All for Joomla All for Webmasters
Магелан. Човекът и неговото дело
Преведена на множество езици и многократно преиздавана, биографичната книга „Магелан. Човекът и неговото дело“ (превод: Асен Разцветников, ИК" Колибри") се оценява от мнозина като едно от върховите постижения  в творчеството на австрийския класик Стефан Цвайк. 
 
На фона на бурната епоха на Великите географски открития през XV и XVI век, населена с конкистадори и изследователи, белязана от устрема на Европа към уханните подправки и несметните богатства на Изтока, опирайки се на документи и на усета си на изкусен портретист, Стефан Цвайг изгражда ярък, пълнокръвен образ на легендарния португалец, осъществил първото околосветско плаване и разгадал най-голямата географска тайна на своето време.
 
Драматизъм, лишения, съперничества, предателства, бунтове, огромна воля, дръзновение и мъжество съпътстват историческия Магеланов подвиг, който доказва, че „една идея, окрилена от гений и понесена решително напред от страстно желание, излиза по-силна от стихиите на природата, че винаги един-едничък човек може със своя малък тленен живот да превърне онова, което е било само блян за стотици поколения, в действителност и нетленна истина“. 
 
Стефан Цвайг (1881–1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели.
 
Радетел за Европа, обединена от „обща духовна енергия“, гражданин на света, за когото „личната свобода е най-висшето благо на тази земя“, след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис.
 
Автобиографичната му творба „Светът от вчера“ (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като „велика книга“, е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана. 
 
„Срещата“ на две личности с откривателски дух – мореплавателя Фернандо Магелан и пътешественика Стефан Цвайг – ражда вдъхновена биографична проза, пропита с почит и преклонение пред напредъка на познанието и вечната жажда на човека за непознати простори. 
 
NAVIGARE NECESSE EST
В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът вече не може и не иска да мине в готварницата и избата си без „еспесиериите“, без индийските подправки.
 
Защото северното ядене остава невъобразимо блудкаво и безвкусно дори дълбоко в Средновековието. Дълго време още трябва да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на гражданство в Европа, лимоните почти не се използват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; дори князете и болярите се принуждават да затрупват с тъпо претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби.
 
Но, о чудо: само едно-единствено зърно индийска подправка, няколко гребки чер пипер, един сух мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката гозба, и небцето е вече приятно раздразнено от един странен вкус, който предизвиква охота за ядене.
 
Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на силното и блудкавото затрептяват изведнъж прекрасни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро все още варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства.
 
Една гозба минава за добра само когато е лудо насипана с черен пипер и ужасно подправена; дори в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка започва да гори гърлото като запален барут.
 
Но не само за готварницата си Западът има нужда от такива грамадни количества especiería; също и женската суетност непрестанно иска все повече и повече от новите благоухания на Арабия – сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за жените индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар.
 
Но още по-властно усилва употребата на източни произведения католическата църква – защото нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна трябва да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необозрим път от Арабия до Европа.
 
Също и аптекарите са постоянни купувачи на прославените индийски стоки, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че отдавна вече никой балсам и никое лекарство не изглежда на болните наистина лековито, ако на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum.
 
Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен чар поради далечния си произход, редкостта и екзотиката си, може би също и поради скъпата си цена.
 
Арабско, персийско, индийско  – тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднозначни с великолепно, изтънчено, болярско, дворцово, прекрасно и скъпоценно. Никой търговски артикул не е така желан, както скъпите especeria, човек би могъл почти да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен начин душата на Европа. 
 
Но тъкмо защото е толкова модна и желана, индийската стока е скъпа и продължава все повече и повече да поскъпва: едва ли би могъл човек днес да пресметне постоянно качващите се трескави криви на цените, защото всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено – опитът ни доказва това;
 
най-лесно би могъл човек да добие една оптическа представа за лудото поскъпване на подправките, ако си спомни, че същият чер пипер, който стои днес открито на всяка трапеза и който хората безгрижно разсипват като пясък, в началото на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе почти равноценен на среброто.
 
Толкова абсолютна и постоянна бе неговата стойност, че много държави и градове калкулираха с чер пипер като с някой благороден метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими имоти и земи, да се изплащат зестри, да се откупува право на гражданство; мнозина князе и много държави установяваха в мерки чер пипер своите мита и когато в Средновековието искаха да кажат, че някой има тежко богатство, хулеха го с прозвището „чувал с чер пипер“.
 
Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като при това затваряха грижливо вратите и прозорците, за да не би някое полъхване на вятъра да издуха няколко прашинки от скъпоценните отпадъци.
 
Но колкото и абсурдно да изглежда в очите на днешните хора това надценяване, то става съвсем ясно и оправдано, щом като сложим в сметката мъчнотиите и опасностите на пренасянето.
 
През ония времена Изтокът лежи тъй неизмеримо далеч от Запада и какви опасности и пречки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите! Каква одисея има да изтърпи всяко отделно зърно, всеки отделен цвят, докато стигнат от зеления храст в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец!
 
Сама по себе си, разбира се, никоя от тия подправки не е някаква рядкост. Напротив, отвъд, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите шубраци растат в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също така буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях струва на Малайските острови не повече, отколкото в Европа една гребка с върха на ножа.
 
Но през колко много ръце трябва да премине стоката, докато достигне през пустини и морета до последния купувач – потребителя! Първата ръка, както винаги, бива най-зле заплатена; малайският роб, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си гръб, завързани с лико на снопчета, получава като възнаграждение само солената си пот.
 
Но неговият господар вече печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я пренася в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за десет дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур).
 
Тук вече стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, иска от търговците данък за претоварването на стоката.
 
Едва след като бъде изплатен тоя данък – едва тогава се дава позволение за претоварването на благоуханната жътва върху друга по-голяма джонка и тоя все пак малък плавателен съд отново се плъзга, тласкан от широки гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго.
 
Месеци минават така в еднообразно плаване и безкрайно чакане при безветрие под безоблачното нажежено небе, а често и в бягане пред внезапните тайфуни и корсарите.
 
Безкрайно мъчно и неизказано пълно с опасности е това пренасяне през две, през три тропически морета; от пет кораба почти винаги единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил благополучно Камбагда и е достигнал най-сетне Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет.
 
Но и новият начин на пренасяне, който начева оттук, съвсем не е по-малко мъчителен и по-малко опасен. В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат послушно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби бавно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море.
 
В преходи, дълги по месеци, арабските кервани пренасят индийската стока – прозвучават имената от „Хиляда и една нощ“ – през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците.
 
Но за зла съдба те са познати не позле и на бедуините – тия пирати на пустинята; често пъти едно дръзко нападение унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци.
 
Онова, което се отърве най-сетне благополучно от пясъчните бури и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет искат налог, и то много изобилен; на сто хиляди дукати изчисляват онова, което е вземал годишно само единият от тия крайпътни разбойници – египетският султан, от налог за пропуск на подправки.
 
Достигне ли стоката най-сетне устието на Нил близо до Александрия, там я очаква още един, най-последният, но не най-незначителният скубач – флотата на Венеция.
 
След коварното унищожение на конкурентния град Бизанс малката република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена направо, стоката трябва най-напред да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, английските търговски складове.
 
Едва подир това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, тръгват в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и следователно – към потребителя.

  

Прочетено 73 пъти Последна промяна от Вторник, 16 Ноември 2021 21:29
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…