Асена Сербезова е водеща българска фармацевтка, преподавател, здравен мениджър и психолог. Министър на здравеопазването в 99-ото правителство на България. Одитор към международни одиторски компании в областта на клиничните изпитвания и производството и разпространението на лекарства. Автор е на книгите "Отвъд диагнозата/ Един различен поглед към здравето" и "Четвърт приказки за Клара и Кристо" (издателство "Сиела").

Пренатално

Откъс от книгата "Четвърт приказки за Клара и Кристо" (издателство "Сиела").

Американската писателка Елизабет Стоун казва, че решението да имаш дете, означава да решиш завинаги сърцето ти да се разхожда извън тялото ти. Ана успешно го направила два пъти, с риск да загуби живота си, а и после се опитала още два пъти, но само увредила здравето си. Била на възраст, в която това вече не било така лесно. Желанието ѝ да „разкъса“ сърцето си на няколко пъти и да го остави да се разхожда по света, било посилно от инстинкта ѝ за самосъхранение, егото и страховете ѝ. Тя усетила, че появата на Клара и Кристо наближава, още преди зачатието им във физическия свят.

Всъщност, след като завършила университета, тя имала съвсем други планове за живота си – решила да не се обвързва поне до 30-ата си годишнина и да не ражда поне до 35 г. Започнала добре платена работа в престижна научноизследователска компания. Година преди това, осъзнавайки, че децата им са вече пораснали и изискват повече лично пространство, родителите ѝ продали голям апартамент в идеалния център на столицата и купили три помалки апартамента в южните квартали. Така Ана, брат ѝ и родителите ѝ имали вече самостоятелни жилища. 24 - годишна, тя започнала да прави ремонт на своето, за да се премести да живее там и да започне най-сетне самостоятелния живот, за който толкова много жадувала.

Вероятно сте прочели десетки мистични истории за това как душите избират родителите си. В много древни култури (гръцка, индийска, африканска и др.) има вярвания, че децата избират родителите си много преди да бъдат заченати на Земята. Древните смятали, че душата има изграден план, който следва, и слиза на Земята, за да учи своите уроци. Родителите и семейството ни са основата на живота на всеки от нас и имат огромно влияние върху това как точно ще се развием и как ще правим изборите в живота си. Всичко това е тясно свързано уроците, които усвоява конкретната душа.

Казват, че след като детето избере майката, то осъществява връзка с нея и започва да присъства под формата на енергия, очаквайки зачатието. Не знам дали вярвате в тази концепция, но аз съм свидетел как Ана усети тази връзка два пъти преди зачеването на Клара и на Кристо.

Когато Клара била на около две години и половина, тя погледнала майка си в коридора на апартамента им и ясно изрекла, че преди две хиляди години ѝ била майка. За Ана нямало никакво съмнение, че това е така, защото на тази възраст Клара не гледала телевизионни предавания, от които би могла да усвои такава идея, нито можела да я прочете някъде, а детегледачката ѝ била жена от малко село край София, която едва ли споделяла идеята за прераждането. По това време Клара и на детска градина още не ходела.

Многобройни са историите за деца, които си спомнят за предишни животи. В много от тях детайлите от живота на „преродения“, които децата описват, са толкова конкретни, че изглежда невъзможно да са измислица, а и често тези детайли се потвърждават след проучване на фактите. Психологът Ерлендър Харалдсън проучил 30 деца в Ливан, които постоянно разказвали спомени от отминал живот, и сравнил резултатите с тези на 30 други, случайни деца. Харалдсън искал да провери дали деца, които се асоциират толкова силно с друг човек, като преродилия се в тях, са психологически подобни на хора с раздвоение на личността. Установил, че тези деца са по-склонни да мечтаят, интелигентни са и се справят по-добре от съучениците си в училище, но нямат никакви клинични данни за раздвоение на личността.

Ана не знаела за изследванията на проф. Харалдсън, но приела спокойно това, което ѝ казала дъщеря ѝ, не го подложила нито за миг на съмнение. Но и до ден днешен не може да си обясни защо не задала на дъщеря си уточняващи въпроси. Просто ѝ казала, че се надява да е била добра дъщеря на Клара. И че в този живот се надява момиченцето да ѝ се отблагодари със същото... Днес Клара едва ли си спомня за разговора в коридора, но Ана не спряла да мисли за него. Никога не укорила децата си в странности, нито искала да ги оформя по калъп. Не ги сравнявала с други деца, а уважавала тяхната индивидуалност. За нея децата били космически създания, пред които се прекланяла.

Разбира се, това не ѝ пречело да има изисквания съм тях, докато растели.

Някои казват, че възпитанието на децата започва още с раждането им. Възпитанието трябва да е балансирано, за да може детето да има възможност за грешки, от които придобива опит и се учи. Твърде строгото възпитание не позволява детето да се учи от неуспехите. Именно в този капан попаднала и Ана, когато в своите 20 години осъзнала, че има прекалено малък житейски опит, що се отнася до комуникация и отношения с противоположния пол. Не мога да твърдя, че родителите ѝ я познавали добре, а това според нея било необходимо за изграждане на добри отношения родители–деца. Тя била типичен представител на поколението Х: нейните родители я учели какво да прави, а не как да мисли. По-късно и тя попадала в този капан, когато общувала с Клара и Кристо.

Има една история за жена, която, малко след като родила, отишла при Учителя да го попита как да възпитава детето си. Той обаче я отпратил, като ѝ казал, че много е закъсняла. За мнозина възпитанието на детето започва от възпитанието на родителите.

Свети Паисий Светогорец проповядвал, че когато бременната жена се моли и живее духовно, детето в утробата ѝ се освещава. Някои наричат такива деца „осветени“ и вярват, че именно те подпомагат развитието на обществото. Такива били Клара и Кристо и не знам дали поради това те били много спокойни деца. Но си спомням, че Ана ми е разказвала как, когато и двамата, едва навлезли в третия си месец, започнали да спят по цяла нощ непробудно. А Кристо дори нямал бебешки колики, което, казват, е нетипично за момче. Децата дори не сънували кошмари и не се будели с плач през нощта. Редките изключения от това правило били поради болест.

Освен деца Ана получила и нови двама учители в тяхно лице, още куп отговорности, но и много повече радост и удовлетворение в живота. Идването на Клара и Кристо било подготвено, а тя осъзнато ги поканила и приела в живота си. Нито за миг не ги усетила като тежест, ангажимент или ограничение за професионалното ѝ развитие, което след всяко раждане дори поемало в нова посока. Тримата растели и израствали заедно, понякога сякаш в съзаклятие, и винаги с много разбиране и подкрепа от страна на Ана (въпреки че и тя си имала своите трудни моменти).

В отглеждането на децата си и общувайки с много хора в професионалното си битие, Ана осъзнала колко е важно да комуникираме качествено с околния свят и най-вече с хората, и какви съществени пропуски имаме всички ние в този процес. Нишките между хората понякога можели да бъдат тънки и ефирни или пък дебели като корабни въжета, които нищо във времето не можело да разклати. Някои били сякаш гладки, а други – с възли, снаждани и прекроявани във времето.

Понякога било достатъчно само леко да подръпне някоя нишка и човекът от другата страна веднага разбирал, че тя има нужда от комуникация с него. Друг път, колкото и да люлеела своя край на дебелото въже, в другият му край намирала само мълчание. Ана станала свидетел на това как нишките между хората започват да се изграждат още преди раждането и колко често родителите подценяват съществената си роля в това. Мнозина около нея, отглеждащи децата си, смятали, че те са малки и не „заслужават“ обяснения и уроци по добра комуникация.

Родителите често не осъзнават, че те самите са личен пример за децата и имат централна роля в изграждането на ценности. Когато Ана открито предупредила съпруга си, че „всички негови действия внимателно се наблюдават“ от Клара и Кристо и че той участва във възпитанието им и с личния си пример, била шокирана от отговора му, че „тази мисъл го потиска“. Често личният пример, който Григор давал, не бил адекватен на това, което говорел с цел да научи децата си. В резултат започнал постепенно да руши авторитета си в детските очи. Разбира се, този процес се случвал в тишина и останал незабелязан за него, тъй като Клара и Кристо го обичали, а Ана след неколкократни безуспешни опити се отказала да доказва смисъла на гледната си точка.

Ана направила нелекия избор да не се от врем и да се опитва „да изправя“ отношенията между тях тримата, а да ги остави сами да ги изградят така, както могат. Ана и Григор стояли на два различни бряга по отношение на разбирането за възпитанието на Клара и Кристо. Но Ана решила да се постарае поне реката помежду им да не бъде бурна, мътна и коварна, което не било толкова трудно, защото Григор обичал децата си. Тя запазила достойнството на съпруга си и не уронила неговия авторитет пред децата. И почти двайсет години след това била удивена как атмосферата в дома им е била възприета по различен начин от Клара и Кристо.

Клара, гледайки назад във времето, споделила с майка си, че осъзнала липсата на пълноценен контакт с баща си още когато била на 9 години. И до ден днешен, когато разговарям с Клара, тя ми казва, че когато иска да сподели нещо с Григор, той уж я насърчава да го направи, а след като тя заговори, бяга в неговия си свят и сякаш не я слуша. Кристо като че ли не обръщал толкова внимание на „липсващия“ баща в ранните си детски години и години по-късно определил семейната си среда като „подкрепяща“.

Това само убедило Ана, че е взела правилното решение да не „превъзпитава“ Григор и да го остави сам да поеме отговорност за последствията от поведението си като родител.
Макар понякога да се изкушавала да му казва някои неща насаме, тя никога не го правела в присъствието на децата. Оказало се обаче, че децата от поколението Z виждат и чуват много повече, отколкото тя си мислела. И години след това, когато обявила на Клара решението си да се разведе с Григор, Ана чула не въпроса „Защо?“, а откровението, което Клара таяла толкова години: „Това се очакваше...“. Когато учудената от реакцията на дъщеря си Ана попитала: „Защо мислиш така, та ние дори не сме се карали пред вас?“, безпогрешността на преценката ѝ на Клара я сразила: „Заради нещата, които баща ми не правеше за теб“.

Асена Сербезова е водеща българска фармацевтка, преподавател, здравен мениджър и психолог. Министър на здравеопазването в 99-ото правителство на България. Одитор към международни одиторски компании в областта на клиничните изпитвания и производството и разпространението на лекарства. Автор е на книгите "Отвъд диагнозата/ Един различен поглед към здравето" и "Четвърт приказки за Клара и Кристо" (издателство "Сиела").

Когато няма диагноза, а не се чувстваме здрави

Откъс от книгата "Отвъд диагнозата/ Един различен поглед към здравето"

Една от най-големите заблуди, в които попадаме, е да приемаме като здраве отсъствието на болест. Понякога уж нищо ни няма, а не се чувстваме здрави. Вероятно понякога вие или ваши познати сте казвали: „Не се чувствам добре, но не знам какво ми е“. Ала по-лошото е, че в някои случаи и лекарите не могат да открият какво ви е. Просто защото дори и да имате някакви клинични изяви, не могат да ги свържат с конкретно заболяване. В резултат на това някои губят вяра в медицината, като не се замислят, че тя разчита на конкретика на симптомите и точна диагностика, и чак оттам нататък започва да изгражда лечебната стратегия. Но често такива състояния се характеризират с липсата и на двете условия.

Тогава сме в третото състояние (първото е здраве, второто е болест) – състояние, когато резервите за нормалното функциониране на тялото са към изчерпване. Характерно е за „критичните“ възрастови периоди като пубертет, преди и след раждане, менопауза, старческа възраст, за хора с десинхроноза след прием на наркотици, никотин, алкохол, хранителни разстройства, ниска физическа активност и наднормено тегло. Но също така и за привидно здрави хора, които споделят, че се уморяват лесно и губят желание за живот. В това състояние тялото изразходва енергия не за творческа и градивна работа, а за запазване на живота. Често хората, а също и лекарите погрешно определят това състояние като здраве.

Дори на интуитивно и подсъзнателно ниво хората да усетят, че не са в добро здраве, ако изследванията им са добри, лекарите често ги отпращат обратно с думите, че нищо им няма, че се притесняват излишно, или направо им слагат етикета на хипохондрията. Истината е, че така пропускаме ценно време да повлияем на болестните процеси, които само ние усещаме и дори не можем да ги обясним на медиците. Понякога навлизаме в такова състояние поради загуба на смисъл и посока в живота, и сме особено рискови в такива моменти за развитие на психосоматични заболявания. Възможно е да си въобразим, че имаме заболяване, което в крайна сметка да се прояви, или пък дори да си пожелаем да се разболеем.

Някои наричат това трето състояние субоптимално здраве. При него са налице някои нарушения във физиологичните характеристики, но без патологични отклонения. Обикновено повечето лекари не препоръчват лечение в такива случаи или предписват симптоматично лечение, без да се задълбочават какво вероятно се случва на заден план. Може да се отчита хронична умора, нарушения в съня, храносмилателни нарушения, нервност, гадене, лошо настроение и др., за което обикновено се назначават лекарства, които понякога може да задълбочат съществуващите проблеми. Или просто се констатира липса на енергия или значителното ѝ намаляване. Смята се, че за да се определи едно състояние като „субоптимално здраве“, симптомите трябва да са налице поне в продължение на три месеца.

Въпреки че то не е само по себе си болест, много проучвания показват, че субоптималното здраве може да предшества развитието на заболявания като диабет тип 2 и много хронични заболявания, включително сърдечносъдови. Именно в този момент имаме шанс да им повлияем, преди да са се изявили клиничните симптоми. Тези превантивни мерки обаче трябва да са таргетирани и персонализирани (индивидуални за всеки). На този етап такива заболявания, казват учените, са напълно предотвратими. Това е периодът, в който, ако не се вземат адекватни и индивидуализирани мерки, скоро се появяват и клиничните изяви на съответното заболяване.

Хората в това състояние често не се нуждаят от специфично клинично лечение, а от прилагането на мерки, които да отложат или предотвратят появата на болестта. Смята се, че само 23% от хората в субоптимално здраве търсят медицинска помощ, а почти 80% от тези, които са я потърсили, имат подобрение в състоянието сиоще през първите 6 месеца.

Симптомите на „третото състояние“ често се подценяват, а мнозина дори не са чували за тях.

Според Световната здравна организация незаразните болести, известни още като хронични болести, причиняват смъртта на 41 милиони души по света всяка година. 15 милиона от тях са в активна възраст – между 30 и 69-годишна възраст! Само сърдечносъдовите заболявания убиват годишно около 17 милиона жители на планетата.

Някои определят субоптималното здраве като субклиничен етап от хронично заболяване, като включително то може да бъде и онкологично заболяване, инсулт и метаболитни болести. В този период изключително голямо значение добиват навиците на хората и тяхното поведение, които в това състояние имат потенциала да ни оздравят или разболеят.

Проблемът „субоптимално здраве“ изобщо не е малък и изолиран. Но обикновено не е приоритет в медицинските среди в ежедневен план, а много от хората го подценяват по ред причини. Може би не говорим за третото състояние, понеже не е добре дефинирано, няма шаблон, в който да го сложим, и не е разпознато като специфично медицинско състояние.

Смята се, че повече от 65% от китайското население са класифицирани като пребиваващи в това състояние. Много хора избират да подценяват състоянията си на субоптимално здраве, тъй като реално нямат поставена диагноза. Същевременно обаче симптомите, които изпитват, влошават качеството им на живот, отразяват се негативно на работата им, както и на социалните им контакти. Не пренебрегвайте това състояние въпреки липсата на диагноза.

Бидейки в „третото състояние“, понякога може да сме на една крачка от оптималното за нас здраве, или обратно – на една крачка от болестта. Често пъти дори не усещаме тази последна крачка към болестта, особено подкрепяни от уверенията на лекуващите ни, че „нищо ни няма“. Много често това състояние е прелюдия към стартиране на автоимунни процеси и заболявания.

Не подценявайте силата на мислите си в това състояние. Важно е да предприемете мерки, още на този етап, за да не допуснете развитието на болест. Консултирайте се с лекар и психолог, променете начина си на хранене, режима на работа/почивка/сън, потърсете вашите духовни практики, които ще ви помогнат да разберете защо сте попаднали в това състояние и как да преминете успешно през него. Намерете лекар, който ще ви обърне внимание, ще установи
какво стои зад вашето „трето състояние“ и ще ви даде персонализиран съвет.

Водете здравословен начин на живот – хранете се балансирано, упражнявайте редовно физическа активност и я редувайте с адекватна почивка и сън. Добре е да се практикуват техники за намаляване на стреса, като медитация, упражнения по дълбоко дишане или йога. Погрижете се за вашето ментално здраве: ангажирайте се в дейности, които ви носят радост и удовлетворение – например хобита или време, прекарано с любимите хора.

Много лекари препоръчват прилагането на холистични методи на този етап, като акупунктура, растителни продукти, ароматерапия, мокситерапия и др. Включете практики за яснота на ума (осъзната медитация) в ежедневието си, за да останетеприсъстващи и фокусирани върху момента. Вероятно на този етап по-полезен за вас би бил контактът с лекар, представител на функционалната медицина или здравен коуч, но все пак трябва да се обърнете към конвенционалната медицина първо, за да се изключи сериозно заболяване.

Когато аз бях в такова състояние, две години изследвания не можаха да покажат причината за субоптималното ми здраве, което към онзи момент се изявяваше с болки в стъпалата, наднормено тегло, хематоурия (кръв в урината), подуване на крайниците и повишени показатели за възпаление в организма. Бяха направени десетки изследвания, които не откриха нищо, сред тях – скенер, ядреномагнитен резонанс, десетки генетични и микробиологични изследвания. Лекари от пет специалности бяха безсилни да поставят диагноза. Казваха, че несъмнено имам „функционални нарушения, за които не могат да установят причината“.

Тъй като редовно имах и хематоурия (наличие на кръв в урината), едно от последните неща, които ми „предложиха“ търсещите причината за това състояние, беше биопсия на бъбреците, която отказах. Отказах, защото лекарите бяха достатъчно честни с мен, за да ме информират, че се съмняват за състояние, което може да се потвърди само с биопсия, но за което няма лечение (вид нефропатия).

Вместо да продължа изследванията, направих ревизия на начина си на хранене, увеличих съня, доколкото беше възможно (не приемах никакви лекарства във връзка с това), напуснах работата си, която изискваше прекалено много отдаване, и увеличих физическата активност. Фокусирах се върху желанията на сина ми, който правеше първите стъпки към поемането на сериозни отговорности във връзка с бъдещето му развитие, а не върху моите амбиции (за мнозина това звучеше нелогично) и сложих на пауза кариерата.

След година нямаше и помен от симптомите. Открих благотворното за мен поведение и здравословните ми проблеми постепенно изчезнаха (включително хематоурията), сякаш никога не ги е имало. Но как биха реагирали повечето хора, ако лекарят, при когото са отишли за медицински съвет, им каже, че за да се излекуват от субоптималното си здраве, е необходимо да напуснат работата си (или да променят несиметрични отношения в семейството)? Едва ли бихте стъпили повече в неговия кабинет.

Този тип лечение може да дойде само от вашия „вътрешен лекар“, както го наричал Парацелз, понякога с помощта на подходящ психотерапевт, но не и от конвенционалната медицина, на която несъмнено ѝ е отредена друга роля. Малцина са късметлиите, които в лицето на своя лекар срещат съчетание на физическото и духовното лечение.

В състояние на субоптимално здраве е важно да поддържате и здравословни социални връзки с приятели и семейство, както и да инвестирате време в обучение и развитие, което ви интересува. Това може да спомогне за усещането на подкрепа и благополучие. Въпреки че рядко
ще го чуете като съвет от медицинските специалисти, умствената стимулация също може да подпомогне за „отзвучаването“ на това състояние. Пребивавайки в третото състояние, аз започнах да уча психология – едно пътешествие, което ми даде и продължава да ми дава много. Това е момент, в който можете да се върнете към любимо занимание, което сте прекъснали, но за което не сте спрели да мислите.

Тогава, когато субоптималното здраве се случи на мен, аз интуитивно се насочих към храненето и физическата активност, след което започнах активно да се информирам по темата, тъй като лекарите не откриха причина за симптомите и съответно не предложиха и лечение. Обичайно лекарите предлагат лечение от инструментариума, с който работят и който им е познат. Рядкост са все още онези, които имат цялостен подход към дадено заболяване или група от
заболявания, но тяхната армия се увеличава с всеки изминал ден. Това изисква и много търсене от страна на пациентите.

Така установих, че в подобни състояния науката ни съветвада се фокусираме върху следното:
• Физическа активност;
• Хранене;
• Управление на стреса (напуснах работата, която беше
източник на значителен стрес);
• Поемане на отговорност за собственото здраве;
• Изпълнени със смисъл междуличностни взаимоотношения (те намаляват стреса и подобряват менталното
здраве);
• Духовно израстване.

Не подценявайте пагубната роля на стреса и негативните емоции за подронването на вашето здраве. Духовното израстване мобилизира вътрешните ресурси за справяне с житейските ситуации, включително заболяванията. Ставаме по-уравновесени и откриваме цели, пътят към които включва и поемане на повече отговорност към физическото и менталното ни здраве. За да включим този елемент в профилактичния/оздравителния процес, са ни необходими психолози, коучове и психотерапевти. Не бива и няма как да разчитаме на медицинските специалисти, представители на конвенционалната медицина, за този аспект на справянето със субоптималното здраве или с вече проявилата се болест.

Трябва да отбележим и факта, че всяко субоптимално здраве има своите особености и може да е различно при различните хора, както и да е различно в различни етапи от живота на един и същи човек. Затова отново, както при лечението, и тук подходът трябва да е индивидуализиран. Причините за едно такова състояние може да варират от елементарни до комплексни и това, разбира се, определя различните подходи, които е уместно да бъдат предприети. Едно китайско
проучване прави извода, че прекомерната употреба на електронни устройства води до субоптимално здраве.

...

Мира Благоева Петкова-Папо e подена на 24.08.1971 г. в Пловдив.