Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Ако човек не е в състояние сам да се грижи за себе си и има нужда от външна помощ, Pflegegeld може да е от полза.
18-годишният младеж страдаше от муковисцидоза.
Астропрогнозата е на Руслан Борисов-Азарей.
Това, което Стивън Хокинг е за науката, Питър Дракър – за икономиката, Джоузеф Камбъл – за митологията, това е Хюстън Смит за религията. – „Ню Йорк Таймс“.
Шедьовърът на Хюстън Смит разглежда основните принципи на водещите световни религии: индуизма, будизма, конфуцианството, даоизма, юдаизма, християнството и исляма, както и традициите на коренното население на Австралия, Африка, Океания и двете Америки.
Основната цел на автора е да помогне на читателя да се докосне до същността на всяка една от описаните религии, подчертавайки съкровено духовното, а не институционалното им измерение.
Само един истински познавач и практикуващ вярващ би могъл да достигне подобна дълбочина и същевременно да предаде същината така просто и завладяващо. Хюстън Смит запазва християнската си вяра, но също така по над 10 години изучава и практикува веданта индуизъм, дзен будизъм и суфизъм.
Безкрайно любознателен и отворен към света, Хюстън Смит се потапя в различните религиозни традиции: изучава дзен с японските майстори, скита се из пустошта с австралийските аборигени, приема пейот с американските шамани, броди из Серенгети с масайските войни, медитира с тибетските монаси, изучава йога с индийските гуру, върти се в захлас с ислямските дервиши суфи или празнува Пасха с юдейските си приятели.
Неговото духовно приключение го отвежда до най-свещените места по света, срещайки го с емблематични личности: Майка Тереза, Мартин Лутър Кинг, Далай Лама, Тимъти Лиъри, Oлдъс Хъксли, Джоузеф Камбъл.
Смело може да се каже, че Хюстън Смит е една от най-интересните личности на миналото столетие, а книгата му за религиите вече е класика.
Хюстън Смит е международно признат експерт в областта на световните религии, преподавал в няколко престижни университета: Вашингтонския, Сиракузкия, Калифорнийския, Масачузетския технологичен институт. Лауреат е на дванайсет почетни звания и автор на няколко книги.
„Световните религии“ е най-известната му книга, продадена в милиони екземпляри по цял свят.
Откъс& Отправна точка
Пиша тези уводни редове в един ден, който се чества из християнския свят като Световна неделя на Светото причастие. Проповедта на службата, на която присъствах тази сутрин, разглеждаше християнството като световен феномен. Днес християните – от пръстените колиби в Африка до канадската тундра – коленичат, за да получат даровете на Светата евхаристия. Това е внушителна картина.
И все пак, докато слушах с половин ухо, част от съзнанието ми кръжеше около по-обширната група на търсещите Бога. Мислех си за йеменските евреи, които бях наблюдавал шест месеца по-рано в тяхната синагога в Йерусалим – смугли мъже, седнали боси, с кръстосани нозе на пода, увити в молитвените наметала, които праотците им са носили в пустинята.
Те са там днес, кворум от поне десет души, сутрин и вечер – поклащат се напред-назад като ездачи на камили, докато рецитират Тората, следвайки едни порядки, наследени несъзнателно от вековете, през които на предците им е било забранено да яздят пустинните коне, и те са прибягнали до тази преструвка за компенсация.
Ялчън, архитектът мюсюлманин, който ме разведе из Синята джамия в Истанбул, вече е завършил месечния си пост за Рамадана, започнат, докато бяхме заедно; но днес и той се моли пет пъти дневно, кланяйки се в посока към Мека. Свами Рамакришна в скромния си дом край Ганг в подножието на Хималаите няма да проговори днес. Той ще продължи обета за мълчание, който спазва вече пет години, с изключение на три дни всяка година.
В този час У Ну вероятно е зает с делегациите, кризите и заседанията на кабинета, които са отреденият на всеки министър-председател жребий, но от четири до шест сутринта, преди светските отговорности да се стоварят върху него, той също е бил насаме с вечното в уединението на будисткото светилище до дома си в Рангун. Дай Джо и Лай Сан, дзен монаси в Киото, са го изпреварили с един час.
Те будуват от три сутринта и до единайсет часа тази вечер ще прекарат по-голямата част от деня седнали неподвижно в поза лотос, докато се стремят неотклонно да вникнат в Буда-природата, стаена в сърцевината на самата им същност.
Каква странна задруга са те, търсещите Бога във всяка земя, издигащи разнородните си гласове към Твореца на живия свят. Как ли звучи това, слушано от висините? Дали като налудничава врява, или различните мелодии се сливат в загадъчна неземна хармония?
Дали една вяра е водеща, или всички участват в контрапункт и антифония, ако не и в пълногласен хор?
Не можем да узнаем това. Можем само да се опитаме да слушаме с пълно внимание и поред всеки глас, който се обръща към божественото.
Това вслушване определя целта на книгата. Някои може да се запитат дали тази цел не е прекалено обширна. Религиите, които възнамеряваме да разгледаме тук, опасват целия свят. Историята им се простира хилядолетия назад и днес те мотивират повече хора, отколкото когато и да било. (...)
Tази книга прави истински опит за комуникация. Мисля за нея като за преводна творба, която се стреми не само да проникне в световете на индуистите, будистите и мюсюлманите, но и да хвърли мостове от тях към света на читателя. Изследването на религията може да бъде техническо и научно като всяко друго, но аз съм се старал да не забравям за актуалността на този материал за проблемите, пред които хората са изправени днес. „Ако не можеш в крайна сметка да обясниш на всеки с какво се занимаваш – написа веднъж един голям учен, който беше и великолепен популяризатор, – делото ти е безполезно.“
Този интерес към комуникацията ни отвежда отново към позицията на книгата по отношение на историческата научност, която споменахме по-рано.
Доколкото ми е известно, на тези страници няма нищо, което да противоречи на историческите факти, но като оставим настрана избягването на груби неточности, въпросът не е толкова елементарен. Изключил съм много неща и съм опростил материала там, където историческите подробности като че ли забавяха темпото и засенчваха главното.
Понякога съм предлагал изводи, които сякаш се подразбират, и съм въвеждал примери, които са съзвучни с темата, но не се срещат в самите текстове. Заради тези волности някой може да сметне, че книгата „нехае“ за фактите, но историческата точност не е най-същественото.
Религията не е преди всичко въпрос на факти – тя е въпрос на значения. Една аналогия от областта на биохимията не е излишна тук.
„Въпреки знанията за структурата на протеиновите молекули чак до разположението на атомите им в точното триизмерно пространство, ние нямаме и най-бледата представа какви са правилата, по които те се нагъват в естествената си форма.“ Религиозната аналогия с атомите на биохимика са фактите, които историята, социологията, антропологията и текстологията събират за религията.
Те могат да са изчерпателни като знанието на биохимиците за атомната структура на протеиновите молекули; но сами по себе си са безжизнени. В следващите глави съм се опитал не открито, а завоалирано да приложа „правилата“, които „нагъват“ религиозните факти „в естествената им форма“. Опитал съм се да им вдъхна религиозен живот.
Предстои ни пътуване в пространството, времето и вечността. Местата често ще бъдат далечни, епохите – стародавни, а темите изцяло ще надхвърлят пространството и времето. Ще се наложи да използваме чужди думи – санскритски, китайски и арабски. Ще се опитваме да описваме състояния на съзнанието, които думите могат само да загатнат. Ще си служим с логиката в опит да уловим прозрения, които правят усилията ни за смях.
И в крайна сметка ще претърпим провал; тъй като сме с различна умствена нагласа, никога няма да разберем напълно религиите, които не са наши. Но ако се отнасяме сериозно към тези религии, поне няма да се провалим съвсем безславно. А за да се отнасяме сериозно, са нужни само две неща.
Първо, трябва да гледаме на техните привърженици като на мъже и жени, изправени пред проблеми, твърде подобни на нашите. И второ, трябва да се отърсим от всички предварително съставени мнения, които биха могли да притъпят нашата чувствителност или възприемчивост към нови прозрения.
Ако оставим настрана предубежденията си относно тези религии и разглеждаме всяка от тях като творение на хора, борещи се да видят нещо, което би облекчило и осмислило живота им; и ако после се опитаме непредубедено сами да видим онова, което са виждали те – ако постъпим така, завесата, която ни отделя от тях, ще стане прозрачна като тюл.
Един голям анатом имал навика да приключва встъпителната си лекция към начинаещите студенти по медицина със слова, еднакво приложими и към нашето начинание. „В този курс – казвал той – ще си имаме работа с плът, кости, клетки и сухожилия и на моменти всичко това ще изглежда напълно лишено от емоции. Но никога не забравяйте – то е живо!“
Книгата на Никос Казандзакис - за пръв път на български. Луксозното издание (ИК"Сиела") е в духа на познатата у нас и станала вече класика „В дворците на Кносос”.
Александър Македонски е една от най-магнетичните и пленяващи въображението фигури в световната история. Герой, велик пълководец, цар, мистик, мисионер, потомък на Херакъл, той самият е легенда. Грък с изключителен живот, пресъздаден брилянтно от друг, не по-малко легендарен потомък на Олимп – Никос Казандзакис.
За първи път на български език в луксозно издание с твърди корици се повява „Александър Велики” – юношески роман в духа на добре познатата и превърнала се в класика „В дворците на Кносос”.
Съдбата на древногръцкия владетел е предадена от гледната точка на младия Стефан – момче, което израства заедно с Александър, а по-късно става негов офицер и го следва в походите му из далечни земи. Казандзакис бяга от клишето и изгражда пълнокръвен, многопластов образ на древния пълководец – едновременно близък до историческите източници и все пак плод на личната философия на автора на „Аскетика”,„Братоубийците” и „Алексис Зорбас”.
История, подходяща за малки и големи, която се превръща в незабравим урок по героизъм и чест, „Александър Велики” от Никос Казандзакис е майсторско съчетание на биография и приказка, което припомня силата на мечтите да се постигне невъзможното.
Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател и философ на 20. век. Поет, есеист и философ, сред най-известните му творби са „Алексис Зорбас”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „В дворците на Кносос” и „Аскетика”.
Из „Александър Велики” от Никос Казандзакис
– Стефане! Стефане!
Малката Алка беше подала палавата си главица през открехнатата врата на къщата. Косите ѝ бяха черни и къдрави, привързани с тънка розова панделка. Очите ѝ – големи и любознателни.
Тя викаше Стефан, момчето, което стоеше на отсрещния праг. Днес той беше облякъл празничните си дрехи – светлосин хитон1, закопчан върху дясното му рамо със сребърна фибула.
Неговите коси също бяха черни и къдрави. Беше висок и слаб, кожата му беше загоряла от слънцето. Яките мишци и силните крака издаваха, че това момче упражнява редовно тялото си и сигурно е сред първенците в борбата и бягането.
В онзи момент той беше подпрял десния си крак върху един голям камък и се беше навел да завърже сандала си.
– Стефане! Стефане, не ме ли чуваш? – отново извика нетърпеливото момиченце.
Стефан се обърна. Щом видя Алка, лицето му засия.
– Добър ден, Алке! – извика той. – Как си?
– Къде отиваш, Стефане? Защо си облякъл празничните си дрехи?
– Днес имаме празник! – отвърна Стефан. Той вече беше завързал сандала си и сега приглаждаше дългите си коси, които се бяха разпилели над хубавото му почерняло лице.
– Какъв празник? Тази сутрин баща ми също излезе много рано заедно със стария генерал2 Антипатър. Твоят баща тръгна с тях и носеше онази голяма кутия с лекарствата… Къде отидоха? Да не би пак на война?
Стефан се засмя.
– Колко си любопитна, Алке! Всичко искаш да знаеш.
– Разбира се – отвърна Алка, леко засегната. – Всичко искам да знам. Да не мислиш, че като съм момиче, трябва да си стоя постоянно вкъщи и да играя на кукли? Нали не си забравил, че съм единственото дете на капитан Неарх?
– Олеле! Капитанската дъщеря! – възкликна Стефан през смях.
– Не ми се смей! Вече съм голяма и ходя в гимназиона3 заедно с момчетата. Тичам, мятам диск, хвърлям копие, а завчера, ако не си забравил, победих и теб на бягане.
Стефан се изчерви и наведе засрамено глава. Завчера това момиченце наистина го беше победило и оттогава приятелите му подвикваха насмешливо: „Алка, някакво си момиче, успя да те победи, не те ли е срам!“. Стефан се беше заклел, че скоро пак ще се състезава с нея, за да я победи и да измие срама си. Вече втори ден той не преставаше да тича и да се подготвя.
Завърза набързо другия си сандал и понечи да тръгне.
– Аз ще тръгвам! – каза. – Бързам.
– Никъде няма да ходиш, преди да си ми казал къде отиваш! – каза Алка и пристъпи решително напред, заставайки посред улицата.
Бузите ѝ бяха поруменели, големите ѝ черни очи блестяха.
– Добре, добре – усмихна се Стефан. – Не се ядосвай. Ще ти кажа.
– Казвай!
– Ето какво. Вчера доведоха един див кон от Тесалия. Главата му е грамадна като на вол и затова го наричат Буцефал. Днес всички генерали ще се съберат в гимназиона, за да се надпреварват кой ще успее да го укроти и да го яхне. Царят също ще бъде там.
– Ами Александър? – попита въодушевено Алка.
– Че къде без него! – гордо отвърна Стефан.
– Той също ли ще се състезава?
– Едва ли. Няма да му позволят. Още е много млад, не може да се мери с генералите!
– Как така млад? – възрази Алка. – Той е на петнайсет години, цели пет години по-голям от тебе. Същински мъж! Ако му позволят, ще видиш…
– Какво ще видя?
– Че той ще победи! Ще победи! – извика възторжено Алка. – Ще яхне Буцефал!
– Дано! – измънка Стефан неуверено. – Дано…
– Какво! Не вярваш ли? Като видиш, ще повярваш. Искам да те помоля за нещо.
– Кажи, Алке.
– Като се върнеш, да дойдеш и да ми разкажеш. Чу ли?
– Бъди спокойна, Алке. Ще ти разкажа всичко... Довиждане!
– Довиждане, Стефане!
Стефан се затича, а Алка го гледаше и се любуваше на леките му гъвкави движения.
– Хей, Стефане! – извика тя. – Стефане!
Момчето се обърна. Алка се разсмя и каза закачливо:
– Ако завчера беше тичал толкова бързо, нямаше да те победя!
Стефан прехапа устни и не отговори.
Излезте от безопасната зона на комфорт. Пристъпете в непознати и мистериозни територии, където страшното и забавното вървят ръка за ръка, а митовете и легендите се преплитат в чудни фолклорни истории, които ще ви стряскат, разсмиват и удивляват с всяка прочетена страница.
Не се бойте, а разгърнете „Страшни приказки за мрачни вечери“ (ИК „Сиела”) на Алвин Шварц и ще си гарантирате незабравимо и неочаквано добро преживяване.
Американският автор и фолклорист Алвин Шварц събира на едно място разкази, предания, стихотворения, хуморески и градски легенди в симпатично зловещия сборник „Страшни приказки за мрачни вечери“, който се появява за първи път през далечната 1981 г.
Писателят прекарва цяла година в проучване и писане, преди да го завърши, а след излизането си заглавието се превръща в огромен хит сред малчуганите. Неговият успех неминуемо води до още два тома, реализирани през 1984 и 1991 г., които допълват културното и митологично наследство на своя първообраз по впечатляващ, шокиращ, но и развличащ начин.
Въпреки семплия вид и структура, съдържанието се опира на сериозно ровене из архивите и не се ограничава само с традициите на модерната Северна Америка, ами намесва също Древна Гърция, Уилям Шекспир и старите индиански предания за мистериозния Уендиго.
Художественото оформление е не по-малко любопитен елемент на книгата. Поради мрачното естество на иначе брилянтните илюстрации на изтъкнатия художник Стивън Гемъл в голяма част от САЩ се появяват през 90-те години на миналия век ожесточени спорове и възражения относно мястото на „Страшни приказки за мрачни вечери“ в щатските библиотеки и училища.
Родители и преподаватели настояват, че този тип естетика може да се окаже морално подривна, но скандалът е само пореден повод за допълнителното популяризиране на изданието, а работата на Гемъл заслужено се сдобива с култов статут.
Българското издание е запазило въпросното оформление и е съхранило всяка от рисунките на художника, съпътстващи записаните от Шварц сюжети.
Успехът и влиянието на „Страшни приказки за мрачни вечери“ и на нейните продължения е толкова голямо, че дори днес книгите на Шварц запазват своята релевантност. Норвежецът Андре Овредал и мексиканецът Гийермо дел Торо (в ролите съответно на режисьор и на продуцент) са отговорни за един от най-нашумелите и приятно настръхващи филми това лято – техният проект „Scary Stories to Tell in the Dark“ e базиран върху част от приказките, успявайки да ги адаптира достатъчно предано, за да бъдат оптимално атрактивни за съвременната младежка публика.
Откъс от „Страшни приказки за мрачни вечери”, Алвин Шварц
Някога пионерите в Дивия запад се забавлявали, като си разказвали страшни истории. Нощем те може би се събирали в нечия хижа или край лагерния огън, за да видят кой ще изплаши най-много останалите.
Някои момичета и момчета от родния ми град и днес правят същото. Събират се в нечия къща, гасят лампите, похапват пуканки и се опитват да се изплашат взаимно почти до смърт.
Хората си разказват страшни истории от хиляди години, защото на повечето от нас ни харесва да бъдем плашени по този начин. Тъй като всъщност няма никаква опасност, смятаме, че това е забавно.
Има много невероятни страшни истории, които си струва да се разказват. Има истории за призраци. Има истории за вещици, дяволи, таласъми, зомбита и вампири. Има истории за чудовищни създания и други видове опасности.
Има дори истории, които ни разсмиват въпреки цялата си страховитост.
Някои от тях са много стари и се разказват по целия свят. Повечето имат един и същи произход. Основават се на неща, които хората са видели, чули или преживели – или поне така са смятали.
Преди много години един млад принц става прочут със страшната история, която започва да разказва, но не успява да довърши. Името му е Мамилий и вероятно е бил на девет или десет години. Уилям Шекспир ни разказва за него в „Зимна приказка“.
Бил мрачен зимен ден, когато майка му, кралицата, го помолила да є разкаже приказка.
„За зимно време подхождат тъжни приказки“, казал той. „Аз зная една за духове, ужасно страшна!“
„Да видим как ще ме накараш да се разтреперя със свойта приказка“, казала майка му. „Ти много страшно разказваш, знам!“
„Ще я казвам тихо, не искам тез’ бъбривки да я чуят!“
И той започнал: „Един човек живеел... край гробищата...“
Но принцът успява да стигне само дотук. Защото в този момент влиза кралят и заповядва да арестуват кралицата и да я отведат. А скоро след това Мамилий умира. Никой не знае как би завършил приказката си. Ако вие започнехте като него, какво щяхте да ни разкажете?
Целта на повечето страшни истории, разбира се, е да бъдат разказани. Само така могат да ни изплашат, нали? Но всъщност е по-важно как ги разказваме.
Мамилий е знаел, че най-добрият начин да го направиш, е като говориш тихо, така че слушателите ти да са принудени да се наведат към теб, за да чуват думите ти. Трябва да говориш и бавно, за да звучи гласът ти плашещо.
А най-подходящото време за разказване на тези истории е през нощта. В мрака, в тъмното, на човека, който слуша, му е по-лесно да си представи всякакви странни и страховити неща.
Алвин Шварц
Принстън, Ню Джърси