдбите на цели народи. Но какви са били в дома си, какви са били към децата си – това е тема, която рядко се повдига. Вижте истинските, често звучащи като измислени, истории за децата на Йосиф Сталин, Бенито Мусолини, Франсиско Франко, Мао Дзъдун, Николае Чаушеску, Аугусто Пиночет, Фидел Кастро, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Башар Асад, Александър Лукашенко и други. Тези деца са били привилегировани очевидци на изключителни исторически събития. Споделяли са личните мигове на хората, опитали и до голяма степен успели да оформят цял един век по свой вкус. Кой по-добре от техните наследници би могъл да опише какви са били те отвъд маската на властници, с която сме свикнали да ги виждаме? И каква е съдбата на всяко едно от тези деца след смъртта на техните всемогъщи бащи? Светлина по темата хвърля изданието „Децата на диктаторите”(издателство"Сиела").
Откъс от „Децата на диктаторите”, Жан-Кристоф Бризар и Клод Кетел (съставители)
Карменсита и децата ѝ, кланът Франко
от Бартоломе Бенасар
Военен от кариерата, Франсиско Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко и Баамонде, наричан Франко, оглавява през юли 1936 г. бунта на националистите срещу правителството на Народния фронт, спечелило изборите шест месеца преди това. Провъзгласен за генералисимус от Хунтата, той лично води военните операции от кош-марната Гражданска война, която приключва на 1 април 1939 г. с триумфа на националистите над републиканците. Равносметката на човешките жертви е ужасяваща: над половин милион загинали. Франко налага диктатура чак до смъртта си през 1975 г. Има една дъщеря, Карменсита, самата тя майка на седем деца. Но за свой нас ледник Франко посочва дон Хуан Карлос Бурбонски, внук на Алфонсо XIII.
Кармен Франко Поло, наричана Карменсита, е родена през 1926 г. Тя е единствената дъщеря на Франко и Кармен Поло. Ражда седем деца (четири момичета и три момчета) за тринадесет години – от 1951 до 1964 г., на съпруга си Кристобал Мартинес-Бордиу, десети маркиз на Вияверде, за когото се омъж ва през 1950 г. Вдовица от 1998 г., тя продължава да оглавява клана Франко, който събира всяка година на 20 ноември, на годишнината от смъртта на генерала.
Сензационни разкрития
Преди всичко дали Карменсита наистина е единствената дъщеря на Франко Баамонде и Мария дел Кармен Поло? Не може да се пренебрегнат сензационните разкрития на журналиста Хосе Мария Савала, базирани на информация от агенция „Франс Прес“. Според него Карменсита може да е дъщеря на по-малкия брат на Франко, Рамон, и една проститутка. Момичето е взето от Франко и съпругата му и отгледано като тяхна дъщеря. Хосе Мария Савала публикува на тази тема дълга статия в мадридския ежедневник „Ел Мундо“ на 17 май 2009 г. Какви са аргументите на журналиста? Франко загубва един тестис заради сериозна рана, нанесена му в Мароко, в Ел Буиц, през 1916 г. Информацията е точна, но това осакатяване не го прави задължително стерилен. От друга страна, няма нито една снимка на Кармен бременна, няма снимки от раждането на Карменсита, нито от кръщенето ѝ. Пилар, сестрата на Каудильо, потвърждава, че е видяла снаха си бременна, но твърди, че Карменсита е родена през 1928 г. – същата година е записана и от журналиста и историк Филип Нури. Тези различия около рождената дата са изненадващи.
Но аргументите, които опровергават тази теза, са многобройни. Има официална дата на раждане на Карменсита – 14 септември 1926 г. От друга страна, би било необичайно да не се появи нито един слух за майката на момичето. Съпругата на генерала наистина избира да роди в Овиедо при семейството си (баща, майка и сестри, съответно немалко свидетели). Освен това в книгата, която пише с помощта на уважавани историци – „Баща ми Франко“ – Карменсита споменава думите на майка си, която се радвала, че не е била бременна в Африка, и казала на дъщеря си как много навременно изчакала връщането на полуострова, за да се роди. И накрая: физическата прилика между Карменсита и официалната ѝ майка, съпругата на генерала, е очевидна, а някои от внуците на Каудильо са с черти, подобни на техните.
Разбира се, един анализ на ДНК от Карменсита или от децата ѝ би бил достатъчен, за да се разбере дали тази хипотеза има някакви основания. Но тъй като не разполагаме с повече информация и без да пренебрегваме тезата на Савала, нека се придържаме към официалната истина, която е подкрепена и от понякога демонстративната обич на Франко – човек, рядко склонен към емоционални изблици – към Карменсита и внуците си.
От Канарите до двореца Пардо
Според Карменсита бракът на родителите ѝ е успешен: връзката им е „сливане“, майка ѝ „обожава“ баща ѝ и двамата споделят пълно „отъждествяване“ един с друг. Но за възпитанието ѝ се грижи майка ѝ, с която тя докрай остава близка. Преди войната Карменсита кръстосва Испания с кола с родителите си – пътуват до градовете, където ги води кариерата на Франко: Мадрид, Ла Коруня, Палма де Майорка. През 1936 г. тримата се преместват на Канарските острови, където бъдещият Каудильо е изпратен от републиканското правителство – Народният фронт тъкмо е взел властта – което иска да го отдалечи от полуострова. Карменсита е очарована от това място особено след като семейството се настанява в хотел – нещо, което ѝ се случва за пръв път! Франко е грижовен и любящ баща, въпреки че не играе с дъщеря си. Не ѝ разказва и приказки, но пък обича да ѝ говори за историята – такава, каквато той я вижда. Тя си спомня „веселия му характер“: „Баща ми беше любвеобилен човек, усмихнат и най-вече със страхотно чувство за хумор“.
През юли 1936 г. избухва Гражданската вой на. Преди да отиде в Испанско Мароко, откъдето планира да тръгне с Легиона и мароканските табори към столицата, Франко изпраща жена си и дъщеря си, тогава 10-годишна, в безопасност във Франция. Карменсита, коятопо това време не осъзнава много ясно сериозността на събитията, се радва на пътуването с майка си на борда на немски кораб, който ги оставя в Хавър във Франция. Там двете прекарват няколко седмици, преди да отидат в Байон, където очакват благоприятен момент да се върнат в Испания. Два месеца по-късно братовчедът Пакон, шеф на личния военен щаб на генерал Франко, идва да ги вземе и върне в Испания. Франко току-що е обявен за генералисимус и поставен начело на правителството от военната хунта.
По време на Гражданската война след няколко дни в Касерес, където се събират с генерала, Карменсита и майка ѝ остават в Саламанка, после в Бургос до края на април 1939 г. В Бургос живеят в голяма вила, в която се настаняват и двете сестри на Мария – Исабел и Сита. Сита е омъжена за Рамон Серано Сунер (по прякор Кунядисимус – от испанската дума за „зет, шурей“ по аналогия с „генералисимус“), високопоставен франкистки служител, шест пъти заемал министерски пост. Двойката има малки деца и Карменсита много се радва на компанията на братовчедите си. Тя е най-голямата и ги командва на воля. „Тъй като бяха по-малки, аз им бях капитан и всичко вървеше много добре“, пише тя. Освен това страстно желае да има братя и сестри.
По това време баща ѝ, когото Карменсита познава отпреди войната като закачлив и дори приказлив – често пее в колата, включително сарсуели (испански оперети) – помръква: говори малко и ѝ изглежда напрегнат и зает с мислите си. Тя обяснява: „Не му харесваше идеята за война, нито че военните взимат властта по този начин. Но след като противникът беше агресивен, той трябваше да отвърне. Девизът му беше „око за око, зъб за зъб“. Според Карменсита, докато тече детството ѝ, Франко не се намесва „нито в моите приятелства, нито в начина ми на живот, в нищо... Мама се грижеше много повече за възпитанието ми в съответствие с критериите, които властваха по онова време“.
Франко определено не остава без работа. През 1938 г. с декрет е назначен за държавен глава, министър-председател и главнокомандващ. Влиза в Мадрид на 28 март 1939 г. и получава безусловната капитулация на републиканските водачи. От април 1939 г. до брака си през 1950 г. Карменсита живее в Мадрид, по-точно в двореца Ел Пардо. Там завършва гимназиалното си образование под ръководството на преподаватели, духовници, назначени от Каудильо и неговия екип. Не учи по традиционната програма в обществената система, нито се явява на изпити, но успява да придобие задоволителна обща култура и говори приемливо английски и френски език.
Карменсита вижда в баща си необикновен човек. По-късно признава, че по това време в живота си има нужда от силна личност. Възхищава се на двойката, която образуват баща ѝ и майка ѝ, и на неговата честност. Например Франко не понася изневярата, особено сред близките си – затова прелюбодеянията на брат му Серано Сунер са една от основните причини за политическата немилост, в която изпада Кунядисимус, който е твърде пронемски настроен. Всъщност Франко няма особено високо мнение за Хитлер: „Нямаше му доверие. Когато татко се срещна с Хитлер в Андай [през 1940 г.], беше оставил властта в ръцете на трима души, защото се боеше, че германците ще го отвлекат. [...] А и смяташе, че нахлуването в Полша е голяма грешка. За родителите ми Полша беше велика страна, която освен това е и католическа“, добавя тя.
Как да защитим децата си в днешния сексуализиран свят?
Прашки, подплатени сутиени и предизвикателни дрехи за малки момиченца. Тениски с надпис „Магнит за мадами“ за едва проходили момченца. Попкултурата и технологиите заливат децата ни с порой от сексуални послания, при това на все по-крехка възраст. Сексуалното съдържание присъства в телевизионни предавания, в книги, филми, видеоигри и дори в анимационни филмчета. Горещи млади попзвезди, облечени в провокативни дрехи танцуват съблазнително, докато пеят песни със сексуален подтекст.
Такива продукти се рекламират агресивно на децата ни; тези звезди са пример за подражание на малките ни дъщери и обект на желание на синовете ни. Корпорациите печелят от тази обезпокоителна тенденция и без да разбират напълно какво виждат или правят, децата ни затъват във все по-големи емоционални и социални проблеми. Някои дори се впускат преждевременно в сексуални експерименти. Родителите недоумяват: Как се случи това? Какво можем да направим?
Д-р Даян Е. Левин и д-р Джийн Килбърн, международно признати експерти съответно по ранно детско развитие и влиянието на медиите върху децата и тийнейджърите, предлагат на родителите изпитани стратегии да се противопоставят на атаката. Пълна с хитри идеи, полезни примери и истински истории на семейства с подобни проблеми, книгата ще покаже на родителите как да обсъждат деликатните теми открито и ефективно. И най-важното: ще им помогне да предпазят децата си от преждевременно съзряване и да им осигурят възможността да си бъдат просто деца.
Книгата е на издателство”Изток-Запад”