Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
По желание на император Франц Йозеф ловният замък е станал манастир на кармелитките, какъвто е днес.
Българска приказка, разказана от Юрген Вагнер и Хайди Криста Хайм в книгата им „Най-доброто лечение”.
След като бе обявен новият актуален план за ограничаване на ковид-19 в Австрия, днес стана ясно, че не във всички федерални провинции ще има еднакви мерки през следващите седмици, пояснява Австрийска осведомителна агенция (APA).
На регионално ниво всяка провинция има пълномощия да налага свои ограничения.
В австрийската столица бяха въведени някои по-строги мерки, а други се припокриват с вече обявените от правителството.
Виена вече наложи по-строги мерки и продължава да ги въвежда. Напр. валидността на антигенния тест, без значение дали е направен в аптека или на т.нар улици за тестване (Teststraße), е 24 часа.
Валидността на PCR- тестовете е 48 ч, вместо досегашните 72 ч.
Само за децата под 12-години двата вида теста ще важат по-продължително.
От 15-и септември се връщат FFP-2 маските за градския транспорт и супермаркети. Досега те трябваше да се носят само в болнични заведения, включително аптеки, медицински центрове и старчески домове.
По прогнозни очаквания, първият праг на затягане на мерките, а именно броят на заетите легла в интензивните отделения на болниците – 200, т.е заетост 10 на сто, ще бъде достигната на 15-и септември 2021 г. Оттогава FFP-2 маските ще трябва да се носят в обществения транспорт, както и на местата, където има струпване на хора.
В хранителните магазини на Виена всички ще трябва да носят FFP-2 маски, но в другите търговски магазини ваксинираните лица ще могат да носят само обикновени маски.
Във Виена вече е отменено сами да си правим бързи тестове, които важаха при посещение на фризьор или за ресторанти.
За да се въведе тази забрана за домашно самотестуване и в другите федерални провинции това, вероятно ще бъдат обвъзрано, ако се стигне до 2-ра степен натовареност на интензивните легла в болниците, т.е . 15 на сто заетост на леглата, т.е 300 души.
Близо 70% от населението на Австрия е ваксинирано!
Какви противоепидемични мерки ще се въвеждат в Австрия, съгласно няколкостепенен план, представен от правителството:
- при 10% заети легла в интензивните отделения: съкращава се валидността на антигенните тестове на 24 часа; за неваксинирани става задължително носенето на маски от най-висок клас навсякъде.
- при 15% заети легла в интензивните отделения: в нощните заведения без определени седящи места с повече от 500 души имат достъп единствено имунизираните и оздравелите.
- при 20% заети легла в интензивните отделения: неваксинираните трябва да представят единствено PCR тестове, антигенните тестове не са валидни.
Мерките ще влизат в сила една седмица след достигане на съответните стойности.
.
Преведена на множество езици и многократно преиздавана, биографичната книга „Магелан. Човекът и неговото дело“ (превод: Асен Разцветников, ИК" Колибри") се оценява от мнозина като едно от върховите постижения в творчеството на австрийския класик Стефан Цвайк.
На фона на бурната епоха на Великите географски открития през XV и XVI век, населена с конкистадори и изследователи, белязана от устрема на Европа към уханните подправки и несметните богатства на Изтока, опирайки се на документи и на усета си на изкусен портретист, Стефан Цвайг изгражда ярък, пълнокръвен образ на легендарния португалец, осъществил първото околосветско плаване и разгадал най-голямата географска тайна на своето време.
Драматизъм, лишения, съперничества, предателства, бунтове, огромна воля, дръзновение и мъжество съпътстват историческия Магеланов подвиг, който доказва, че „една идея, окрилена от гений и понесена решително напред от страстно желание, излиза по-силна от стихиите на природата, че винаги един-едничък човек може със своя малък тленен живот да превърне онова, което е било само блян за стотици поколения, в действителност и нетленна истина“.
Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели.
Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис.
Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана.
„Срещата“ на две личности с откривателски дух – мореплавателя Фернандо Магелан и пътешественика Стефан Цвайг – ражда вдъхновена биографична проза, пропита с почит и преклонение пред напредъка на познанието и вечната жажда на човека за непознати простори.
NAVIGARE NECESSE EST
В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът вече не може и не иска да мине в готварницата и избата си без „еспесиериите“, без индийските подправки.
Защото северното ядене остава невъобразимо блудкаво и безвкусно дори дълбоко в Средновековието. Дълго време още трябва да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на гражданство в Европа, лимоните почти не се използват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; дори князете и болярите се принуждават да затрупват с тъпо претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби.
Но, о чудо: само едно-единствено зърно индийска подправка, няколко гребки чер пипер, един сух мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката гозба, и небцето е вече приятно раздразнено от един странен вкус, който предизвиква охота за ядене.
Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на силното и блудкавото затрептяват изведнъж прекрасни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро все още варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства.
Една гозба минава за добра само когато е лудо насипана с черен пипер и ужасно подправена; дори в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка започва да гори гърлото като запален барут.
Но не само за готварницата си Западът има нужда от такива грамадни количества especiería; също и женската суетност непрестанно иска все повече и повече от новите благоухания на Арабия – сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за жените индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар.
Но още по-властно усилва употребата на източни произведения католическата църква – защото нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна трябва да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необозрим път от Арабия до Европа.
Също и аптекарите са постоянни купувачи на прославените индийски стоки, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че отдавна вече никой балсам и никое лекарство не изглежда на болните наистина лековито, ако на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum.
Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен чар поради далечния си произход, редкостта и екзотиката си, може би също и поради скъпата си цена.
Арабско, персийско, индийско – тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднозначни с великолепно, изтънчено, болярско, дворцово, прекрасно и скъпоценно. Никой търговски артикул не е така желан, както скъпите especeria, човек би могъл почти да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен начин душата на Европа.
Но тъкмо защото е толкова модна и желана, индийската стока е скъпа и продължава все повече и повече да поскъпва: едва ли би могъл човек днес да пресметне постоянно качващите се трескави криви на цените, защото всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено – опитът ни доказва това;
най-лесно би могъл човек да добие една оптическа представа за лудото поскъпване на подправките, ако си спомни, че същият чер пипер, който стои днес открито на всяка трапеза и който хората безгрижно разсипват като пясък, в началото на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе почти равноценен на среброто.
Толкова абсолютна и постоянна бе неговата стойност, че много държави и градове калкулираха с чер пипер като с някой благороден метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими имоти и земи, да се изплащат зестри, да се откупува право на гражданство; мнозина князе и много държави установяваха в мерки чер пипер своите мита и когато в Средновековието искаха да кажат, че някой има тежко богатство, хулеха го с прозвището „чувал с чер пипер“.
Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като при това затваряха грижливо вратите и прозорците, за да не би някое полъхване на вятъра да издуха няколко прашинки от скъпоценните отпадъци.
Но колкото и абсурдно да изглежда в очите на днешните хора това надценяване, то става съвсем ясно и оправдано, щом като сложим в сметката мъчнотиите и опасностите на пренасянето.
През ония времена Изтокът лежи тъй неизмеримо далеч от Запада и какви опасности и пречки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите! Каква одисея има да изтърпи всяко отделно зърно, всеки отделен цвят, докато стигнат от зеления храст в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец!
Сама по себе си, разбира се, никоя от тия подправки не е някаква рядкост. Напротив, отвъд, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите шубраци растат в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също така буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях струва на Малайските острови не повече, отколкото в Европа една гребка с върха на ножа.
Но през колко много ръце трябва да премине стоката, докато достигне през пустини и морета до последния купувач – потребителя! Първата ръка, както винаги, бива най-зле заплатена; малайският роб, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си гръб, завързани с лико на снопчета, получава като възнаграждение само солената си пот.
Но неговият господар вече печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я пренася в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за десет дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур).
Тук вече стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, иска от търговците данък за претоварването на стоката.
Едва след като бъде изплатен тоя данък – едва тогава се дава позволение за претоварването на благоуханната жътва върху друга по-голяма джонка и тоя все пак малък плавателен съд отново се плъзга, тласкан от широки гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго.
Месеци минават така в еднообразно плаване и безкрайно чакане при безветрие под безоблачното нажежено небе, а често и в бягане пред внезапните тайфуни и корсарите.
Безкрайно мъчно и неизказано пълно с опасности е това пренасяне през две, през три тропически морета; от пет кораба почти винаги единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил благополучно Камбагда и е достигнал най-сетне Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет.
Но и новият начин на пренасяне, който начева оттук, съвсем не е по-малко мъчителен и по-малко опасен. В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат послушно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби бавно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море.
В преходи, дълги по месеци, арабските кервани пренасят индийската стока – прозвучават имената от „Хиляда и една нощ“ – през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците.
Но за зла съдба те са познати не позле и на бедуините – тия пирати на пустинята; често пъти едно дръзко нападение унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци.
Онова, което се отърве най-сетне благополучно от пясъчните бури и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет искат налог, и то много изобилен; на сто хиляди дукати изчисляват онова, което е вземал годишно само единият от тия крайпътни разбойници – египетският султан, от налог за пропуск на подправки.
Достигне ли стоката най-сетне устието на Нил близо до Александрия, там я очаква още един, най-последният, но не най-незначителният скубач – флотата на Венеция.
След коварното унищожение на конкурентния град Бизанс малката република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена направо, стоката трябва най-напред да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, английските търговски складове.
Едва подир това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, тръгват в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и следователно – към потребителя.
Издателство „Колибри“ предлага на читателите фототипното издание „Полувековна България“, посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов. Предговорът е дело на проф. Милена Кирова.
Сборникът „Полувековна България“ (444 стр.) излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано.
Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава.
(А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?) Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време.
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарекли възрожденско дело. Този сборник наистина е възрожденски по своя патриотичен дух, но и ренесансов в европейския смисъл на думата, защото мисли цялото, т.е. държавата, не като сбор, а като единство на неговите характерни черти.
По думите на проф. Милена Кирова днес, 92 години след публикуването на сборника, книжният ни пазар изобилства с всякакви енциклопедични издания: едни върху историята, други върху географията, трети върху културното наследство на България. Нито едно от тях обаче не може да се мери с делото на Евгения Марс:
„И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане.
След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.“
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
Последното възрожденско дело
Из предговора на проф. Милена Кирова
Двайсетте години на XX век са мрачно и объркано време в българската история. Озовало се насред тежка икономическа и политическа криза, мъчещо се да надживее катастрофата на дълго лелеяния идеал за национално обединение в етнически граници, обществото има нужда от духовни опори.
Само че културата също е в криза. Нейното развитие се случва като разпилян и центробежен процес: в отделни проблясъци и различни посоки, което по-скоро засилва усещането за хаос. Не се чуват авторитетни успокоителни гласове, липсват фигури, които биха успели да постигнат единно съгласие и да посочат пътя напред.
А най-много липсва силната бащинска фигура на един Народен поет, на Патриарх, който би успял да плаче с едната, да се гневи с другата, да укорява третата част на българския народ. Липсва, най-кратко казано, Вазов, умрял сякаш по символичен начин с края на онази епоха, която пазеше и отхранваше възрожденските копнежи по здраво и силно Отечество.
И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане.
След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.
Но сега вече му дължим не просто внимание, а разяснение, което би го ситуирало адекватно в обстоятелствата на неговия някогашен контекст. Затова ще се върна назад, към времето и условията, в които е било замислено и осъществено.
Скоро след като през септември 1921 г. умира нейният голям приятел и духовен крепител Вазов, животът на Евгения Бончева-Елмазова, по-известна като Евгения Марс, се променя дълбоко и необратимо. Започва едно дълго и трудно десетилетие, белязано с болест, грижи и финансови затруднения.
Стопанинът на къщата, прочутият столичен зъболекар д-р Михаил Елмазов, пада на легло от тежко белодробно заболяване, което се нуждае от скъпи лекарства и постоянни грижи. По-малкият син, Павел Елмазов, едва започва своята кариера на голямата оперна сцена; по-големият, Владимир, вече се е превърнал в нескончаем източник на проблеми и прави дълг след дълг, вместо да допринася с нещо.
Голямата къща и всички грижи за семейството лягат върху ръцете на петдесетгодишната Евгения Марс – довчера светска дама и стопанка на известен литературен салон.
През 1925 г., притисната от обстоятелствата, тя продава на Народната библиотека най-ценния подарък, който някога ѝ е правил Вазов – красивата сребърна лира с венец, връчена му заедно със званието „Народен поет“ точно трийсет години по-рано.
Продажбата събужда противоречиви реакции. Ана Карима оглавява лагера на мърморещите противници с несправедливи и невъздържани обвинения, които ще продължи да публикува в пресата години наред, чак докато се окаже осъдена на един месец затвор и глоба от 250 лева за разпространяването на клевета.
От другата страна са малкото хора, които познават ситуацията отблизо и са склонни към състрадание и емпатия. Например Жана Николова-Гълъбова, която предупреждава:
Имайте предвид, че това се случва във времето след войните. Голяма нищета! […] Евгения Марс тогава е била в изключително тежко положение. Аз знам от хора, които са ѝ били близки, че тя, както има една приказка, просто „калта от ноктите си давала“, за да свърже двата края. Нямаше никакви приходи. Тая жена е била в голяма нищета!
Историческата оценка – както винаги, надмогва разнородните мнения и личните пристрастия на всяка епоха. Благодарение на тази продажба скъпоценната лира попада не в някоя частна колекция с несигурно бъдеще, а в току-що основания Вазов музей и става достъпна за множество поколения българи.
Впрочем и днес ни учудва (даже особено днес) прозорливата щедрост на българската държава, която успява да отдели трийсет хиляди лева за един артефакт с най-вече символична стойност посред кризата на рухналата икономика и почти безконечен дълг.
Нямаме никакво свидетелство какво е накарало Евгения Марс да продаде юбилейната лира на Вазов тъкмо през 1925 година. (Множество други реликви, които са ѝ били подарени от Вазов, остават – та чак до днес, затворени в дома ѝ на улица „Бачо Киро“.)
Не можем и да гадаем дали вече е имала представа какво ще направи с получените пари и дали е изпитвала вътрешната принуда да върне по някакъв начин своя „дълг“ към паметта за Патриарха на българската литература. Това, което знаем със сигурност, е, че три години по-късно започва да реализира един лично неин и много амбициозен проект.
Родила се е идеята да подари на своите съвременници словесен паметник на (разклатеното тогава) национално достойнство. Трудно е да се измисли нещо по-близко до духа и дори до буквата на Вазовото присъствие в българската култура.
Сборникът „Полувековна България“ излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело.
Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава. (А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?)
Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време.
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарек ли възрожденско дело. По своя замисъл, подготовка, изработка и цели сборникът представлява еманация на възрожденския просветителски дух, който вижда в националната независимост, от една страна, в модерната европейска държава, от друга, единствено възможния път за развитие на българския народ.
Няма предизвикателство, няма съмнения, няма и сянка от модерен експеримент в концепцията и практичес ката реализация на този албум. Времето изглежда някак монументално застинало върху пиедестала на един величав юбилей.
Изчезнал е споменът за трагичните събития от 1923–1925 г., България сякаш не е разкъсвана от противоречия в политическия живот, из страната сякаш не върлуват македонстващи банди, убийствата по улиците на София сякаш са престанали, а върху цялата страна не тежи абсурдното бреме на милиардния дълг.
Албумът – както по времето на Възраждането – вижда пред себе си един идеал, има една велика цел: горда, силна и независима държава България. Вазов би бил щастлив, ако можеше да го види. Четири години след смъртта му Гео Милев го нарича „последния възрожденец“ в българската литература. „Полувековна България“ на свой ред е последното възрожденско дело, късен отглас на способността да се мисли националната принадлежност в идеален и духовно възвишен план.
Днес изглежда трудно да си представим не само величината на този благотворителен жест, но и усилията по неговата организация, и знанията, които е трябвало да има съставителката, за да направи добър подбор на седемдесет и шестимата автори на седемдесет и шест отделни изследвания върху историята на българската държава в продължение на половин век.
Няма свидетелство, че авторите са получили някакъв „хонорар“ за своята работа. Нещо от възрожденския дух все още е живеело в настроенията на 20-те години въпреки (а може би точно заради) напрежението от загубите след Първата световна война.
Няма как да е била лесна координацията на работата с толкова много хора, една четвърт от които са професори, а останали те – доктори, инженери, пастори, висши православни духовници…
По полов признак съставът е подчертано традиционен: само 8% (или шестима от авторите) са жени, при това половата принадлежност диктува тематичния профил на женския принос: домакинските списания за Теодора Пейкова, Българският женски съюз за Санда Йовчева, Благотворително дружество „Самарянка“ за Елена Чакалова и т.н. И в този случай забелязваме типа мислене, който е карал Вазов да се чувства духовно близък с двайсет и седем години по-младата от него Евгения Марс.
Изработен в печатницата на Армейския военноиздателски комплекс, сборникът е много луксозен за своето време: 54 коли, или 420 страници голям формат, около 150 снимки, заради които е наречен „илюстрован албум“, цветна корица с доминиращ златен лъв на червено поле, изработена от проф. Симеон Велков, ученик на Иван Мърквичка.
Хартията на книжното тяло е високообемна, гланцирана, но меките корици и техниката на залепване вместо подшиване са водели до лесното разпадане на едно толкова тежко тяло. Липсата на твърди корици се дължи вероятно на високата себестойност, която и без тях е имал албумът.
Не знаем какъв точно е бил тиражът, нито каква част от него се е продала; няма и данни за начина на разпространение. Ако съдим по броя на екземплярите, останали десетилетия наред в „склада“ на улица „Бачо Киро“, едва ли издателката е успяла да спечели много пари.
Още повече че цената излиза триста лева – сума, непосилна за гражданите на една разорена държава. Извън това, което са купили библиотеките и някои читалища, немалка част навярно е била подарена.
Ако надзърнем вътре в сборника, виждаме, че той – според замисъла на съставителката, е разделен на четири тематично обособени части: „Историко-географски преглед“, „Духовна култура“, „Материална култура“ и „Чужди вероизповедания, институти и училища“.
Несравнимо най-голяма е втората част, „Духовна култура“: малко над половината от обема на целия сборник, но тя пък включва в себе си и това, което днес бихме нарекли държавно образование, музейно дело, съдебна практика, книгоиздаване, периодичен печат и дори НПО-та като Българска лига за защита правата на човека, Съюз на българските съдии, Български женски съюз и т.н.
Общо става въпрос за 41 статии, които са огромен извор на историческо знание. Тук трябва да спомена една особеност в подбора на авторите. Те не просто са компетентни специалисти в своята област.
Изричен акцент в подбора е тяхната институционална легитимация, т.е. всеки (или по възможност всеки) автор е бивш или по-често настоящ ръководител на институцията, за която пише. Така той разполага с непосредствени наблюдения, от една страна, с пълна и актуална информация за нейното състояние, от друга страна; статиите са изцяло документални, доминира статистиката за сметка на интерпретацията.
Показателно за съставителската концепция е също така присъствието на специална част, посветена на чуждите вероизповедания, институти и училища. Научаваме много и за етническите групи в България: турци, евреи, арменци, дори за германската евангелска общност…
Сборникът е чудесен пример за един начин на мислене, който много по-късно ще бъде наречен мултикултурализъм. Евгения Марс публикува всички материали, получени за тази част от сборника, включително дългичкия разказ за основаването и настоящото състояние на една земеделска комуна, наречена Минкова махала.
В същото време (по нейно признание) не е включила (поради заплашително нарасналия обем) статии, предназначени за третата част, „Материална култура“. Това показва, че съставителската концепция на сборника е съзнателно фокусирана върху „духовното“ (в най-общ смисъл) като първостепенна проява на националното единство и оттам на стабилността, която трябва да има съвременната държава – още един рефлекс на възрожденско съзнание.
