Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
„Машенка“, дебютният роман на Набоков, който сега за първи път излиза на български, е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит.
Двайсетте години на XX век. Пансион в Берлин, където неколцина руски емигранти пребивават в сянката на миналото, с бледа надежда за едно неизвестно бъдеще и с тъга и копнеж по прокудилата ги Русия. Ненадейно съдбата поднася скъп дар на потъналия в призрачното ежедневие Лев Глебович Ганин. В снимката на жената на своя съсед, която пристига след броени дни, той съзира лика на първата си любов. В съзнанието му оживяват някогашните сърдечни трепети на фона на идилични картини на родната земя и покълва увереност, че е възможно сияйните дни да се върнат. Ала само за да осъзнае съвсем скоро с болка и горчивина, че онова „там и тогава“ може да съществува единствено в топлите обятия на спомена.
„Машенка“(издателство"Колибри") е изящно изваян носталгичен портрет на изгнаничеството и на любовта в двете й най-силни и ярки проявления – към избраницата на сърцето и към родината.
Владимир Владимирович Набоков, прозаик, поет, драматург и литературен критик е роден на 22/23 април 1899 г. в Санкт Петербург в знатно и богато семейство. В наситената със събития 1917 г. неговият баща за кратко е министър в правителството на Керенски, а когато на власт идват болшевиките, Набокови са принудени да емигрират. През 1919 г. Владимир Владимирович постъпва в университета в Кеймбридж и го завършва през 1922 година. През март същата година в Берлин, по време на покушение на водача на партията на кадетите Павел Милюков, загива бащата на Набоков, прикрил Милюков от куршум на монархист. 20-те и 30-те години прекарва в Берлин, после бяга в Париж с жена си, еврейката Вера Слоним, и сина им Дмитри, а през 1940 г. се местят в САЩ.
Публикува множество романи, сред които на най-голяма известност се радват „Покана за екзекуция“, „Машенка“, „Защита Лужин“ от написаните на руски език, а от създадените на английски – „Лолита“, „Знак за незаконороденост“, „Пнин“ и мемоарната книга „Памет, говори“ (позната на български като „Други брегове“). Превежда на английски език „Евгений Онегин“ и „Герой на нашето време“. През 1961 г. се установява с жена си в Швейцария.
Владимир Набоков умира на 2 юли 1977 г., на 78-годишна възраст, в Лозана.
Откъс от книгата на Владимир Набоков - „Машенка“
Пансионът беше руски, при това неприятен. Неприятно беше най-вече дето по цял ден и през голяма част от нощта се чуваха влаковете на градската железница; поради това сякаш цялата сграда бавно беше потеглила нанякъде. Антрето, където бе окачено тъмно огледало с подставка за ръкавици и бе оставен дъбов сандък, в който лесно можеше да блъснеш коляно, се стесняваше в гол, много тесен коридор. От двете му страни имаше по три стаи с черни цифри, налепени по вратите: това бяха просто листове, откъснати от стар календар – шестте първи дни на април. В първоаприлската стая – първата врата отляво – сега живееше Алфьоров; в следващата – Ганин, в третата – самата хазайка, Лидия Николаевна Дорн. Беше вдовица на германски търговец, довел я преди двайсет години от Сарепта и умрял по-миналата година от мозъчно възпаление. В трите стаи отдясно – от четвърти до шести април – живееха старият руски поет Антон Сергеевич Подтягин, Клара – едрогърда госпожица със забележителни синкаво-кафяви очи; и най-сетне – в шестата стая, до чупката на коридора – балетните танцьори Колин и Горноцветов; и двамата по женски прихваха за щяло и нещяло, бяха слабички, с напудрени носове и мускулести прасци. В края на първата коридорна част имаше трапезария с литография на „Тайната вечеря“ на стената срещу вратата и с рогати жълти еленски черепи на другата стена, над издутия бюфет с двете кристални вази, някога най-чистите предмети в цялото жилище, а сега потъмнели от пухкав прахоляк. От трапезарията коридорът свиваше под прав ъгъл надясно: нататък сред трагичните и неароматни дебри се намираха кухнята, килерчето за прислугата, мръсната баня и тоалетната килийка, на чията врата се мъдреха две пурпурни нули, извадени някога от законните си десетици, които навремето са представлявали две различни недели в настолния календар на господин Дорн. Месец подир смъртта му Лидия Николаевна, дребничка, възглуха и малко нещо чудата жена, нае празния апартамент и го превърна в пансион, като при това демонстрира необичайна, леко потресаваща изобретателност относно разпределянето на всички тези части от обзавеждането, които бе получила като наследство. Масите, столовете, скърцащите гардероби и бубунестите диванчета се разпиляха по стаите, които бе решила да дава под наем, а щом по такъв начин се разделиха едни с други, мебелите веднага посърнаха, добиха умърлушен и нескопосен вид като костите от разбишкан скелет. Писалището на покойника, дъбова грамада с желязна мастилница във вид на жаба и с дълбоко като трюм средно чекмедже, се бе озовало в първи номер, където живееше Алфьоров, а въртящото се столче, придобито някога заедно с писалището, сиротно се бе отлъчило при танцьорите, обитаващи шеста стая. Двойката зелени кресла също се бе разделила: едното скучаеше у Ганин, в другото се заседяваше самата хазайка или старият ѝ дакел, черна дебела кучка с прошарена муцунка и провиснали уши, кадифени в крайчетата и като че с пеперудени реснички. А на рафта в стаята на Клара за украшение бяха наредени няколкото първи тома от енциклопедията, докато пък останалите бяха попаднали при Подтягин. Клара бе удостоена и с единствения приличен умивалник с огледало и с чекмеджета; във всяка от другите стаи имаше просто плот с ламаринен леген и със също такава кана. Виж, наложи се креватите да бъдат купени, което госпожа Дорн стори пряко сили не защото ѝ се свидеше, а защото изпитваше някакъв сладък хазарт, някаква домакинска гордост, задето толкова успешно разпределя цялото си предишно обзавеждане, но в дадения случай се ядосваше, че няма как да разреже двойното си легло на нужната бройка части, а нали за нея, вдовицата, бе твърде просторно да спи на него. Тя лично почистваше стаите, при това едва криво-ляво, за готвене хич не я биваше, та бе наела готвачка, страшилището на пазара, огромно червенокосо женище, което в петък нахлузваше малинова шапка и отпрашваше за северните квартали да печели от съблазнителната си едрина. Лидия Николаевна не смееше да влиза в кухнята, изобщо си беше кротичка и плашлива. Случеше ли се да ситни с тъпи крачета бегом по коридора, на наемателите им се чинеше, че тази дребничка, прошарена, чипоноса женица изобщо не е хазайката, а е просто изкуфяла бабичка, озовала се в чуждо жилище. Прегъваше се като парцалена кукла, когато заран набързо смиташе с четката боклука изпод мебелите, сетне потъваше в стаята си, най-малката от всички, а там четеше някакви опърпани германски книжлета или преглеждаше документацията на покойния си съпруг, от която хабер си нямаше. Единствено само Подтягин се отбиваше в тази стая, милваше черния гальовен дакел, пощипваше му ушичките, брадавицата върху прошарената муцунка, мъчеше се да накара кучката да му подаде крива лапа и разправяше на Лидия Николаевна за мъчителната си старческа болест и дето от сума ти време, от половин година вече, кандидатства за виза за Париж, а там живее племенничката му и там дългите хрупкави франзели и червеното вино са много евтини. Старицата кимаше, понякога го разпитваше за другите си наематели и най-вече за Ганин, който според нея никак не приличал на всички руски млади мъже, отсядали в пансиона ѝ. Подир трите месеца при нея Ганин сега се гласеше да напусне, бе ѝ казал дори, че ще освободи стаята тази събота, но не за пръв път решаваше да се изнесе, все отлагаше и оставаше. Та Лидия Николаевна от думите на стария поет бе узнала, че Ганин си има приятелка. В това явно беше проблемът.
Напоследък той бе станал отпуснат и мрачен. Та нали съвсем доскоро можеше да ходи на ръце като японски акробат, стройно изпънал нозе и поел напред като платноходка, успяваше да вдигне стол със зъби и да скъса връв със стегнатия си бицепс. В тялото му постоянно пламтеше огън: все му се щеше да се прехвърли през ограда, да разклати стълб, накратко – да се развихри, както се изразявахме на младини. Сега обаче като да се беше разхлабила някаква гайка, дори се бе попрегърбил и си признаваше пред Подтягин, че „като някоя лигла“ страда от безсъние. Не спа добре и през онази нощ срещу понеделника, подир двайсетте минути, прекарани с бъбривия господин в заседналия асансьор. В понеделник заран сума ти време седя гол, стиснал изопнати възхладни ръце между коленете си, стъписан от мисълта, че и този ден ще трябва да навлича риза, чорапи, панталон – всички тези просмукани от пот и прах парцали, – и се сещаше за цирковия пудел, дето изглеждаше ужасяващо, премално жалък. Тази вялост отчасти бе породена от безделие. Сега не му се налагаше особено да се труди, тъй като през зимата бе насъбрал известна сума, от която впрочем сега му оставаха към двеста марки, не повече: изминалите три месеца му бяха коствали скъпичко.
Миналата година, още щом пристигна в Берлин, веднага си намери работа и сетне се труди до януари – много и разнообразно: познаваше жълтеникавия мрак на ранния час, когато човек поема към фабриката; знаеше също как отмаляват краката, след като се натърчиш цели десет версти с подноса в ръце между масичките в ресторанта „Pur Goroi“; познат му беше и какъв ли не друг труд, вземаше на кредит за продан всичко, каквото му попадне – както гевреци, така и брилянтин, така и просто брилянти. Не се гнусеше от нищо: неведнъж бе продавал сянката си като мнозина от нас. Другояче казано, бе участвал в киноснимки извън града като статист, където в набързо скован сайвант с мистичен писък лумваха в светлина чудовищните кръгове на прожектори, насочени като оръдия срещу мъртвешки ярката тълпа статисти, стреляха от упор бял убийствен блясък, озарявайки гримирания восък на застиналите лица, гаснеха с пукот, но дълго още в тези сложни стъкларии доизтляваха червеникави зари: нашият човешки срам. Сделката бе извършена, безименните ни сенки поемаха по света.
Останалите му пари бяха достатъчни да се махне от Берлин. За целта обаче трябваше да скъса с Людмила, а как да скъса – представа си нямаше. Макар да си беше определил срок от седмица и да бе казал на хазайката, че категорично е решил да замине в събота, Ганин чувстваше, че нито тази, нито следващата седмица ще променят каквото и да било. В същото време влечение по нова чужбина го налягаше най-вече през пролетта. Прозорецът му гледаше към релсите на железницата, затова възможността да замине го чоплеше непрестанно. На всеки пет минути къщата сдържано избоботваше и се раздвижваше, сетне облак дим се издуваше пред прозореца, закриваше белия берлински ден, полека се стапяше и тогава отново се провиждаше ветрилото на релсите, стесняващо се в далечината, между черните задни стени на сградите, сякаш отрязани, а над всичко това – небето, бледо като бадемово мляко.
„Тайният дневник на Хитлер” (издателство”Колибри”) е фикционално произведение, което се основава на точни исторически и биографични факти: започва от деня на арестуването на Хитлер след неуспешния Бирен пуч в Мюнхен през ноември 1923 г. и приключва през декември следващата година, когато той е освободен след амнистия. Както самият автор определя творбата си, това е измислен, „повествователен документ“.
Историческата фактология, свързана с метежа срещу Ваймарската република и с участниците в него, изпълва всяка страница на книгата на Влавианос. Но романът е преди всичко оригинален опит да се проникне в мрака на „века на крайностите”, във вътрешния свят на диктатора, в тайните лабиринти на личността му. В него постоянно отеква въпросът: как един посредствен човек с ниско потекло и оскъдно образование, обладан от комплекси, натрапчиви идеи и жажда за власт, е успял да завладее духа на германците и да се превърне във фигура, материализирала кошмара на XX век?
Каква е целта на тази книга? Отговорът е в настоящите свидетелства за възраждането на национализма, фундаментализма и популистките техники за манипулиране в световен мащаб. Ето защо преосмислянето на феномена „Хитлер” и на нацизма в светлината на тези тенденции е исторически, политически и философски навременен проект.
Харис Влавианос е известен гръцки учен, поет, писател и есеист, роден през 1957 г. в Рим. Завършва философия в Университета в Бристол и политология и история в Оксфорд. Издал е единайсет стихосбирки, преводи на Уолт Уитман, Езра Паунд, Т. С. Елиът, на съвременни англоезични поети. Негови поетически творби са преведени във Великобритания, Германия, Франция, Швеция. Преподава история и политология в Американския колеж в Гърция, води семинари по поетическо изкуство в издателство „Патаки”.
Откъс от книгата на Харис Влавианос - „Тайният дневник на Хитлер“
Затворът в Ландсберг
Ноември 1923 – декември 1924
14 ноември 1923 г. Жестоко се провалихме. Негодниците Кар, Зайсер и Лосов ни предадоха. Искаха да организират свое движение и да ме отстранят от играта. Бяха решили да провъзгласят Бавария за независима държава, да я откъснат от останалата Германия и да качат Рупрехт на трона! Ако този глупак Лудендорф не беше ги оставил да си тръгнат от „Бюргербройкелер“, сега властта щеше да е в нашите ръце. Изгубихме шестнайсет мъже. Всички те бяха герои. Паднаха за възраждането на Германия. Имената им трябва да останат завинаги в паметта на всеки истински патриот.
Аз съм едно нищожество. Трябваше да умра заедно с тях. Защо позволих на Шойбнер-Рихтер да ме блъсне на земята, когато полицията откри стрелба? Да го гледам как рухва, потънал в кръв, а аз да се отърва като последен страхливец! А Лудендорф не само не побягна, ами с високо вдигната глава се отправи към вражеските редици през дъжд от куршуми. Защо не намерих куража да се самоубия по-късно, когато потърсих убежище в дома на Ханфщенгл? Все още не знам защо оставих Хелене да ми издърпа пистолета от ръката. Вестниците в цялата страна ни се подиграват.
Наричат нашата революция „смехотворен бирен пуч“, а мен – „пионката на генерала“. Някои дори побързаха да публикуват мои некролози, в които се казва, че „Хитлер е политически мъртвец“. Всичко мога да понеса, но не и позора.
Изпитвам ужасна болка в рамото. Дали не съм си счупил някоя кост? Не искам нищо. Само малко вода. И да затворя очи – завинаги, ако е възможно.
15 ноември 1923 г.
Не спах цялата нощ. Болките са непоносими. Не сложих и залък в устата си. Нито ще сложа. По-добре да умра тук вътре. Като герой.
Вчера дойде в килията ми един следовател на име Ханс Екхарт, за да вземе от мен показания. Отказах. В продължение на пет часа се мъчи да изтръгне от устата ми няколко думи. Посъветва ме да говоря, понеже – както каза – щели да използват мълчанието ми срещу мен. Виждайки състоянието ми, той се опита да направи атмосферата някак по-приятелска и почти веднага отпъди машинописката, която го придружаваше. Безучастна млада жена с прическа с бретон, която ме гледаше изпитателно изпод очилата си. Единственото, което заявих на следователя, беше, че ще кажа всичко наведнъж на процеса и че там ще разкрия истината пред целия германски народ. Смехотворният триумвират – Кар, Зайсер, Лосов, – който сега се изживява като гарант на законността, знаеше за преврата месеци преди да бъде извършен. Заедно бяхме скроили целия план и тримата се бяха съгласили да участват – независимо дали зад гърба ми са планирали свой собствен преврат, или просто са искали да ме използват. Ако Лудендорф не се беше държал толкова идиотски, сега зад решетките нямаше да седя аз, а берлинските марионетки. Нямаше делата ми да бъдат оценявани от един съд, съставен набързо от слугите на системата, а от съда на Историята. Аз ще давам сметка пред нея и само пред нея. В „държавна измяна“ съм обвинен не аз, а онези, които извършиха престъплението през ноември 1918-а, онези, които безусловно капитулираха с наведени глави. Народът ще ги накаже както им се полага.
Екхарт си тръгна недоволен, но съм убеден, че в последна сметка се е съгласил с мен. Почувствах го от сърдечността, с която ми стисна ръката. 20 ноември 1923 г. Днес ме посети Дрекслер. Два часа се опитваше да ме убеди да хапна нещо. Все повтаряше, че нищо не е изгубено и че можем да изградим Партията отначало. Простотии. Всичко пропадна.
21 ноември 1923 г.
Гробищата на Историята са пълни с провалили се революционери, неуспели да доведат докрай свещената си мисия. Аз съм един от тях. След смъртта ми никой няма да си спомня за мен. Свършено е с мен.
Следобед ненадейно дойде да ме посети Книрш. Каза, че се уплашил, като ме видял толкова отслабнал. Ръката ми се изгуби в силната му десница. Опита се да ме убеди, че в последна сметка фиаското ще проработи в наша полза. Че щяло да се окаже значима победа. Че човек не стига до успеха, без да срещне препятствия. Ако съм проявял малодушие сега, движението щяло да бъде унищожено, а аз да нося цялата отговорност за това. Не знам. И той само повтаря празни приказки. Разбира се, аз съм трогнат от неговата вяра в мен, но усещам, че не си струва да дам живота си за тази кауза. Нека всичко върви по дяволите. И Германия също.
23 ноември 1923 г.
Нашата Партия беше поставена извън закона. Това бе последният акт от драмата.
25 ноември 1923 г.
Днес беше ред на Хелене. Донесе ми супа с месо и ме принуди да я изям пред очите ѝ. Доставих ѝ това удоволствие. Жените, с изключение на майка ми, никога не са ме интересували – смятам ги за скудоумни, те прилагат прозрачни хитрини. Но по някаква причина не мога да устоя на Хелене. Мъжът ѝ е голям щастливец. Такава жена бих искал да имам до себе си. Да може да ме въодушевява в миговете, когато се огъвам. Какво ли толкова намира у Ханфщeнгл! Е, разбира се, той е аристократ, учил е и в Америка, а аз съм обикновен селянин, провалил се човек на изкуството, едно нищо.
26 ноември 1923 г.
Затвориха ме тук, като смятаха, че така ще ме обезвредят. Че ще сломят духа ми. Че ще разтурят Партията ми. Огромна грешка! Като ме лишиха от свобода, те ме направиха още по-силен. По-решителен да продължа делото си. А освен това идиотската държава ми предоставя безплатно образование. Ще превърна затвора в университет. Килията си – в необятна библиотека. Нека погледна на затворничеството като на предоставила ми се възможност: сега ми се предлага безкрайно време да прочета необезпокояван онова, което от доста време съм си набелязал, за да попълня празнотите си. Градежът, който смятам да издигна, ще се крепи върху непоклатими идеи, а не върху гнили аргументи. На такива нашият народ се е наситил. Във всяка мюнхенска бирария срещаш парвенюта, готови да спасят Германия. А как? Със сгъваемите си джобни бръсначи ли? Основите, върху които ще градя, ще бъдат големите философи и мислители на нацията. Кант, Хегел, Фихте, Шопенхауер, Ницше ще бъдат моите светли пътеводни звезди. А редом с тях Вагнер, Чембърлейн, Лагард. Необходима е точно такава пауза след въоръжения конфликт. Преди да се хвърли върху плячката си, хищникът дебне в храстите, притаява се и изчаква подходящия момент, в който ще се хвърли стремително напред. Сега аз съм този хищник. Нека треперят онези, които ще се опитат да попречат на плановете ми.
Неуспехът, разгромът са най-висшата форма на човешкия опит. Но втори провал няма да има. От тук насетне всеки мой ход ще бъде много добре планиран. Аз няма да допусна импулсивността ми отново да вземе връх над мен.
Ранкингът е направен измежду 20 хил. лекари, разделени в 21-а категории от 9-те провинции на страната.
Темата е във фокуса на Българското председателство на ЕС.
Оше една причина да посетим Странджа планина в България.
Собственичката на посредническа агенция 1А Pflege в откровен разговор за коректните фирми в бранша.