Проф. Димитър Дунков е българист и славист, от 35 г. живее и работи в Австрия, преподава в германски и австрийски университети. Води лекции и семинари по история, култура, народности и религии на Източна и Югоизточна Европа и културни взаимоотношения между Източна и Западна Европа. Освен учен е и един от първите преподаватели в българското училище „Орфей” в Линц, Австрия.

Носител е на Почетна грамота „Неофит Рилски” на Министерството на образованието, науката и младежта за 2013 г., на Почетния плакет на Агенцията за българите в чужбина, на Грамота „Златното перо” на Съюза на българските журналисти за 2018 г.

 продължение- част 1

Така или иначе Алцеок и Алцек не са една и съща персона и нито един от двама е син на Кубрат.

Дошли ли са с Алцек при лангобардите в Италия и други българи?

- Безспорно, но няма ясни сведения за техния брой и състав. Според дякон Павел, първоначално те са били настанени в Исерния в херцогство Беневент. Това е на около 60 км. североизточно от Неапол, но следи има в т.нар. Пентаполис / Петоградие на юг от Равена - Римини, Анкона, Песаро, Сенигалия и Анкона. Може да се установили там още при придвижването си по адриатическото крайбрежие към Беневент или по-късно да са се разселили в тези градове. Допускам, че една част от алцековите българи са отишли още на юг, напр. към Калабрия и Апулия и са се смесили с тамошното гръцко население, днес т.нар. Елинохори (гръцки села).

В гробището при манастира Свети Флориан в провинция Горна Австрия има 6000 неидентифицирани мъртъвци. Има ли нови данни и документи, че те принадлежат именно на избитите от Дагоберт прабългари?

- Въпросните тленни останки не са в гробището, а са подредени вътре в катедралата (криптата) на Санкт Флориан. Не ми са известни нови документи и данни, които да подтвърждават или отричат познатото засега за произхода и принадлежността на реликвите. Допускам, че ексхуманизирането и подреждането им е свързано с дейността на монасите от манастира Пулгарн (Pulgarn). Той е по права линия срещу Санкт Флориан, но от другата, лявата страна по течението на Дунав. Буквално името му означава Манастирът на българите / Българският манастир и е известен от 12-и до началото на 20-и век под имената Closter Bulgern, Schloß Bulgarn, Bulgarn и т.н. Но това е друга тема.

Защо тези факти са останали непознати не само за българската общност в Австрия, но и за българите в родината?

- Човек не може да знае изведнъж всичко. Познанието е постепенен процес и за изследователите и за широката публика. Едва ли всички австрици от Залцбург и Каринтия знаят или поне подозират нещо за алцеоковите българи, макар последните са живеели там. В Линц и Горна Австрия някои хора знаят, поне като име, за Пулгарн.

Аз самият научих съвсем случайно за това селище и манастира там. Преди 15-ина години водих курсове по български език за възрастни и един от курсистите ми каза: „Знаете ли, тук на близо има едно селище, на което му казваме „Българи”. Разбира се, че се учудих. Отидох на място, видях го и пуснах един кратък материал в тогавашното списание „Българите в Австрия”. То още нямаше интернет-страница и съобщението едва ли е стигнало до читатели и специалисти в България.

Но за популяризирането на тези важни данни от древната история на българите в Панония и Горна Австрия вече се действа. Българското училище „Орфей” в Линц работи точно по такъв проект, който е утвърден от българското МОН. Вече имаше беседи по темата, предстои филмова прожекция, посещение на Пулгарн и Санкт Флориан и т.н.В компетенциите на учените, медиите и образованието в България е да проявят интерес и се ангажират с темата, данните да включат в учебниците и т.н.

Познаваме ли Централна и Западна Европа през призмата на българските следи, влияния, компоненти?

- Дали „познаваме” или не Централна и Западна Европа е нещо комплексно – това зависи от стандарта на нашето общество и образователната му система, от политическата ни ситуация и т.н. Но, според мен, най-вече от интересите, от нагласата на отделния човек да научи нещо стойностно от културата, традициите, поведението, етиката на хората тук.

А иначе контакти на българите със Средна Европа винаги е имало – кога по-интензивни, кога по-малко. За нашите възрожденци, напр., Европа е там, където е била Дунавската монархия и по-общо - немскоезичният свят: Виена, Будапеща, Прага, Лайциг, Хайделберг и т.н. Там са учили, там са търгували, работили, писали.
Франция и Англия по това време са на заден план.

Много наши реалии са по подобие на австрийските: „Диана бад” и „Гамбринус” във Виена, „Дианабад” и „Гамбринус” в София. По модела на австрийското алпийското дружество е основано и българското туристическо движение (Алеко Константинов!), типичният за алпийкия песенен фолклор „йоделн” („Ойлари, ойлари, ойлари я”) е взаимстван в българките планинарски песни. Ами думите от австрийския немски в българки: леберкез, земел, вафла и.н. Ами архитектурата на централната част на Русе, София, Пловдив и т.н. Някои я наричат „Виенска архитектура”.

Преди Промяната бяхме ненужно ограничавани в пътуванията за чужбина, но имаше книги или филми, напр, с което пак бяхме в контакт със Средна Европа. Сега пътувай, колкото ти позволяват парите. Добре, но мислите ли, че ако някой си е направил хиляда селфита из Средна Европа и си е напълнил чантите, вече я познава?
От един албум би опознал и научил за/ от Австрия повече.

Моето впечатление от лични разговори с хора от Австрия и Германия е, че българите имат повече познания за тези страни отколкото другите за България. Все още някои ме питат, дали ние, българите, говорим на румънски и дали столицата ни е Букурещ.

Но българската диаспора в Австрия е все по-голяма и активна, все повече и разнообразни са мероприятията на официалните представителства на България, на българските дружества, училища, на отделни личности, което предизвиква интереса на местните и обогатява познанията им за България. Не случайно все повече австрийци пътуват за България.
Какво по-хубаво от взаимо опознаване и респект един към друг.

Когато преди 35 година дойдох в Австрия, и казах за това на един колега, той възкликна: „Ти си дошъл на острова на блажените!”
Но за това друг път.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков