Завършила е ПУ "Св.Паисий Хилендарски" със специалност "НУП"и втора специалност "Дефектология, работа с деца със СОП". 

Издала е 12 книги: "Отец Константин и госпожа Любов", "Наркоман по лекарско предписание", "Индия - жребият на апостол Тома", "Разкази от града под тепетата", "Пловдивски потайности", "Петте спирки на сърцето", "Чудотворните икони на Св. Богородица от цял свят", "Отец Константин се бори с дявола", "Докато смъртта ни събере",  " Приключенията на отец Константин", " Разкази", а най-новата й книга е "Рецептите на баба".

Редактор на книгите: "Сенките са живи" на Атанас Цонков, "Мечтание" на Марина Петкова и на "Сладко от портокали" от Марина Петкова. С почетна грамота от конкурса за разказа "Диагноза: Липса на любов" и публикуван в алманах "Романтика"'2021.

Откъс от книгата на Мира Папо "Петте спирки на сърцето", издателство "Библиотека България"

Докараха го в болницата в един от онези студени и мрачни зимни дни със сняг, киша и кал, когато човешкото сърце страхливо се свива в тихо отчаяние и почти изгубва надежда. Надежда, че отново ще има топло слънчице и напъпили свежи клонки, надежда за завръщането на упойващия мирис на треви и цветя и неспирното пеене на дроздове и славеи, надежда, когато пролетта така непоносимо, отчайващо се бави.

И днес беше един такъв ден на нетръгваща си тъга и меланхолия, още повече, че в болницата миришеше ужасно на старост, болести и болка, просмукали се в стените, а от болничните легла с техните отчаяни наематели лукаво надничаше Ангелът на смъртта, дотолкова тъжен ден, че той загуби съзнание, когато го докараха на носилка, овързан с бинтове и пристегнат в гипс; крайниците му – с поставени екстензии и странно вдигнати нагоре, подобно на изпружила крака хлебарка; беше в капана на собственото си тяло, абсолютно сам с преживяванията и емоциите си, а разумът му страхливо бе отстъпил назад.

Измина доста време без да може изобщо да помръдне и преди да отвори очи и да види пред себе си кафявата, олющена врата на стаята и да осъзнае, че е лишен дори от малката радост да наблюдава пейзажа през болничните прозорци. Но преди ужасът да го погълне напълно и да пожелае смъртта като единствена реалност в тази шега, наречена живот, чу топъл мъжки глас зад себе си:

– Ееее, момче, добре си се подредил, няма що.
– Кой е? – опита се да извие глава, но остра болка прониза цялото му тяло и той изстена тежко.
– От съседното легло съм. Комшията от съседното легло, по-точно…
– Виждаш ли нещо навън?
– В какъв смисъл да виждам, какво трябва да видя?
– Аз виждам само една гадна, стара, прогнила врата пред себе си и нищо друго! Мисля, че умирам!
– Няма да умреш – мъжът от съседното легло се засмя. – Душа лесно не излиза. Още ще се мъчим, преди да дойде краят…

– Ааааааа, болииии! - човекът с екстензиите се разплака. – Ааааа, Господи, умирам, ааааа!
Съседът му се размърда, тежко се надигна и седна в леглото. Протегна ръка и отвори прозореца. В стаята нахлу леден вятър и изсипа зимния пейзаж вътре, с купчинка сняг и мокри, кафяви листа. Затвори го и каза:
– Спокойно, аз съм до прозореца и виждам всичко навън!
– Какво виждаш навън? – жадно попита мъжът с екстензиите. – Разкажи ми!
– Виждам как вали сняг. Бял, пухкав сняг и покрива цялата земя. Виждам как растенията са се свили на кълбо, спят и сънуват пролетта, а техните коренчета и семена са на топло под дебелата снежна покривка и животът тихо мъждука в тях. Дърветата и храстите са вдигнали оголени черни клони към небето, застинали в странна молитва, а животните са се изпокрили в своите бърлоги и хралупи, заспали са дълбок зимен сън и леко потрепват с лапичка или ушенце, като че ли се ослушват кога ще запее капчукът.

Само врабците неуморно и нахално чирикат, подскачат от клон на клон или прехвръкват до болничните прозорци, кацат на перваза и почукват с малки кафяви човчици за трохички и зрънца, а болните радостно се скупчват до прозорците и бързат да нахранят гладните гостенчета.
– Аааах, колко е хубаво – промълви болният с екстензиите. – Какво още виждаш?
– Виждам дебелия болничен котарак, приклекнал и готов за скок, и само връхчето на опашката му потрепва…
– Ние сме на петнайсетия етаж на болницата – учуди се болният с екстензиите. – Как успяваш да виждаш такива подробности?
– Виждам, защото съм с очила – подсмихна се болният от съседното легло.
– Дааа, хубав сезон е зимата! Помня как като деца се пързаляхме с шейни по ледените пързалки…
– А който нямаше шейна, взимаше един най-обикновен найлонов чувал, сядахме по няколко деца на него и се спускахме надолу по пързалката…
– Играехме през целия ден и чак вечерта се прибирахме вкъщи, мокри и премръзнали, а родителите ни се караха, понякога и бой ядяхме…

– И снежен човек обичахме да правим. Оформяхме две големи снежни топки, като ги търкаляхме в снега, слагахме ги една върху друга, най-отгоре – още една по-малка снежна топка, забождахме морков за нос, две кръгли камъчета за очи и най-отгоре – кофа за шапка.
– Има ли сега деца навън?
Болният от леглото до прозореца пак се надигна тежко и погледна навън:
– Никой няма в момента. Сигурно са отишли на училище.
– Да, вярно, сега са на училище – болният с екстензиите отпусна глава назад и въздъхна.
Кафявата ожулена врата на стаята изскърца и влезе една сестра. Държеше поднос с храна, който остави на шкафчето на болния до прозореца. Видя водата от разтопилия се сняг на пода и се развика:
– Стига си отварял тоя прозорец, откачалник такъв! Аз ли ще чистя сега?
Медицинската сестра извика една от санитарките да избърше пода, а после сложи система с глюкоза на болния с екстензиите и побърза да излезе, като силно хлопна вратата след себе си.

Настъпи дълго и тягостно мълчание, сетне болният до прозореца се изкашля и каза:
– Кххк, скоро ще дойде пролетта. Усещаш ли?
– Да, има нещо във въздуха. И на мен ми мирише на пролет.
– Цялата природа се събужда от дългия зимен сън. Дърветата се покриват с нежни цветове – розови, бели, сини и жълти, а пролетта идва с пълна кошница цветя: бели кокичета, жълти минзухари, иглики, зюмбюли, пъстрооки теменужки. Птичи песни огласят всичко наоколо. Славеите и дроздовете не спират да пеят, мечката и таралежът се събуждат от зимния сън и тръгват да бродят из гората в търсене на храна и вода. А пролетните дъждове хубаво са окъпали цялата земя и са обагрили тревите в нежна резеда, цветята отварят чашки, а пчелите с тихо жужене тръгват да събират мед в кошничките си и пъстри пеперуди се стрелкат насам-натам.

Слънчицето весело наднича иззад облаците и праща златни лъчи на земята, а от дъждовете реките започват да прииждат, с весело бърборене подскачат по камъните, спускат се надолу от планината и хубаво напояват равнините, пълни с насадени от хората дръвчета – ябълки, круши, череши, вишни, дюли, кайсии, смокини и праскови. Житата подават срамежливо малки, нежни зелени връхчета от разораната земя, във въздуха се носят неспирни птичи песни, като песента на славея се смесва със веселото подвикване на чухалчето „чух, чух“, кълвачът трудолюбиво и неспирно почуква по дърветата, в търсене на червейчета, а птиците, които са зимували на юг, започват да се завръщат.

Щъркелите отиват в старото си гнездо, оцеляло през зимата, свито на някоя камбанария или покрив на къща, а понякога и върху електрическите стълбове край пътя, а лястовиците започват да вият гнезда под стрехите на къщите…
– А момичетата помниш ли ги? – обади се болният с екстензиите. – Не помня на колко години бях, когато ги забелязах за първи път, но помня, че беше пролет. С топли кафяви очи и меки коси с цвят на неузряла пшеница. Помня и първата целувка, пак беше пролет тогава. Тя толкова много искаше да я целуна, така ме гледаше, вперила огромни очи в мен, че сам не се усетих как се наведох и я целунах.

В пролетта има някаква магия, усещане за пробуждане, дните са по-дълги от нощите, температурите се повишават, вятърът с весело „фюууу“ разчиства облаците, зад които се е скрило слънцето и на човек му се приисква да разпери ръце и да полети, заедно със стрелкащите се лястовици и врабци пред очите му…
Болният от леглото до прозореца нищо не каза. Беше се унесъл за минути и в стаята настъпи тишина. Вечерта тихо и неусетно се спусна, приласка ги в нежна майчина прегръдка чак до сутринта, когато стана време за визитация. Едва изчакаха сестрите да излязат от стаята и започнаха наново разговора от предния ден. Бяха забравили, че са болни.

– Имаш ли си момиче? – попита болният с екстензиите.
– Имам си! – гордо врътна глава болният до прозореца. – Техните не я даваха, защото съм бил прост учител по литература. Представяш ли си? Бил съм само един прост учител с малка заплата! Учител къща не храни, ей такива глупости ѝ приказваха, но тя, тя… не ги послуша. Взе си багажа и дойде при мен. Една година не ни проговориха, ама като се роди първият син и го кръстихме на тъста, омекнаха. Венчахме се в Рилския манастир!

Болният от леглото до прозореца замълча за миг, силно развълнуван от спомените. Пред очите му изникна Рилският манастир с цялата си красота и величие.
– Това е най-големият манастир в България, на пет етажа. Построен е в десети век, на мястото на старата постница , от свети Йоан Рилски в Рила планина. В двора на манастира е Хрельовата кула, построена още през 14-ти век, а на върха на кулата има малък параклис – „Свето Преображение“. Цяла седмица с жена ми изкарахме в манастира, в една спалня спяхме, за семейни, но не се докоснахме…
– Защо?
– В манастир е забранено да има интимност – болният до прозореца се зачуди как да му обясни.

Манастирът е място за молитва и покаяние, тук са и мощите на светеца, почиват в раката и хората казват – болният сниши глас, – че нощем свети Иван Рилски става и обикаля из манастира и на всекиго гледа какво е сърцето. Имало една двойка, мъж и жена, чак от Северна България, от едно градче до Дунава дошли да преспят в манастира и цяла нощ „иху, аху“, „цуни-гуни“ и чак на сутринта се уморили и заспали.

Тогава им се присънил един старец с дълга бяла брада и с черни, монашески дрехи. Държал в ръката си дървена тояжка, с която почуквал по старите каменни плочи, останали още от 10-ти век. Тропнал на вратата, влязъл в стаята и ги загледал страшно. От очите му изскачали огнени пламъци, а той вдигнал високо тоягата. Събудили се с писъци и хукнали към църквата да дирят спасение от строгия старец, а монасите се скупчили около тях и ги заразпитвали какво е станало.

Когато разказали за белобрадия старец в черните дрехи, размахал тояга в ръка, единият от монасите се подсмихнал и донесъл бързо иконата на свети Йоан Рилски. „Той е, той е, същият старец дойде при нас!“, развикали се уплашено мъжът и жената, защото чак сега разбрали, кой им е дошъл на гости. Оттогава никой не смее да се весели и забавлява в манастира, още по-малко пък „семейни работи“ да има. Те са за вкъщи тия неща, нали разбираш?
– Разбрах, всичко разбрах! – промълви развълнувано болният с екстензиите. – Еееех, само един път да оздравея и аз ще заведа моята приятелка на Рилския манастир, само да оздравея!

Миналото лято се запознахме, на морето… Там работя като спасител през летния сезон, а през зимата съм ски-учител на Боровец. Лятото ми е любимия сезон, имам усещането, че съм…
– Безсмъртен – довърши болният до прозореца и се засмя с глас. – Истина е! През лятото никой не умира! Дните са дълги и искрящи, слънцето мята огнени кълбета отгоре, небето е лазурносиньо, без нито едно облаче, толкова синьо, че заслепява очите, вятърът игриво роши косата ти, пищните изумруденозелени корони на дърветата ти предлагат прохладна сянка и ти имаш странното усещане, че се носиш една педя над земята.

А нощите, нощите са кратки и с толкова много звезди по небето, а ти лежиш и ги гледаш, за нищо не мислиш и просто се чувстваш… безсмъртен.
– И сладкото ухание на череши, ягоди, малини, къпини, боровинки, на дини и пъпеши, на праскови и кайсии, на джанки... – болният с екстензиите притвори очи, а ноздрите му се разшириха, сякаш да вдъхне това ухание, което никъде другаде няма да срещнеш на земята. – Вкусът на първата праскова, когато лепкавия сок се разтича по брадичката ти и медоносна пчела се завърти около теб, привлечена от миризмата на плода, а ти лениво я отпъждаш с ръка и продължаваш да ядеш до премала. А вкусът на дините и на пъпешите, ах! Умирам!

– Така е, никой не умира през лятото! Глупаво е! Най-обичам да ходя за риба през лятото. Какви риби има в нашите реки… Не ти трябват пари, само за хляб да имаш някоя стотинка, друго не ти трябва. И бабушка има, и пъстърва, и бибан, и толстолоб, и бяла мряна, и каракуда, костур, кротушка, кефал. Мятай въдицата и ловѝ! С жената и децата по цял месец сме живели на палатка край реката, не ни се тръгваше… Ама остаряхме вече, а и децата пораснаха…
– Лятно време най-хубаво е на морето – прекъсна го болният с екстензиите. – Целия ден си на плажа, печеш се, легнал на ситния бял пясък, гледаш нагоре към бездънното синьо небе, гларусите и чайките нахално прелитат ниско, близо до земята, отмъкнат някоя филия хляб направо от ръцете ти и се стрелнат към морето… и се смеят, смеят…

Ти чувал ли си как се смее гларус? Също като човек и като човек те гледа. А когато се напечеш едно хубаво на слънцето, отиваш и се гмурваш в морето. Дълго плуваш под водата, толкова бистра, че виждаш мидите и раковинките на дъното, малки рибки се стрелкат в краката ти, мирише упоително на йод от водораслите, изхвърлени на брега, а когато се измориш да плуваш, обърнеш се по гръб и се оставяш течението да те носи, а над теб – небето и всичко е синьо, и морето е синьо и небето е синьо, чайки се стрелкат току под носа ти и за нищо не мислиш, а се носиш по вълните, забравил за целия свят.

– Абе, момче, какъв плаж, какво къпане в морето! Знаеш ли каква риба съм ловил в морето аз?!?
Болният до прозореца взе да се върти в леглото и да пъшка. Изправи се, все едно въдица ще мята, а после заразмахва шумно ръце, та болният с екстензиите почти чу плисъка на гребла и тихото жужене на лодка, пореща вълните.
– Еееей такива риби съм хващал – разпери широко ръце болният от съседното легло. – Ей, такива и с 5-6 кофи риба съм се връщал късно вечерта. Калкан, карагьоз, зарган, кефал, попчета, лефер, мерлуза, моруна, скумрия, сафрид, цаца… Жената не смогваше да я очисти, а бирата, изстудена и искряща, с един пръст пяна отгоре, щипе небцето и сладко горчи…

Умълчаха се и двамата, всеки потънал в спомени, а навън се изви снежна буря. Вятърът блъскаше прозорците на болницата, виеше страшно между оголените клони на дърветата и нощта се спусна неочаквано. Стана мрачно и още по-студено, а навън нищо не се виждаше от едрите парцали сняг, които се сипеха неспирно. На сутринта всичко бе затрупано. Огромни преспи сняг, като странни планини се издигаха по улиците и бяха блокирали движението.

Жива душа нямаше навън и дори дебелият, пухкав и бял болничен котарак се беше скрил някъде из мазетата, в очакване на по-добри дни, когато няма да има толкова сняг, за да може пак да лови гълъби и врабци. Болният с екстензиите първи се събуди и веднага попита:
– Има ли много сняг навън?
– Има – болният до прозореца се размърда и седна в леглото. – Чак до първия етаж на болницата е натрупал.
– Ама каква буря се изви снощи! Имах чувството, че както сме на петнайсетия етаж, вятърът ще ни отнесе.
– И аз имах усещането, че болницата се люлее, люлее, все едно съм в люлка и така дълбоко съм заспал, че не разбрах кога се е съмнало.

– Сега, като утихна бурята, е идеалното време за ски. Натрупал е един хубав сняг, стегнал е от студа и направо ти идва да се спуснеш със ските чак от върха до долу, без да спираш. Ако искаш на Банско, ако искаш на Пампорово, на Боровец, на Чепеларе, може и на Витоша. Цял ден на ските или на лифта, а вечерта край камината пиеш горещ чай от мащерка с боров мед.
– На мен пък ми се иска сега да е есен – болният до прозореца се сви под завивките, неочаквано му беше станало студено. – Иска ми се да е есен, когато не е нито студено, нито горещо. Тръгнеш да се разхождаш по улиците или в парка, а листата на дърветата са нашарени в яркожълто, червено, кафяво и оранжево. Слънцето се скрие зад някой облак, а вятърът подхване игриво нападалите листа и с весело „фюуу“ ги завърти в причудливи осморки и ги пръсне навсякъде по земята. Ходиш по яркожълт килим, а оголените клони на дърветата се протягат почти до небето и виждаш как е сиво и мрачно в един момент, а в следващия слънцето се подава и весело огрява всичко наоколо.

– И аз обичам есента. Тогава е сезонът на ябълките, крушите, сливите, тиквите… Баба ни правеше печени ябълки на фурна, поръсени със захар и канела. Правеше ни тиквеник с орехи и мед, варяхме сладко от дюли, мармалад от шипки...
– Есента се прибира реколтата от пшеница, житото, за да има хляб. Помниш ли какъв вкусен хляб имаше навремето? Топъл и мек отвътре, а отгоре с препечена коричка и така сладко ухаеше, че докато се прибера, половината хляб съм го омел. И все ми се караха.
– Дааа, така беше, отчупвахме един крайшник, слагахме сиренце вътре и ядяхме…

И двамата се умълчаха, всеки потънал във вълнуващи спомени, а после болният с екстензиите каза:
– Когато оздравея, искам да ме научиш да ловя риба…
– Дадено! А ти мен ще ме научиш да карам ски. Нищо, че съм малко старичък и с един крак само.
– Не се притеснявай, ще приспособим нещо и ще се научиш, има и протези. Няма страшно!
Заспаха почти едновременно, като последната мисъл на болният с екстензиите беше: „Благодаря ти, Господи, животът е прекрасен!“
…
Сутринта сякаш настъпи по-рано от обичайното. Болният с екстензиите още не беше се събудил напълно, когато слънцето огря цялата стая и нашари стените с причудливи сенки. Машинално се опита да се надигне, но острата болка го накара да легне обратно. В този миг в стаята влетяха две санитарки, изключиха системата му с болкоуспокояващи и набързо преместиха леглото му до прозореца.

За първи път болният с екстензиите щеше да има възможност да види човека на съседното легло. В първия момент дори не повярва на очите си. Леглото беше празно, само телевизорът, кацнал на стената срещу него като голям черен прилеп, продължаваше да работи и в момента течеше аграрно предаване за семена от плодове и зеленчуци, и отчетливо се чуваше гласът на водещия: „ … видове пшеница – „Енола“, „Диамат“ и „Миряна“… град Карнобат организира семинар на тема „Десет стъпки към максимален добив от пшеница“… сортове пшеница, подходящи за капризите на климата... „Мургавец“ удържа на бури и дъжд…

В това време една санитарка докара нов пациент на легло с колелца.
– Правим разместване, господине. Не ни стигат леглата, – промърмори тя.
След тях забързано влезе докторът, погледна нещо в картона на новия пациент и веднага се понесе към вратата. Болният с екстензиите извика след него:
– Докторе, докторе! Къде преместихте стария учител по литература? Вчера цял ден така хубаво си говорихме с него.
Докторът го погледна с досада и леко учудено каза:
– Старият учител ли? Имаше един такъв тук, но това беше отдавна – и изхвърча от стаята.
Болният с екстензиите затвори уморено очи и си помисли: „Боже мой, полудявам, вече и халюцинации имам. Сигурно е от обезболяващите.“

Но вечерта, когато се унасяше, някой го бутна по рамото.
– Хайде, стига си спал! Ставай да видиш къде ще те водя!

За контакти с авторката на книгата:

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.