Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
За своето над стогодишно съществуване, движението Монтесори оставя трайна следа в световната история, а няколко негови събития изключително ярко се открояват.
Едно от тях е курсът, проведен от Мария Монтесори в Лондон през 1946 г. Той е първият, след като тя и синът ѝ Марио се завръщат в Европа след седемгодишно изгнание, а Монтесори вече е натрупала огромен опит следствие наблюденията си върху деца от цял свят.
Курсът в Лондон е проведен само шест години преди смъртта на д-р Монтесори – зад него стои цял живот, посветен на изучаването на човешкото развитие от раждането, през ранното детство, детството и юношеството до зрелостта.
Книгата „Лекции от Лондон” (издателств „Асеневци”) съдържа 33-те лекции от този курс, записани от студентка на Мария Монтесори и останали заключени като безценно съкровище за дълго време в един малък куфар. Сега лекциите ни дават възможността да чуем богатия опит и мъдростта на Мария Монтесори.
Въздействието на лекциите е толкова дълбоко, че те стават основа на AMI обучението за педагози на 3-6 годишни деца.
Мария Монтесори е родена на 31 август 1870 г. в гр. Киаравале, провинция Анкона. Нейното семейство се премества в Рим през 1875 г. С напредъка в образованието си, тя започва да разчупва бариерите, които ограничават кариерното развитие на жените.
При завършването си, родителите й я окуражават да се насочи към кариера на преподавател, една от малкото професии, достъпни за жените по онова време, но тя е решена да влезе в училище по медицина и да стане лекар.
Баща й се противопоставя на тази насока – училищата по медицина по това време са изцяло запазени за мъже и първоначално директорът на училището отказва да приеме Мария. През 1890 Мария Монтесори е приета в Университета в Рим, за да учи физика, математика и естествени науки и получава дипломата си две години по-късно.
Накрая Мария Монтесори е приета във Факултета по медицина, а на 26- годишна възраст получава докторска титла и става една от първите в света жени, които получават степен по медицина.
Тя веднага е наета на работа в прилежащата към университета болница Сан Джовани. От 1896 до 1911, за почти 15 години, д-р Монтесори практикува медицина. През ноември 1896 г., д-р Мария Монтесори прибавя към портфолиото си и работата си като асистент- хирург в болница Санто Спирито в Рим. Голяма част от работата й там е свързана с бедните и по-конкретно с техните деца.
Като доктор, тя се отличава с начина, по който се грижи за пациентите си, като освен, че диагностицира и лекува болестите им, тя се грижи и за това те да са на топло и да са добре нахранени.
По време на професионалния й контакт с децата, Мария Монтесори започва да се интересува от образованието в ранна детска и на 6 януари 1907 г. основава първата “Casa dei Bambini“ („Къща на децата“), която се превръща в нейната „Педагогическа лаборатория“.
Следва период на интензивни изследвания и забележителни резултати. До есента на 1908 г. са основани пет къщи на децата – четири в Рим и една в Милано. Децата в тези къщи бележат забележителен прогрес и много скоро деца на пет години започват да пишат и четат.
Новината за новия подход на д-р Монтесори се разпространява бързо и започват да пристигат посетители, които искат сами да видят как тя постига такива резултати. В рамките на една година италианоговорящата част на Швейцария започва да трансформира детските си градини в къщи на децата и тогава започва разпространението на новия педагогически подход.
През 1909 г., историческата й книга, със заглавие на английски „Методът Монтесори“ е публикувана в Италия. Книгата е базирана на записките по време на първия й обучителен курс, проведен през същата година и е преведен в Съединените щати през 1912 г., достигайки второ място в списъка с бестселъри на научна тематика в САЩ. Скоро след това книгата е преведена на 20 различни езика и оказва огромно влияние в областта на образованието.
1913 е една незабравима година, тъй като тогава Мария Монтесори изнася първия си международен курс от лекции и посещава Съединените щати. През 1916 г. се появява още една епохална книга от д-р Мария Монтесори – „Напредналият Монтесори метод “.
При завръщането си от САЩ през 1917 г., тя се установява в Барселона, Испания. През 1919 посещава Англия, където открива Международния обучителен курс в Лондон. Работата й се разпростира не само в Европа, но и е била подета в Доминионите и е приета в Индия и Южна Америка. Международната Монтесори асоциация (A.M.I.) е основана през 1929 г.
През 1949 г. д-р Мария Монтесори получава първата от трите си номинации за Нобелова награда (1949, 1950 и 1951). Книгата й „Попиващият ум“, базирана на лекции, изнесени в Индия, е публикувана през същата година. Последната й публична изява е в Лондон през 1951 г., когато тя присъства на 9-ия Международен Монтесори конгрес. На 6 май 1952 г., в Нордвейк ан Зее, Холандия, тя умира в компанията на сина си Марио, на когото завещава като наследството своята работа.
Като принцип, а и на практика д-р Монтесори предлага силна надежда, че човечеството ще може да изгради мира и напредъка в света върху най-силната основа, а именно свободното и демократично образование на децата на света.
Една от най-красивите любовни истории в българската литература – „Крадецът на праскови” на Емилиян Станев – се появява на българския пазар в ново луксозно издание с твърди корици и с илюстрациите на Дамян Дамянов (издателство "Сиела").
Вдъхновилата едноименния филм на Въло Радев и с участието на Невена Коканова и Раде Маркович повест ще ви направи част от трагичната съдба на Елисавета – жената на строгия полковник Михаил – и сръбския военнопленник Иво Обретенович.
Първата световна война, Велико Търново
В град, препълнен с евакуирани и в който във всяка къща живеят по две-три семейства, водата и храната не достигат, а несигурността прелива по калдъръмените тротоари, съдбата на една жена завинаги се променя, когато се оказва лице в лице с мъжа със смолисточерни очи.
Единият е пленник на сивото си и лишено от любов ежедневие, върху другия тегне печата на смъртта и войната. Естественият стремеж към щастие ги събира, а любовта се оказва единственото спасение в разпадащия се около тях свят, в който всичко човешко сякаш е неумолимо заличено от сърцата на хората.
С тънък психологизъм и майсторство Емилиян Станев изследва както мрачната, непозната страна на човешките страсти, така и тази, която възвисява и облагородява.
„Крадецът на праскови” успява не само да покаже българската действителност, но и да излезе извън рамките на националното, превръщайки се в универсален психологически роман за сложната и противоречива човешка природа. Роман за обичта, която успява да открадне, да спаси духа дори и от смъртта.
„Крадецът на праскови” е роман за невъзможността. За любовта като единствено спасение в един разпадащ се свят.
И нейната неосъществимост.
Емилиян Станев използва историческите събития като фон на една разтърсваща любовна история, за да ни убеди, че всяка война започва първо в нас самите, посочва журналистът Георги Тошев.
Из „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев
През евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си. То беше хубаво място за строеж в новите квартали на Търново, край Севлиевското шосе, където някога бяха лозя.
Когато пристигнах в стария град да извърша продажбата, беше горещ летен ден. Градът бе препълнен с евакуирани – във всяка къща живееха по две-три семейства. Не достигаше вода поради безводната местност, недостиг се чувстваше и от храна. На обед тесните тротоари преливаха от хора и във всички гостилници изморените прислужници, непривикнали на толкова работа, тичаха с мъка между масите.
Вечер сирените завиваха и тогава гражданите бягаха с чанти и с куфарчета по стръмните и тъмни улички към двата тунела под града.
В хотел „Борис“ имаше десетина немски офицери. Те пиеха бира на терасата, мълчаливи, умърлушени, с безцелно отправени погледи към старинната крепост, потънала в бурени и в зеленина. Говореха рядко и когато погледите им се срещнеха с погледа на българин, студените им очи се изпълваха с недоверие и ненавист.
Бях напуснал моя роден град отдавна, като дванадесетгодишно хлапе, през осемнадесета година, тъкмо привършваше Първата световна война. И сиво-зелените униформи, които помнех оттогава, сламенорусите и червени коси, сините очи и преуморените изпънати лица създаваха в мене впечатлението, че те са били винаги тук. Само траурните начупени кръстове по нашивките ги отличаваха от техните бащи и вуйчовци от онова време. Може би някой от тия немци беше син или племенник на немец, от ония, които тогава бяха построили бараките си край града, където беше разположена една обозна част с ковачница.
Тая част се състоеше от десетина нестроеваци. Пред бараките бяха сковани маси и скамейки, а сред тях имаше побит в земята кол, на който бе набучен широк дървен кръг. На тоя кръг стоеше ястреб. Той беше привързан о кола с пиринчена верижка, жълта, както бе жълт и неговият дълъг, гол и хищен крак. Войниците го хранеха с месо и с живи котки.
Спомних си за Фриц, добермана, с щръкнали уши и с рязана опашка, бърз като сърна. Той ни пазеше на стръмната уличка, където се намираше месарницата на немците – един хладен като изба дюкян с желязна, червено боядисана врата. Над него живееше французинът евреин Жан Гранжан, собственик на единствената пералня и парна гладачница в града. И когато ние, босокраките хлапета, минехме оттам, загледани в тлъстото жълто-кафяво говеждо, Фриц скачаше отгоре ни с грозно ръмжене...
Няма нищо по-тягостно от повторение на миналото. Виждах същото лятно уморено небе, каквото висеше над тоя град и тогава, и в неговата празна синкава бездна личеше същата неизвестност да се надвесва над страната. Търново бе малко променено; същите стари къщи, без дворчета, струпани сякаш една върху друга, с изцапани мазилки и олющени бои, загубили своя цвят от времето; къщи, в които се носи миризма на кисела влага и на три-четири поколения, живели в тях. Рядко се виждаха нови сгради да развалят еснафската линия на главната улица, а кварталите на Варуша и край Янтра бяха такива, каквито ги оставих.
Тръгнах да обиколя уличките, по които някога бях играл, минах край родната си къща, в която сега живееха непознати хора, и видях фурничката на площада, дето преди двадесет и пет години се нареждахме с купоните в ръка, за да получим парче кален чер хляб, направен от къклица и ръж. Над тая фурна живееше основният учител Андреев, Бучката, както го наричахме ние, децата. Той беше дребничък, посивял, с жълти изпопадали зъби, но много строг. Имаше многочислено семейство – седем деца. Къщата миришеше на фурна, беше топла, пълна с дървеници, с мирис на квас. Лазар, Петко, Сана, Лиза, Мита и Роза – почти всички починаха през тия години от недояждане и от туберкулоза...
Колко тежки бяха условията, при които израсна нашето поколение! Без бащи, които гинеха по фронта, обути в налъми, въшливи и окъсани, с майки, чиито погледи горяха от мъка и от преумора – жени, изсушени от недояждане и от плач, които не знаеха за какво да се грижат по-напред: за нашето изхранване или за възпитанието ни. Почти всички бяхме станали гамени, тъй като растяхме на улицата, между лагерите на пленниците, в глада, хаоса и корупцията на тая безсмислена война...
Вечерта минах още веднъж по тесните криви улички, потънали в мрак и глухота, едва осветлени от няколко мъждукащи електрически крушки. Къщите хвърляха мрачни сенки, тук-там из мрака лъщяха стъкла, котка изскачаше внезапно от някоя изба, отдето идваше миризма на оцет, на плесен и на старинност. Бях продал мястото, без да го видя, за да не изпитам по-силно скръбта, че се разделям с нещо свидно. Като дете там бях прекарал ония сухи, горещи лета, когато чешмите пресъхваха и някоя епидемия пламваше в града. Но на следващия ден не се стърпях и отидох да се простя с него, обзет от любопитство да видя как изглеждат сега тия някогашни лозя.
Тръгнах по стария познат път много рано, с изгрев слънце. Улиците бяха почти пусти. Едрите кварцови камъни по калдъръма седефено лъщяха, отразявайки зарите на деня. След половин час бях накрай града. И тогава с учудване забелязах, че местността се е променила до неузнаваемост. Беше изникнал цял квартал там, дето по-рано имаше само две-три къщурки, няколко варници и един каменист път, насечен от жилавите корени на акации, чиито тъмнокафяви шушулки някога беряхме, за да ядем тяхната сладка сърцевина.
Акациевата горичка беше изчезнала. Спрет-нати нови къщи грееха на сутрешното слънце белите си стени. Кокетни дворчета, в които като розови облачета цъфтяха японски трендафили, се редяха едно до друго. Непознати хора надничаха през разтворените прозорци, от които висяха постели, сложени да се проветряват. Някъде свиреше радио и звуците идваха от хладната вътрешност на къщата. И колкото повече отивах напред, толкова по-непозната изглеждаше цялата околност. Вместо посивелите зидове с лишеи, които ограждаха старите лозя, се издигаха къщи и вили, виждаха се овощни градини.
Само пътят, по който някога минаваха пленниците, беше същият – пак така издълбан от коловозите, каменист, неравен, като дъно на пресъхнал поток. С усилие открих тясната ивица земя, която се отделяше от тоя път и по която можеше да се навлезе в парцелираната само в инженерската карта местност, зад новия квартал, дето отделните незастроени места се губеха между градините и лозята. Стана неизбежно да мина през двора на една вила. Гъста вишнева горичка я потулваше от погледа и само заостреният ѝ покрив стърчеше над вишните.
Дребно старче с нощна шапка, направена от женски чорап, с богообразен вид на стар учител пенсионер, се показа на вратата. То се приближи към мене и твърде недружелюбно ме попита какво желая. Когато му казах, че съм собственикът на мястото, което се намира недалеч оттук, старчето изненадано повдигна гъстите си вежди, горчиво се усмихна и силно стисна ръката ми:
– Ах, ти, Кольо... лошо момче, нима не ме помниш?
Избелелите очи със зачервени клепачи, големият нос, беззъбата уста и тая костелива ръка, която сега стискаше моята, едва ли имаха нещо общо с моя някогашен учител по аритметика, комуто навремето създавах толкова ядове. Бед-ният господин Петров, Козичката, както го наричахме ние, неговите нескопосници! Някога той имаше брадичка и тая брадичка, подострена като молив, обичаше да дъвче, когато ни изпитваше на черната дъска. Тая забележителност сега липсваше – вероятно беше я обръснал, тъй като тя е станала отчайващо рядка. Но той все още изглеждаше жизнен, пъргав и чистичък, както са чистички старчетата, които не пият и не пушат. От него лъхаха спретнатост и порядъчност, каквито имаше в ония вече починали наши дядовци и бащи, свикнали да живеят редовен и духовно чист живот.
– Нима продаде мястото? – извика той, когато му казах защо съм дошъл. – Боже господи, кой продава сега?
В очите му се появи огорчение. Той пусна ръката ми бавно, с нескрито разочарование.
В двора на вилата тревата бе мокра от росата. Току-що напръсканите асми сушеха на слънце широките си листа. Леха латинки красеше входа, по чиито стъпала прецъфтелият трендафил беше изронил листата си.
Дванадесетгодишна девойка донесе два стола. И докато ядяхме вишневото сладко, което моят учител поднесе, той ми се похвали с уредбата на лозето си, като не забрави още веднъж да ме укори за продаденото място.
Слушах тихия му глас между звучните изсвирвания на авлигите и те ми напомняха за хубавите сутрини на моето детство. Ако не бе нуждата, никога не бих продал това място. Когато го видях, убедих се, че добрият старец е прав да ми се сърди. Няколко орехови дръвчета, кой знае как изникнали тук, с гладки сребристолъскави стъбла, с едри жълто-зелени листа, прилични на млади палми, хвърляха дългите си сутрешни сенки по тревясалата поляна. Нищо не напомняше, че някога тук е било лозе. Насреща беше издигната вила. Дебел човек с грамадна сламеница стоеше на терасата и любопитно ни гледаше. Една постройка, която служеше за кошара, бе разрушена и малко по-настрана от нейните още неразчистени основи се издигаха тухлените стени на бъдеща къща.
Само колибата на полковника беше такава, каквато я оставих. Бурени и жалки храсти я обвиваха като мрачна развалина.
Почернелите керемиди на покрива бяха обрасли с жълти мъхове и сиви лишеи. Тя беше каменна, четвъртита, прилична на стар барутен погреб и тъй дълбоко вбита в земята, че човек можеше да стъпи на покрива ѝ, ако се приближеше откъм гърба ѝ. Бе построена така, че задната ѝ част потъваше в земята, докато предната се откриваше висока няколко метра. Хралупест орех с изсъхнали връхни клони хвърляше зелената си прозрачна сянка върху тая жалка купчина, цялата потънала в хлад и в роса. Никаква пътечка не водеше към нея и никаква човешка следа не показваше някой да е идвал тук.
– Помниш ли полковника? – попита моят учител, когато се приближихме към колибата.
– Колибата е същата – забелязах аз.
– А историята с жена му... Нима си я забравил? Целият град говореше за нея.
Историята с жена му бях забравил. Колкото за колибата, в моето въображение тя беше запазила по-големи размери. Как да не я помнех, когато беше служила на детските ми мечти за най-подходящо място, което населявах с всички магьосници и герои от приказките.
Един ден видях пред нея да стои една жена. Бях дошъл да помародерствам и когато се промъквах към старата зарзала на полковника, отежала от плод, се натъкнах на жената. Тя седеше на ниско столче пред вратата, облечена в светлосиня рокля с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели разголени ръце. Къдравата ѝ коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута ѝ. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание. Всред тишината на старата колиба, сред този пустош и глухота тя приличаше на привидение. Когато я видях, обзе ме ужас, сърцето ми сигурно е престанало да тупти и мисълта, че тя е същество от неземния и магьоснически свят на приказките, скова волята ми. Неочаквано тя се обърна и аз видях очите ѝ – дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга. Аз нададох уплашен вик и с всички сили избягах от нея. Докато тичах към града, разкайвах се, че не съм вярвал в съществуването на този прекрасен и ужасяващ свят. Няколко пъти се спирах, изкушаван от желанието да се върна и отново да я видя, за да се убедя, че тя е обикновено човешко същество. Когато стигнах вкъщи, разказах приключението на майка си.
– Тя е жената на полковника – каза майка ми, учудена от развълнувания ми вид.
Жената на полковника?!... По-късно я видях да минава край нас и тя ми се стори пак така тайнствено красива със своята дълга тъмна рокля, с широкополата си шапка, с черните си ръкавици и със сладостната миризма на парфюм, която оставяше след себе си.
Колкото до самия полковник, познавах го много добре. От него се бояха всички, най-вече ние, децата, които често играехме край лозето му. Панически страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани. Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри сиви очи и побелели коси, стригани алаброс. Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис.
Често го виждахме по Марно поле как инспектира обучението на войниците. Войниците се вдървяваха, щом го зърнеха, подофицерите трепереха за частта, която обучаваха, офицерите се червяха или бледнееха, ако ударът с нож не излезеше достатъчно енергичен. Фелдфебелът, въоръжен с дълга върлина, на чийто връх набучваха парцалена топка, заставаше срещу войника, който държеше пушката си с натъкнат нож. И ако войникът не умееше да се брани, фелдфебелът го блъскаше немилостиво в гърдите или по лицето с върха на върлината. В такъв случай полковникът побесняваше – късият му врат ставаше апоплектично червен. Той се нахвърляше върху нещастния селяк с псувни, закани, плесници и след като излееше по този начин гнева си, наказваше го под оръжие. За него дисциплината беше сляпо и безпрекословно подчинение, а върхът на военното изкуство – ударът с нож.
Той беше донесъл от Русия покрай военните познания всички руски ругатни, за да хока с тях войниците, както и безкрайно благоговение пред царизма, чувство, което бе преминало и към „негово величество“ Фердинанд Първи. През 1912 и 1913 година беше се бил срещу турците и сърбите, които го раниха с шрапнел в горната част на бедрото. Оттогава бе полуинвалид, тъй като малко понакуцваше. През Европейската война беше назначен за комендант на града.
Тя ръководи обгрижването на 36 възрастни австрийци и има на разположение 26 души персонал в Haus Wieden.
Експедицията ще започне на 17 август и ще продължи до 7 септември 2019 г.
Мадлена Комитова пред btv за това как се управляват 150 виенски клуба на пенсионери и за стандартите за третата възраст в Австрия и България.
Визитка:
Мадлена Комитова е родена в София, но през 1990 г. напуска България, защото тук, в условията на прехода, като хиляди други хора, не намира поле за реализация. Съдбата я отвежда във Виена. След като си стъпва на краката, тук започва работа в най-голямата австрийска организация, грижеща се за възрастни хора. Паралелно с това създава и щастливо семейство. От 2.5 г. е управител на пенсионерски клубове и се грижи за над 15 хил. пенсионери. Шеговито обича да казва, че "старостта е новото черно и всеки трябва грижливо да планира годините след пенсионирането си".
Как се случва това в Австрия и къде бърка България по отношение на "златната възраст"?
Първата ми сериозна работа в Австрия бе тази организация, в която работя и сега. Тя се нарича Pensionistenklubs - Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhäuser (в превод Кураториум на Виенските пенсионери). Това е най-голямата организация за обгрижване и обслужване на възрастни хора в Австрия и третата по големина в Европа. Позиционирана е във Виена. Тук управляваме и 30 старчески дома в които живеят 9 хил. души, освен 150–те пенсионерски клуба, в които хората се събират за различни занимания. Посещават ги, за да създадат нови приятелства и да не се чувстват самотни, разказа пред btv Мадлена Комитова.
Разликите в Австрия и България
Съществената разлика е в отношението на обществото и на управляващите към пенсионерите. Съществуването на Клубовете на виенските пенсионери е заложено в концепцията за развитие на град Виена. Общината е тази, която финансира на 100 процента пенсионерските клубове. Всичко в тях е напълно безплатно.
Целта на работата на клубовете е пенсионерите да не са самотни, защото, когато са по цял ден са сами, те се разболяват много по-лесно. И тогава системата трябва да се занимава с последствията. А с превенция е много по-лесно, по-весело, и има по-добър резултат.
Кои са най-популярните занимания за австрийските пенсионери?
Пенсионерите навсякъде по света имат еднакви интереси. Те обичат да танцуват, да общуват и да правят нещо заедно, подчерта Мадлена Комитова.
Как минава един ден в клуба?
Обикновено пенсионерите идват към 13 ч. (Във Виена вече има и целодневни клубове). Първо се търсят един друг, кой къде е, за да не се е случило нещо? "Къде е Людовике? Къде е Хана?" и пр.
Групата се събрала вече към 13.30 ч. и има много възможности от които да избират: езикови курсове, танци, ръкоделия, заложени са и изучаване на компютри.
„Ние сме длъжни да научим пенсионерите на новите медии, защото икономиката не ги чака. Напр. в банката те се затрудняват да боравят с парите си. И ние ги обучаваме, но не по тривиален начин: лектор да седи и да преподава, а имаме сътрудничество с техникуми, откъдето идват ученици. Те учат пенсионерите на конкретни умения, според желанията им: напр. да си плащат сметките онлайн, да четат в интернет новините или да гледат мода”, разясни Мадлена Комитова.
Какво е задължително във всеки пенсионерски клуб?
Това е кафе със сладкиш за всеки следобед. И тази закуска се финансира от общината.
Мадлена Комитова от 20 г. работи в Кураториум на Виенските пенсионери, като преди това е ръководила сектор Хранене в структурата, в която работят 780 души. Кетърингът се приготвя на място, без доставка в пластмасови кутии. Защото, храненето е сексът на златната възраст.
Срещи тип Speed Dating
„Идеята за тях се роди преди 2 години. Започнахме на шега, но се оказа, че има голямо търсене. От 200 пенсионери мъжете са 50 , това ги прави много ухажвани, но такъв е демографският тренд: жените живеят по-дълго.
Speed Dating (в превод бързи срещи) имат за цел жената да си намери някого за сърдечна връзка, но и също да има с кого да отиде заедно на екскурзия, да покарат колело, с една дума да не са самотни сърца. Ситуациите в живота често се променят: брачният партньор си заминава от този свят, приятелите също, но това не означава, че човек трябва да се затвори между 4 стени и да се чувства излишен.
Какво трябва да се промени в България?
В Австрия се наричат Дом за живот, докато в България думата старчески дом звучи потискащо.
Всеки трябва да мисли за този момент от живота си. Привилегия е, ако той дойде.
Най-важното е човек да бъде независим, да си създаде мрежа от клубове, които да посещава, приятелства, да се ангажира с каузи, с една дума, да остане в обществото. Това е подготовката за пенсионирането.
В България казваме обратното: „Ех, един път да излезна в пенсия! Промениха се нещата в живота. Активната фаза на живота е и след 60 г.! , убедена е Мадлена Комитова.
Няма лесни неща! Всеки трябва да се замисли какво ще прави като излезне в пенсия, искали да бъде сложен някъде в ъгъла и никой да не му обръща внимание, и да бъде осъден на самотност, или може да е различно.
Отговорността в България е както на частния сектор, така и на неправителствени организации, на общините, обобщава Мадлена Комитова.
Как помага община Виена, ако личната пенсия не е достатъчна за постъпване в дом?
Да предположим, че пенсионерът получава 800 евро нетна пенсия, без други помощи, а разходите му за дома на изчислени на 2 хил. евро.
20 на сто от пенсията му са джобни пари (лични разходи – 160 евро), т.е. той плаща за обгрижване 640 евро, а разликата до 2 хил. евро се поема от община Виена.
Как се подбират пенсионерите във вашите 30 дома?
Те не се подбират по социален статус или по размера на пенсията им, а по това каква нужда имат да бъдат обгрижвани. Във фонд Социална Виена те подават молба за кандидатстване за тези места, и оттам се преценява всеки конкретен случай и размерите на обгрижването. Това го прави т.нар. Case Manager. Има места за всички, които пожелаят и отговарят на изискванията.
Надие Юмер работи в МА-15, води подготвителни курсове за раждане в 22 –ри район на Виена.