Лияна Панделиева е завършила публична реч, учила е и в САЩ, а магистърската си степен по съвременна политическа философия завършва в Англия. Специализирала е в Би Би Си и Ройтерс, а през годините е работила в Българската национална телевизия, Българското национално радио, „Монитор“ и др.

Автор е и на книги като „Наръчник на секретарката“ , „Сигурност за децата в несигурния свят", „Свят за обичане“, заедно с изумителния едноименен фотоалбум. Последната й книга е "Англия както я обикнах".

- Как дъщерята на бедна вдовица се издига до втората най-богата жена след кралица Елизабет І и ще бъде далечна прабаба на бъдещия крал Уилям V;

- Как английска пиратка е главорез и благородник, учтиво опростена от кралицата;

- Как най-известният сорт банани в света е кръстен на британски благородник, който започва износа им от парника си в задния си двор;

 - Къде е частното село, където хората се впрягат в шейни, за да изтеглят товара по стремглаво стръмните улици;

- Как духовете на безмилостни благородници населяват суровите останки от техните имения;
- Как най-нещастната кралица създава най-бляскавото конно надбягване;

Англия е завинаги оплетена в здравата паяжина на неразделни исторически и родови връзки, оставили следи по фасадите, градините, крепостните стени, сред животните и по улиците на селца и градове и отвсякъде прозират лицата на великите жени, успели въпреки мъжете.

"Англия както я обикнах" е разказ за доброто, достигнало до нас през времето, въпреки болките, които струят от историята. 

 На гърба на книгата ще видите QR код, който води към албум с над 1000 авторски снимки, разделени според отделните главите и те показват дори повече от 60-те различни места за които се разказва.

Откъс от книгата АНГЛИЯ каквато я обикнах (издателска къща "Труд")

Корф – каменната крепост, издигната от Уилям Завоевателя и защитавана от непримиримата Мери

Виждаме я от началото на улицата на върха на хълма, който се издига над селището Корф в графство Дорсет. Останала е подобна на гордо изправен скелет, който все още държи на своето 10-вековно достойнство. Крепостта Корф е издигната през ХІ век от Уилям Завоевателя и е първата, градена от камък, а не от кирпич и дървени греди. Заради отличното си местоположение е преправена, укрепена и достроена и през ХІІ, и през ХІІІ век. Елизабет І обаче залага на концесионния подход и продава крепостта на своя близък приятел и един от съдиите, които признават шотландската кралица Мери за виновна в измяна заради което е обезглавена. Вече лорд-канцлер на Англия, сър Кристофър Хатън става купувач на крепостта и поема отговорността не само поддръжката и́, но и за ролята и́ на охраняем форд.

Исторически ясен е процесът в който управляващият възлага управлението на критичната инфраструктура на свой човек. Обратното няма логика, нали. 

Вероятно изключителната красота на лорда е причина той да бъде под сурдинка вписан сред любовниците на Елизабет. Хатън е строен, висок, елегантен, с буйна коса и елегантна брада, с високо чело, красиви очи и тънък правилен нос. Известен е като неустрашим ездач и ловец и изкусен танцьор, който можел да се носи по дансинга по цяла нощ. Смел, красив и игрив – какво повече да желае една кралица без мъж? И слуховете вероятно са били подклаждани от факта, че Хатън става личен бодигард в личните покои на кралицата, а после влиза и в Частния съвет. В същата година кралицата го провъзгласява в рицар.

В наши дни всички улици на Корф водят към крепостта, която стърчи високо на хълма. Градчето е от тези, запазили непокътнатата атмосфера на традиционното средновековно строителство. Разхождаме се с Дани сред каменни къщи, обсипани с цветя като в илюстрация от книжка на Марайа, покриви от слама или тънки каменни плочи. Вратите на домовете са обримчени с венци, зад прозорците се виждат още цветя. Изведнъж и двете спираме пред един от най-красивите дворове, които виждаме до този момент. Къщата е голяма и построена под ъгъл. Вероятно е свързана с преустроената конюшня. Малка табелка моли преминаващите да не влизат в двора – явно онези, които онемяваме от красотата на двуетажния китен дом сме твърде много, дори за учтиви хора като англичаните. От пейките направени от ковано желязо под разлистените клони на стари дървета и вероятно затоплени от слънцето, се вижда и крепостта.

Сега тя е една самотно извисяваща се висока стена със зеещи прозоречни отвори на три етажа и останки от крепостни стени от двете страни. Подходите към нея са прекалено стръмни и дори малко на брой бойци, въоръжени с лъкове и стрели или с казани с вряла вода или врял катран, биха могли да възпират нападатели.

През 1635 година сър Джон Бенкс купува крепостта и остава твърдо на страната на роялистите по време на гражданската война. Заминава да се бие в Лондон и Оксфорд и оставя съпругата си Мери Бенкс да води отбраната на крепостта, която на два пъти е нападната от парламентарните сили. Мери удържа първото нападение през 1643 година и показва, че жена може да е отличен командир.

Нападението започва през май, 1643 година с 40 души, които от подножието на крепостта настояват Мери да я предаде. Едва с малка група войници до себе си, тя се изправя на стената и заявява, че това никога няма да се случи. На 28 юни Корф е заобиколен от приблизително 600 войници, които атакуват стените. Мери, редом със слугините и малкото на брой войници започват да мятат камъни, изстрелват горящи стрели, обръщат съдове с горещи течности и жарава и успяват да убият и ранят тежко над сто от нападателите.

Обсадата продължава три години и накрая остава единствената английска крепост, вярна на короната. През 1644 Мери научава, че съпругът и́ е мъртъв и така остава вдовица, която в негова памет и с дълбока преданост към монархията, не спира да се отбранява. През 1646 година обаче полковник Питман, един от нейните офицери, е подкупен и както казва мъдростта: „Няма толкова висока крепост, която да не може да прескочи магаре, натоварено със злато.“ Питман отваря портите за хората на Кромуел и съпротивата на Мери е съкрушена отвътре. Републиканците обаче били толкова впечатлени от куража на жената-боец и командир, че и́ връщат ключовете от крепостта, защото било ясно, че тя е истинската стопанка.

Оставят я жива, защото е заслужила дълбоката им почит с изключителния си кураж. На надгробната и́ плоча едно изречение гласи: „…след като прояви постоянство, чест и смелост много над уменията на нейния пол…“

От общо единадесет деца, които ражда Мери, първият и́ син сър Ралф Бенкс е произведен в рицар от крал Чарлз ІІ, който се завръща на трона през 1660 година, след възстановяването на монархията. Бенкс живее в комфорт в Кингстън Лейси – същото прекрасно и изящно място, където искам разрешение да вдишам аромата на книгите в библиотеката. Днес там се пази и ключът от крепостта Корф, който Мери Бенкс прибира в джоба на полата си, дори когато е предадена и победена.

Единствената нейна картина е на жена с високо и открито чело, големи очи, остър, решителен нос, здраво стиснати устни, перлена огърлица и в ръката си държи голям ключ.

Жителите на чаровното селище са около 1500, но годишно там отиват около 300 хиляди туристи и крепостта е сред десетте най-посещавани в страната. За мнозина истински вълнуващата история е в куража на Мери, която отстоява твърдината три години – жената, показала „смелост много над уменията на нейния пол“. Колкото и сексистки да звучат тези думи днес, те са израз на преклонението на всички английски мъже от ХVІІ век, които няма как да отвърнат глави от невероятния кураж на жената-командир и боец, която се бори като лъв, дори когато знае, че вече няма мъж и помощ няма откъде да дойде.

За полковник Питман – предателя няма данни да е постигнал повече от дребното предателство на голямата жена.

Някога, когато по земята още ходели чудеса, а хората разчитали повече на добротата, отколкото на силата си, в малко градче край топло, млечно-синьо море живеел човек на име Стилиан.

В тази зимна приказка с дъх на джинджифилови курабийки намусеното градско момиче среща лъчезарното момче в малкия град –

Дръзкият роман „Последният ловец на делфини“ от Захари Карабашлиев  (издателство "Сиела") потегли за своите срещи с читателите си в дълбоките води на литературата, която остава пазител на свободата. Творбата се появява в две изящни издания – с твърди и меки корици.

Новата творба от автора на „Рана“, „Опашката“, „Хавра“ преплита настояще, минало и митология и редува стремително действие с лиричен изказ – за да изгради едновременно лично и общовалидно свидетелство за бащи, синове, делфини и паметта като последна територия на човека.

Наши дни

В малък киносалон документален филм сблъсква един мъж с болезненото минало на семейството му. А срещата с магнетична млада жена отключва забравени чувства и го отвежда към дълго премълчавани истини.

Преди

След като се връща от бойните полета на Втората световна война, един учител по история намира своето семейство и родината си променени до неузнаваемост. Оцелял от ужаса на войната, той не подозира колко бързо новият режим ще превърне много от познатите около него в „бивши хора“.

Сечението на тези на пръв поглед разделени от времето истории се оказва премълчаваната от десетилетия неудобна истина за лова на делфини в Черно море. Истина, която се разгръща пред читателя паралелно с участта на един от многото поразени животи в тоталитарна България.

Като се опира на множество архивни източници и реални събития, Карабашлиев създава мащабна и вълнуваща семейна история, която се явява и достоен завършек на творческите му търсения от последните години.

Смел, дързък и болезнено човешки, „Последният ловец на делфини“ е ода за любовта и литературата като противоотрова на забравата. Изящно напомняне, че думите са онези делфини на мисълта, които още от древни времена се носят по вълните на светлината.

„И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.“ 

Откъс от „Последният ловец на делфини“ от Захари Карабашлиев

В сградата на Българската национална филмотека в София има малка прожекционна зала, в която всеки, след предварителна заявка, може да види копие на почти всичко от киноархива на държавата. Нещо като читалня в библиотека, само че тъмна и с киноекран.

Подготвяше се мащабна американска продукция за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Мой някогашен състудент, а сега продуцент, ме покани да работя по филма с договор за три месеца като преводач и нещо като консултант на главния сценарист. По тази причина исках да видя и бях направил запитване за един точно определен материал с кадри от среща на пълномощния министър на Третия райх в България Адолф Бекерле с цар Борис III.

Ето защо в онзи навъсен зимен ден, в точната минута на посочения час, натиснах звънеца на външната врата.
Посрещна ме високо момче с костюм и очила с дебели рогови рамки, самият като излязъл от филм на Фелини. Помоли да изчакам, докато посетителката преди мен свърши, оставали º няколко минути. Предложи вода или кафе, или пък ако желая – той отмести перденцето – да вляза и погледам.

Кимнах, прекрачих в тъмната стаичка и останах прав, докато на екрана вървеше кинопреглед от петдесетте, а на първия ред с изправен гръб седеше жена с тъмна коса, високо вързана на опашка. По ивицата полупрофил от лицето и раменете º играеха черно-бели кадри, a патетичен металически глас зад кадър, познат от всички кинопрегледи от онова време, декламираше, че българските делфиноловци от Созопол до Дуранкулак изпълняват плана със сто и десет процента

За сезона те до момента са доставили на народното стопанство над хиляда седемстотин и седемдесет тона делфини… Само за една смяна бригадата на „Българка“ се връща във Варна с улов шейсет и осем делфина и осигурява ценни суровини – делфинова мас, така необходима в оръжейната промишленост за мирни цели, фини кожи за износ и месо за изхранване на населението.

Камерата показва черно-бял изгрев над хоризонта, малко корабче и няколко мъже с моряшки фланелки. После се чува вик: Внимание, делфини! Виждаме скачащи във водата делфини, после близък план на зареждане на пушка, близък план на обветрено лице и присвиване на окото, изстрел, откат, после бял корем на делфин, за секунда объркано малко делфинче до белия корем, после стадо стрелкащи се по повърхността животни, друг изстрел, много едър план на друго лице, после среден план на мъж…

– Може ли да спрете за момент? – чух се да казвам на глас. Вече сме на шеста минута и трийсет и пет секунда. – Извинявам се, може ли да… – казвам по-високо, без контрол над собствения си глас.
– Какъв е проблемът? – В салона разтревожено влиза младият мъж с очилата. Жената от първия ред се обръща, не виждам лицето є, но се сконфузвам.

– Няма проблем, просто… – затруднявам се да продължа, какво ми стана, по дяволите? Защо реагирах така?
– След три минути материалът свършва, извинявам се, че ви накарахме да изчакате малко – раздразнено обяснява младежът.

– Не, не, не – прекъсвам го, – няма никакъв проблем. Просто… Искам да помоля, ако е възможно, да върнете малко назад.
– Защо?
– Не съм сигурен. Но мисля, че на един от кадрите видях някого, когото познавам. Или май познавам. Или… не познавам.

– Последно? – отпуска рамене младежът, понамества очилата си, повдига вежда. Младата жена от първия ред вдига рамене.
– Аз нямам нищо против – казва тя и готов бях да се закълна, се усмихна.

В рубриката ни "По стъпките на българските градинари" ви срещаме с Мариянка Тотева, наследник на едни от първите български градинари, дошли в Клагенфурт, която разказва за своя род.

От 1 януари 2026 г., с приемането на еврото като официална валута, България преминава към нов европейски стандарт за изписване на валутните курсове в обменните бюра и финансовите институции.