Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
От 1.1.2019 г. орязват детските надбавки (Familienbeihilfe) за неживеещи в Австрия деца
Коледният празник е много стар. Коледният празник е познат навсякъде в най-древните мистерии на всички религии и винаги е бил празнуван.
16-то издание на благотворителната инициатива е насочено към децата с тежки заболявания и увреждания.
Шарл дьо Монтескьо
Вече излеза ново българско издание на знаменитите „Персийски писма“ (1721) на френския мислител, социолог и писател Монтескьо, една от най-ярките личности на Просвещението!
Вече три столетия „Персийски писма“ (издателство" Колибри") непрестанно се преиздават в цял свят, четат се и се препрочитат като енциклопедичен епистоларен роман, като социален портрет с множество щрихи или като сказание за екзотично време на непредставими контрасти. Писмо подир писмо разкриват тайнствата в сарая с чувствените персийки, строго пазени от тиранични евнуси, и европейската освободеност на нравите, деспотизма на източните властелини и абсолютистките порядки във френския кралски двор, повелите на езически божества, на ислямските пророци и на християнския Бог, източното и западното понятие за чест и достойнство… И постепенно добиват плът просветителските възгледи на автора за човешката природа, за световната история, за строежа и управлението на обществото, за законотворчеството, морала, брачния съюз, верската търпимост, тежненията му за господство на свободата, разума, знанието и справедливостта.
Шарл дьо Монтескьо (1689-1755) е забележителен френски писател, юрист и социолог, известен преди всичко като историк–философ и мислител. Той е един от основоположниците на френското Просвещение, характеризиращо се с вяра в разума, науката и рационализма. Първият му роман излиза през 1721 година. През 1725 година Монтескьо пише поемата в проза Гнидски храм, издържана в хедонистичен стил. Заниманията с изящното слово обаче са недостатъчни за търсещия ум на Монтескьо. През 1728 година той поема на път, като си поставя за цел да изучи политическо-правните институции в редица европейски държави. Събраните впечатления се появяват на страниците на едно от най-значимите му произведения – За духа на законите, излязло през 1748 година. „Персийски писма” ни пренасят в Париж и Европа в зората на Просвещението през удивения поглед на двама персийски пътешественици, жадни за нови хоризонти. Срещат се и се разминават две култури, две мировъзрения, две философии за дълга и насладите в живота. Великолепно уловени и мъдро изтълкувани, поднесени със сочен, афористичен език и с жилото на сатирата от изкусното перо на ерудит. Екранизацията на книгата е дело на един от основоположниците на синема верите, френския режисьор Жан Руш.
Откъс от книгата на Монтескьо - „Персийски писма“
ПРЕДИСЛОВИЕ ОТ АВТОРА (1721)
Не правя посвещение, нито търся покровителство за настоящата книга: ако е хубава, ще я четат, ако не е, не ме интересува дали ще я четат.
Отделих тези първи писма, за да изпитам вкуса на публиката: имам на разположение много други и мога да ѝ ги предложа по-късно.
Ала това ще стане само ако остана неизвестен; узнаят ли името ми, ще замълча. Познавам жена, която ходи много добре, но започва да куца, когато я гледат. Творбата ми притежава достатъчно слабости и не желая да предоставя на критиката и собствените си недостатъци. Ако знаят кой съм, ще си кажат: „Книгата противоречи на характера му; би трябвало да използва времето си за нещо по-добро; тя не е достойна за сериозен човек“. Критиците винаги използват подобни разсъждения, защото за тях не е нужно да имаш много ум.
Персийците, написали тези писма, живяха в дома ми; прекарвахме времето си заедно. Те гледаха на мен като на човек от друг свят и затова нищо не криеха. Хора, дошли от толкова далеч, не можеха да имат тайни. Даваха ми повечето от писмата си; преписвах ги. Дори открих няколко, които не би трябвало да ми покажат, защото дълбоко засягаха персийското тщеславие и ревност.
Всъщност аз съм само преводач; целият ми труд се състоеше в това да съобразя произведението с нашите нрави. Доколкото можах, спестих на читателя витиеватия азиатски език и безчислените високопарни изрази, тъй като те безкрайно биха го отегчили.
Но не направих единствено това. Махнах дългите комплименти, които ориенталците използват в такова голямо количество, в каквото и ние, и съкратих безброй незначителни подробности, които не бива да излизат наяве и би трябвало да си останат само между двама приятели.
Ако повечето от авторите на сборници с писма постъпваха по този начин, от техните произведения нямаше да остане почти нищо.
Едно нещо често ме учудваше: понякога персийците познаваха не по-зле от мен нравите и обичаите на народа ни и бяха доловили и най-незабележимите обстоятелства. Те забелязваха такива неща, които, сигурен съм, биха се изплъзнали от погледа на много немци, пътуващи из Франция. Обяснявам си го с дългия им престой, а и с факта, че е по-лесно за един азиатец да изучи за една година нравите на французите, отколкото на един французин да се запознае с нравите на азиатците за четири, защото едните са толкова общителни, докато другите – толкова затворени.
Обичаят дава възможност на всеки преводач и дори на най-недодялания тълкувател да украси началото на превода или на коментара си с панегирик за оригинала, като подчертае неговата полезност, качества и превъзходство. Не го правя и причините са ясни. Една от най-убедителните е, че това би било нещо много досадно, когато е поставено на място, досадно само по себе си: искам да кажа – в предисловие.
РАЗМИШЛЕНИЯ ЗА „ПЕРСИЙСКИ ПИСМА“ (1754)
В „Персийски писма“ на читателите най-много се понрави, че съвсем непринудено откриха в тях своеобразен роман с начало, развитие и край. Различните персонажи са свързани като брънки от една верига. Колкото повече продължава престоят им в Европа, толкова по-малко привлекателни и странни им изглеждат нравите в тази част на света. В зависимост от характерите си те с различно учудване възприемат тази странност и привлекателност. От друга страна, колкото по-дълго Узбек отсъства, толкова по-голям става безпорядъкът в сарая в Азия, тъй като с нарастването на гнева любовта намалява.
Този вид романи обикновено се приемат много добре, защото действащите лица сами излагат състоянието си и изживяват страстите си по-силно от всички разкази за тях. Това е една от причините за успеха на няколко очарователни творби, появили се след „Персийски писма“.
И на последно място, в обикновените романи отстъпленията са позволени единствено когато сами по себе си съставляват нов роман. В тях не може да има разсъждения, защото персонажите не са събрани, за да разсъждават, това би нарушило целта и естеството на произведението. Но под формата на писма, където действащите лица не са избрани и темите не зависят от никакъв замисъл или предварителен план, авторът добива предимството да прибави към романа философия, политика и морал и да свърже всичко със загадъчна и донякъде невидима нишка.
В началото „Персийски писма“ имаха такъв успех, че всички книжари правеха и невъзможното, за да получат продължението им. „Господине – казваха, – напишете ми „Персийски писма“.“
Ала изложеното дотук е достатъчно, за да покаже, че те не може да имат никакво продължение, нито да се смесят с писма, написани от друга ръка, колкото и остроумни да са.
Съществуват няколко остроти, които мнозина сметнаха за твърде дръзки, но аз ще ги помоля да вникнат в естеството на произведението. Персийците, играещи в него толкова значителна роля, се оказват внезапно пренесени в Европа, тоест в друг свят. В голяма част от книгата трябваше да бъдат представени като невежи люде, пълни с предразсъдъци: целта беше най-вече да покажем зараждането и развитието на идеите им. Първите им мисли трябваше да бъдат странни: на автора не му оставаше нищо друго, освен да им придаде тази странност, която не изключва наличието на ум. Беше достатъчно само да се опише чувството им при вида на всяко нещо, което им се струва необикновено. Много далеч от мисълта да засегне някакъв принцип на религията ни, авторът изобщо не смяташе, че постъпва непредпазливо. Въпросните остроти винаги бяха свързани с изненадата и учудването, по-малко с желанието за изследване и никога – с критиката. Говорейки за нашата религия, персийците не трябваше да изглеждат по-образовани, отколкото когато обсъждат нашите обичаи и навици. Ако намират понякога странни нашите догми, то тази странност винаги е плод на пълното непознаване на връзките между тези догми и останалите ни истини.
Оправданията ни се дължат на любовта към нашите велики истини, независимо от почитта към човешкия род, който в никакъв случай не сме искали да засегнем в най-чувствителното място. Затова умоляваме читателя да гледа на споменатите остроти като на следствия от учудването на чужденци, които няма как да не се изненадват, или като на парадокси, казани от хора, които дори не са били в състояние да ги измислят. Молим го да разбере, че целият чар на произведението е в постоянния контраст между реалните неща и странния, наивен и причудлив начин, по който са възприети. Няма съмнение, че същността и замисълът на „Персийски писма“ са толкова очевидни, че могат да заблудят единствено онези, които сами искат да се заблудят.
Писмо I
УЗБЕК ДО ПРИЯТЕЛЯ МУ РУСТАН В ИСФАХАН
Прекарахме само един ден в Кум. След като се поклонихме на гроба на Девата, дала живот на дванайсет пророци, потеглихме наново и вчера, на двайсет и петия ден от заминаването ни от Исфахан, пристигнахме в Тебриз.
Рика и аз сме може би първите персийци, които, водени от любов към знанието, са напуснали страната си и са се отказали от сладостта на спокойния живот, за да търсят старателно мъдростта.
Родени сме в цветущо царство, но никога не сме мислели, че знанията ни са затворени в пределите му и че трябва да ни огрява единствено светлината на Изтока.
Съобщи ми какво се говори за нашето пътуване; не ме ласкай: знам, че хората, които ме одобряват, не са много. Изпрати писмото си в Ерзурум, където ще прекарам няколко дни. Сбогом, драги Рустан; бъди сигурен, че в която и част на света да се намирам, в мое лице имаш верен приятел.
Тебриз, 15-и ден от месец сафар 1711 г.
Писмо II
УЗБЕК ДО ГЛАВНИЯ ЧЕРЕН ЕВНУХ В САРАЯ В ИСФАХАН
Ти си верният пазител на най-красивите жени на Персия; поверил съм ти най-ценното ми богатство на този свят; в ръцете си държиш ключовете от съдбовните порти, които се отварят само за мен. Докато бдиш над скъпото на сърцето ми съкровище, то си почива и се радва на пълна сигурност. Пазиш го както в тишината на нощта, така и в дневната врява, неуморните ти грижи поддържат колебливата добродетел. Ако жените, които пазиш, пожелаят да се отклонят от дълга си, незабавно ще ги вразумиш. Ти си бич за порока и опора на верността.
Ръководиш ги и им се подчиняваш; безпрекословно изпълняваш техните желания и същевременно ги задължаваш да спазват законите на сарая. За теб е гордост да вършиш най-унизителните услуги; с почит и боязън се подчиняваш на законосъобразните им заповеди; служиш им като роб сред робите им. Но когато се опасяваш от погазване на законите на целомъдрието и скромността, ти им заповядваш вместо мен, техния господар.
Никога не забравяй от каква бездна те измъкнах, когато бе най-презреният от робите ми; поставих те на това място и ти поверих наслажденията на сърцето си. Бъди възможно най-покорен слуга на жените, споделящи любовта ми, ала нека те почувстват пълната си зависимост. Отрупвай ги с невинни удоволствия; разсей безпокойството им, забавлявай ги с музика, танци, сладки напитки; насърчавай ги да се събират често. Ако искат да отидат на село, може да ги заведеш, но отстрани всички мъже, които биха могли да срещнат. Настоявай да се грижат за своята чистота, която е об¬раз на душевна непоквареност. Говори им понякога за мен. Бих искал да ги видя отново в това очарователно място, което те разхубавяват.
Сбогом.
Тебриз, 18-и ден от месец сафар 1711 г.
След като фуриите от сайта „Майко мила!” и кампанията „Оле мале” ни научиха „Как да оцелееш като родител”, е време за наръчник за оцеляване по време на ваканция.
Уикендът идва, ваканцията – също, и вие, родители на Република България, за пореден път не знаете къде да заведете децата.
Е, фуриите от „Майко мила!” са тук, за да ви улеснят в задачата с цяла книга със семейни пътешествия, съвети, конкретни дестинации, легенди и истории за децата ви.
Преди да чуете въпроса „Стигнахме ли вече?”, разтворете тази книга!
„Стигнахме ли вече?” ще ви разведе из прекрасни места, ще ви разкаже къде се яде най-вкусно, къде да отседнете за нощувка. Всичко това – съобразено както с бюджета ви, така и с удобствата и разнообразието, от които се нуждаете.
С типичното си чувство за хумор Елисавета и Красимира ще ви убедят, че има и по-лоши неща от това да пътувате с деца. А понякога тази дейност е дори приятна и завършва без пожари, опърлени вежди, загубени хлапетии и празни джобове.
За да не помислите, че ви лъжат – изданието на „Стигнахме ли вече?” съдържа над 170 цветни фотографии, които доказват, че и двете са се измъкнали живи и щастливи от посочените дестинации.
И понеже едно море не стига, с двете щури авторки ще прекосите България, но ще отскочите и до Сърбия, Македония, Гърция и Румъния.
Внимание, ако следвате инструкциите, ще се качите в колата хапнали, разходили се и предоволни (в най-добрата ситуация – без да забравите детето някъде) и ще поемете към дома… за да чуете отново въпроса „Стигнахме ли вече?”
Пригответе личните карти, паспортите на децата и декларациите за извеждането на същите тия деца, ако случайно сте разведен родител, и потегляйте. Само проверете дали сте взели една много важна книга.
Приятен път!
Из „Майко мила”, „Стигнахме ли вече?”
Хиляда и една охридски приказки
И така, пригответе личните карти, паспортите на децата и декларациите за извеждането на същите тия деца, ако случайно сте разведен родител, и потегляйте с нас към красивия Охрид! Освен стара българска столица, престолен град на Българската патриаршия, просветно средище и туристическа перла това е и град музей под егидата на ЮНЕСКО.
Тръгнахме натам не само защото има какво да се види, запомни и изяде, а и защото искахме да сме горе-долу единствените български представители на честванията по случай 1000 години Охридска архиепископия, а това не е за изпускане.
Освен това, съвсем неслучайно, в ролята на ваша пътеводителка по прашните пътища към Македония днес ще съм аз, Красимира – казвам неслучайно, защото аз, приятели, съм потомка на стария македонски род Карадимчеви, в който има какви ли не светли личности – от войводи и духовници, през първия кмет на Охрид след Балканската война – Димитър Карадимчев, та до композитора Борис Карадимчев. Въпреки цялата тази славна рода никога не бях ходила в Македония, камо ли в Охрид, и когато в „МайкоМила!“ се зароди идеята за това пътешествие, аз скокнах в колата повече от чевръсто.
Та ето ни нас – Красимира, Елисавета и нейното семейство (този път само в компанията на най-малкото дете), отпрашваме към съседна Македония в един горещ съботен ден, натоварени на Volkswagen Passat – достатъчно голям, за да ни побере всичките и да ни е удобно по пътя, който... няма да ви лъжем, отнема едно известно време. От София до Охрид са си около 420 км и имайте предвид, че едва ли ще успеете да ги вземете за под шест часа. В този смисъл, осигурете на децата достатъчно забавления, книжки, храна и всякакви други неща, които биха улеснили пътуването дотам.
Тук е мястото още веднъж да напомня деликатно – не тръгвайте, без да погледнете за стотен път в чантата дали сте взели паспортите на децата! Или ако сте спътник в колата с деца, попитайте родителите им дали са взели документите. И в никакъв случай не постъпвайте като вашата разказвачка, на която още в София ѝ хрумна да попита Елисавета и мъжа ѝ – А вие взехте ли паспорта на детето, Елисавета? – и след това бързо прогони това намерение като твърде досадно и тъпо. Естествено, че са го взели – казах си, – та кой не взима паспортите на децата си, когато минават граница?
Както вероятно вече сами се сещате, оказа се, че имаме едно дете в колата, чийто паспорт бе останал в някакво чекмедже в София и този факт бе установен около час преди границата. Това наложи оставането на нас двете, плюс детето, в един крайпътен хан, предлагащ най-ужасните кюфтета на света, направени бог знае от каква материя (или антиматерия), и препускането на мъжа на Елисавета до чекмеджето в София и обратно. Малко се забавихме, но ето, вие поне ще можете да се поучите от нашите грешки.
Та ето ни нас, окомплектовани, с прилежащите ни паспорти и багажи, минаваме границата с Македония, където какво се случва, приятели? НИКОЙ дори не поглежда детето в колата и дори ако превозвахме още един куп деца под седалката или контрабандни бъбреци в багажника, щяхме да си ги прекараме ей така, необезпокоявани. Това, разбира се, не бива да ви окуражава да пренасяте незаконни стоки или пък хора през границата, но ние сме длъжни да го отбележим.
От там до Охрид ни отне още около три часа път и накрая, когато акостирахме в града, няма да лъжем, че изпитахме огромна радост. Изчакахме любезната ни хазяйка на апартамента, резервиран от Airbnb, да пристигне и да ни отключи. Той бе стратегически разположен в центъра на града, съвсем близо до езерото, и ви препоръчваме и вие да си резервирате такъв – цената му е съвсем поносима – около 30 лв. на човек на вечер, а сайтовете за настанявания изобилстват от предложения. Все пак отделете си малко време да проучите и разгледате добре снимките на жилището, което сте харесали, за да няма недоволни след това. Нашето беше съвсем прилично, новичко и може би дори бяхме едни от първите му клиенти.
Хвърлихме багажите и с бодра стъпка се отправихме на вечерна разходка из Oхрид, първи поглед на архиепископията и разбира се – намиране на свястно място за вечеря, защото след бутафорните кюфтета душите ни плачеха за истинско месо, салати и вино.
Охрид – особено привечер и в хубаво време, представлява чудесна, романтична картина. Първата гледка, разбира се, е самото езеро и огромното македонско знаме, издигнато до него – практически няма как да го пропуснете, а по знамето можете да се ориентирате къде е центърът на града. От там нагоре започва Старият град – впускайки се в уличките, къщите и заведенията около езерото, ще усетите същото чувство, което имате, когато се разхождате из някое крайморско градче. Колкото по-нагоре из улиците на Стария град се изкачвате, толкова по-красиви гледки ще се ширват пред вас – в краката ви ще е езерото с лодките, къщите, заведенията, а в далечината ще е планината Галичица, която разделя Охридското от Преспанското езеро.
Катерейки се нагоре над крайезерната улица, ще имате възможност да видите и да се вмъкнете на няколко интересни места, на първото от които се натъкнахме почти веднага, след като обезпечихме вечерята си с резервация в едно от най-популярните заведения – ресторант „Долга“. Спокойни, че стомасите ще бъдат гарантирано напълнени, поехме по калдъръма нагоре и още след първия завой попаднахме на национална работилница за ръчно изработване на хартия „Св. Наум Охридски“, където млада охридчанка охотно ни разказа – и показа – как ръчно се прави хартия само от вода и дърво! Не пропускайте да я посетите, за да видите с очите си вълнуващия процес на създаването на един лист хартия, както и стотици видове красиви графики, отпечатани с един от първите екземпляри на Гутенберговата машина – не забравяйте да си купите за спомен някоя
от тях или пък красив тефтер с хартия, изработена на място там.
Продължавайки нагоре, минахме покрай най-красивата възрожденска сграда в Охрид – огромната Робева къща, която понастоящем е етнографски музей (и уви, беше затворена). Къщата е построена на три етажа, като на първия са изложени ценни епиграфски паметници от Охрид и страната, между които два торса на богинята Изида. На втория и третия етаж са поместени археологически обекти от Античността и Средновековието. В източната част на къщата са изложени семейни експонати на Робеви – стар български род на търговци, които търгували главно с Виена и Лайпциг. Били високоинтелигентни, владеели няколко езика – гръцки, френски, немски, италиански. Поддържали връзка с много български възрожденци и революционери, а Константин Робев е водел кореспонденция с Левски. Участвали са в борбата за българска църковна независимост.
След нея стигнахме до къщата-музей на Христо Узунов – български революционер, охридски войвода, член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и мой далечен родственик. За съжаление, не можахме да влезем, тъй като бе събота и бе затворена, но ако вие сте там в делничен ден, отделете ѝ някакво време.
Пътят ни продължи по вити улички в посока средновековната базилика „Св. София“, където знаехме, че текат подготвителни дейности за честванията. Стигнахме до нея и разбира се, възползвахме се от факта, че все още нямаше навалица от хора за празника, за да се вмъкнем в църквата, където служителите вече украсяваха с флагове и подготвяха нещата за церемонията на следващия ден, да разгледаме фантастичните вековни стенописи и да се настроим за преживяването, което ни предстоеше. Самата църква е изградена по заръка на княз Борис-Михаил Покръстител през 9. век. В края на 10. век е основно обновена за коронацията на цар Самуил, след което служи за патриаршеска катедрала. В нея има запазени чудесни стенописи още от 9. век.
След кратката ни и предварителна визита в църквата отново опънахме крачка в посока към друга църква – „Св. Йоан Богослов Канео“ от 13. век, намираща се малко след последните къщи, над брега на езерото и разкриваща може би най-великолепната гледка към него. Тук е мястото да поясним защо в миналото са наричали Охрид „българския Йерусалим“ – заради факта, че в даден момент в града е имало точно 365 църкви, или по една за всеки ден от годината. Не знам дали това е доказано от археолозите, но със сигурност са били много, а особеният дух на религиозност и духовност се усеща и днес.
Ако идвате с малки деца тук, имайте едно наум, че около църквата е сравнително опасно, високо е, има стълби към брега и е добре да ги държите под око. Ние се вредихме твърде късно и не можахме да видим църквата отвътре, но затова пък имахме друго, по-авантюристично изживяване – среща с лодкаря Любчо, който бързо успя да ни убеди да сме последните му клиенти за деня и без да се усетим, пет минути по-късно се бяхме натоварили на стара и малко допотопно изглеждаща лодка, с която потеглихме от водите край църквата към началната ни точка – центъра на Охрид.
Знаменитите есета на Айнщайн вече и на български език.
За първи път на българския книжен пазар се появява „Как виждам света” (Издателство "Сиела”) – сборник с есета и писма на гения Алберт Айнщайн. Книгата, която е публикувана за първи път в оригинал през 1934 г., съдържа текстове с възгледите на учения по разнообразни теми: съдбата, боговете и хората, религията и науката, войната и мира, икономиката, международната политика, демокрацията, тиранията, национализма и хуманизма.
Българското издание на „Как виждам света” е с твърди корици и портрет на Айнщайн, нарисуван от художника Дамян Дамянов.
65 есета и писма на един от най-великите умове на всички времена – гениалния физик Алберт Айнщайн – са публикувани в сборника „Как виждам света”, който излиза за първи път на български език. Текстовете в книгата са писани в различни периоди от живота на Айнщайн преди 1934 г. – когато най-великият физик на XX век е бил на върха на научната си кариера, но все още не е бил популярен като мъдреца на атомната ера. Основните теми, върху които откривателят на Общата теория на относителността пише, са религията и науката, човекът и богът, съдбата, войната и мирът, национализмът и хуманизмът и др.
Някои от текстовете са писма до приятели или непознати. Други са добре обмислени трактати на теми като „Смисълът на живота“, „Религия и наука“, „Фашизъм и наука“ и „Еврейските идеали“, „Проблемът на пацифизма”. В книгата са включени и коментари на Айнщайн по актуални за времето си международни събития, както е в случая с „Америка и Конференцията за разоръжаване” и др.
В тези преломни години между двете световни войни посланието на Алберт Айнщайн е най-вече за солидарност, мир и обединение. Въпреки че създава текстовете, публикувани в „Как виждам света” в края на най-тежката икономическа криза в съвременната история, във времена, когато самият той е принуден да напусне страната си, за да се спаси от режима на Хитлер, Айнщайн поставя на първо място в ценностната си система – дори над собствените си научни търсения – доброто на човечеството. Геният описва размислите си в размирните първи десетилетия на XX век в тези есета, с които има за цел да убеди хората, че смисълът на съществуването се крие в това да правиш живота на другите по-добър.
Предговора към първото издание на „Как виждам света” започва с разяснителните думи: „Тази книга не представлява пълно събрано издание на всички писма, статии и изявления на Алберт Айнщайн. Тя е подбор, направен с една-единствена цел, а именно – да изгради образа на един човек. Днес този човек бива въвлечен, противно на неговите собствени намерения, във водовъртежа на политическите страсти на съвременната история. Така Айнщайн е сполетян от съдбата на толкова много други велики мъже от историята – неговият характер и мненията му са представяни на света напълно изопачени. Истинската цел на книгата е да предотврати тази съдба.”
Откъс от „Как виждам света”, Алберт Айнщайн
ФАШИЗМЪТ И НАУКАТА
Писмо до синьор Роко , държавен министър, Рим
Драги ми господине,
Двама от най-значимите и уважавани мъже на на¬уката в Италия се обърнаха към мен в своето затруднение и ме помолиха да ви пиша, с цел да предотвра¬тите, ако е възможно, жестокото преследване, от което са заплашени хората на познанието в Италия.
Говоря за една клетва, в която се обещава вярност към фашистката система. Молбата ми е да посъветва¬те синьор Мусолини да спаси от това унижение цвета на италианския интелект. Колкото и да се различават нашите политически разбирания, знам, че сме на едно мнение по следния въпрос: и двамата виждаме в прогресивните постижения на европейския ум най-висше добро. Тези постижения се основават на свободата на мисълта и преподаването, на принципа, че стремежът към истината трябва да е на първо място пред всич¬ки останали желания. Именно тази основа позволи на нашата цивилизация да започне своя възход в Гърция и да отпразнува прераждането си по време на Рене¬санса. Това върховно добро е било заплатено с кръв¬та на мъченици, на чисти и велики мъже, заради които Италия и до днес е обичана и уважавана.
Не бих искал да споря с вас какви ограничения на човешката свобода могат да бъдат оправдани в името на държавата. Но търсенето на научната истина, от-далечено от проблемите на ежедневието, би трябвало да бъде смятано за свещено от всяко правителство и е във възможно най-голям интерес на всички честните слуги на истината да бъдат оставени на мира.
Без съмнение е в интерес на италианската държава и в интерес на нейния престиж по света.
Надявам се, че моята молба няма да бъде посрещ¬ната с мълчание.
А. А.