Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Едно ФБ есе на Явора Стоилова, оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов и наследница на забележителния български
-
Октомври 13, 20260 -
Октомври 11, 20260 -
Октомври 11, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
В „Еврото“ (ИК „Изток-Запад“) носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц разглежда конкретни стъпки за промяна на правилата на икономиката и политиката, за да може Европа да постигне до-добре разпределено благоденствие, засилена демокрация и социална сплотеност. Пътят минава през коренни промени на еврозоната и еврото.
Джоузеф Юджийн Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет, роден на 9 февруари 1943 г. Председател е на Съвета на икономическите съветници и главен икономист на Световната банка. Носител е на Нобелова награда за икономика през 2001 г. и на медал „Джон Бейтс Кларк“. Определян е като един от четиримата най-влиятелни икономисти на нашето време, а през 2011 г. „Тайм Магазин“ го поставя в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. Основните въпроси, които са в центъра на вниманието на Стиглиц, са причините за неравенството, дискриминацията и безработицата.
В „Еврото“ Джоузеф Стиглиц, анализира причините за финансовата криза в Европа, полемизирайки със защитниците на строгите икономии. Заедно с това той предлага редица мерки, които могат да спасят не само континента, но и света от по-нататъшно крушение.
Приветствано от архитектите си като лост, който ще сплоти Европа и ще спомогне за благоденствието на нациите, еврото в действителност направи точно обратното. Както убедително изтъква Стиглиц, кризите разкриха неговите недостатъци. Стагнацията на европейската икономика и мрачните изгледи пред нея са пряк резултат от фундаменталните проблеми, свързани с използването на една обща валута от разнородна група държави.
Според Стиглиц еврото е сбъркано по рождение, тъй като икономическата интеграция изпреварва политическата. Настоящата структура, смята той, по-скоро насърчава раздалечаването, отколкото сближаването на държавите. Въпросът тогава е: може ли да бъде спасено еврото?
Стиглиц очертава три възможни посоки – фундаментални реформи в структурата на еврозоната и политиките, налагани на страните членки; добре организиран край на експеримента с единната валута или една смела нова система, наречена „гъвкаво евро“.
Със своите поуки за последиците от глобализацията в една все по-дълбоко свързана световна икономика книгата повдига болезнени, но важни въпроси, от които зависи оцеляването на Европа.
ОТКЪС ОТ „КРИЗАТА НА ЕВРОТО“
ГЛАВНИТЕ ТЕЗИ
Макар за мъките на Европа да допринасят много фактори, има една грешка, която лежи в основата – създаването на единната валута, еврото. Или по-точно създаването на единна валута, без да бъдат създадени набор от институции, които да позволят на регион с многообразието на Европа да функционира ефективно с една обща валута.
Втората част на тази книга (глави 4 до 6) разглежда условията за един успешен паричен съюз, какво в действителност направи Европа и как разминаването между онова, което трябваше да се направи, и онова, което беше направено, доведе до провалите на еврото, до кризите, възникнали малко след създаването му, и до раздалечаването, при което богатите станаха по-богати, а бедните – по-бедни, затруднявайки още повече функционирането на едновалутната система.
Третата част (глави 7 и 8) разглежда по-подробно как реагира еврозоната на кризите, привидно носейки „спасение“, с програми, които всъщност задълбочиха и удължиха спадовете.
Четвъртата част (глави 9 до 12) обяснява какво може да се направи, за да се възстанови просперитетът в Европа.
БЕЛЕЖКА ЗА ИСТОРИЯТА НА ЕВРОТО
И ТЕМАТИКАТА НА НАСТОЯЩАТА КНИГА
В тази книга не предлагам подробна история на еврото, нито давам обстойно описание на институциите му. Но за известна ориентация е полезно да бъдат отбелязани няколко факта за хронологията и създаването на еврото. Общата валута е последица от усилията, започнали в средата на ХХ в., когато Европа още се олюлява от касапницата и разрушенията на две световни войни, взели сто милиона живота. Европейските лидери осъзнават, че едно по-мирно бъдеще ще изисква пълна реорганизация на политиката, икономиката и дори националната идентичност на континента.
През 1957 г. тази визия се доближава до осъществяването си с подписването на Римския договор, който създава Европейската икономическа общност (ЕИО), включваща Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Нидерландия и Западна Германия. През следващите десетилетия, доминирани от Студената война, към ЕИО се присъединяват и други западноевропейски държави. Стъпка по стъпка биват намалявани ограниченията за работа, пътуване и търговия между разширяващия се списък от страни от ЕИО.
Но едва след края на Студената война европейската интеграция тръгва наистина с пълна пара. Падането на Берлинската стена през 1989 г. показа, че е наближило времето за много по-тесни, по-силни европейски връзки. Надеждите за мирно и благоденстващо бъдеще бяха по-големи от когато и да било – както сред лидерите, така и сред гражданите. Това доведе до подписването през 1992 г. на Маастрихтския договор, който формално учреди Европейския съюз и създаде голяма част от икономическата му структура и институциите му – в това число пусна в ход процеса по приемане на обща валута, която стана известна като евро.
И все пак имаше разногласия за това как да бъде постигнато по-голямо единство. Днес официалната история на ЕС може да изглежда като спретнат списък от събития, водещи неизбежно до създаването на един постоянно разширяващ се общ пазар и обща валутна зона, еврозоната. Но формирането на тези институции в действителност беше резултат от години преговори, изпълнени с дълбоки разногласия за обхвата и формата на европейската интеграция.
Резултатите станаха възможни само благодарение на пазарлъците и компромисите на европейските лидери. В случая с еврото германският канцлер Хелмут Кол, както се разказва, се съгласил със създаването му в замяна на приемането от страна на френския президент Франсоа Митеран на обединението на Германия. И двамата имаха ключова роля в прокарването на идеята за интеграция – и в очертаването на много от политиките, които обсъждам в тази книга.
Цялата тази история е важна, но повечето от нея е извън областта на настоящата книга. Онова, което искам да изтъкна – и към което ще се връщам постоянно, – е, че еврото беше политически проект, а при всеки политически проект политиката е важна.
Личностите в политиката също са важни – човек се сеща за Жак Делор, чиято комисия формулира плана за създаването на еврото през 1989 г., – макар че това също не е в моя фокус. Описвайки създаването на еврото, аз не знам напълно какво точно са имали наум учредителите му. Те явно са смятали, че системата ще проработи – иначе не биха я одобрили. Би било наивно от тяхна страна да си мислят, че по пътя няма да възникнат проблеми; но вероятно са вярвали, че всякакви такива проблеми биха могли и ще бъдат решени.
Вярвали са, че единната валута, еврото, и подкрепящите я институции, особено Европейската централна банка ЕЦБ), ще бъдат трайна характеристика на Европейския съюз. Но настоящата книга не е за тази история или за личните разбирания на основателите относно механизмите на новата система.
Вместо това аз се интересувам от последиците от тази история – какво можем да прозрем в тях и какво можем да направим по въпроса. Тази книга е за икономиката и икономическите идеологии и техните взаимодействия с политиката – това е изследване на случай, показващо как дори и при най-добри намерения, когато нови институции и политики се създават въз основа на свръхопростени възгледи за функционирането на икономиката, резултатите може да са не само разочароващи, но и направо катастрофални.
ДЕФЕКТНА ПО РОЖДЕНИЕ
Еврозоната беше дефектна по рождение. Структурата на еврозоната – правилата, регулациите и институциите, които я управляваха, – е виновна за слабото представяне на региона, включително и за многобройните кризи. Многообразието на Европа е било нейната сила. Но да заработи една обща валута в регион с огромно икономическо и политическо многообразие не е лесно.
Единната валута води до фиксиран обменен курс между страните и единна лихва. Дори и те да са установени така, че да отразяват условията в мнозинството държави членки, с оглед на икономическото многообразие има нужда от група институции, които да помагат на онези страни, за които политиките не са особено подходящи. Европа пропусна да създаде такива институции.
Освен това в правилата трябва да има достатъчно гъвкавост, която да позволява адаптация към различията в обстоятелствата, убежденията и ценностите. Като цяло Европа освети това в своя принцип на субсидиарността, който прехвърля на национално ниво, вместо на европейско, отговорността за колкото е възможно по-широк кръг решения от сферата на обществената политика.
Всъщност при бюджет на Европейския съюз, равняващ се на едва около 1% от неговия БВП (за разлика от Съединените щати, където федералните разходи са над 20% от БВП), много малко разходи са правени на нивото на ЕС. Но в областта с решаваща важност за благосъстоянието на отделните граждани – паричните политики са ключови по отношение на безработицата и основното препитание – властта е централизирана в Европейската централна банка, учредена през 1998 г.
А при строгите ограничения за бюджетния дефицит отделните страни не получиха възможност за достатъчно гъвкавост във воденето на фискалната си политика (данъци и разходи), която да позволи на страна, изпаднала в затруднени обстоятелства, да избегне дълбока рецесия.
И още по-зле в структурата на самата еврозона бяха вградени определени идеи за онова, което е нужно за икономически успех – например че централната банка трябва да се съсредоточи върху инфлацията, за разлика от правомощията на Федералния резерв в Съединените щати, които включват също и безработицата, растежа и стабилността.
Работата не е само там, че еврозоната не беше структурирана така, че да се съобрази с икономическото многообразие на Европа, но и че структурата на еврозоната, нейните правила и регулации, не бяха замислени да способстват за растежа, заетостта и стабилността.
Проблемите със структурата на еврозоната бяха усложнени от политиките, следвани от региона, особено в периода след кризата и в кризисните страни. Дори и на фона на сбърканата структура на зоната, все пак имаше място за избор. Европа направи погрешния избор. Тя наложи строги икономии – прекомерни съкращения в държавните разходи.
Изиска определени „структурни реформи“, например промени в начина, по който засегнатите страни управляват трудовите си пазари и пенсиите. Но тя до голяма степен не успя да се фокусира върху онези реформи, за които имаше най-голяма вероятност да сложат край на дълбоките рецесии, пред които бяха изправени държавите. Дори и да бяха приложени идеално, политиките, наложени на кризисните страни, нямаше да възстановят здравето на засегнатите страни или на еврозоната.
Така че най-спешно необходимите реформи са в структурата на самата еврозона – а не в отделните страни, – и в това отношение бяха предприети няколко спънати стъпки. Но тези стъпки бяха твърде малко и твърде бавни. Германия и други се опитаха да обвиняват жертвите, онези страни, които пострадаха в резултат на сбърканите политики и дефектната структура на еврозоната. А без необходимите реформи в структурата на самата еврозона Европа не може да се завърне към растеж.
Как ислямът промени света? Книгата е на издателство "Рива"
Арабският свят е създаден със спираща дъха бързина. Римската империя постига пълната си експанзия за 200 години, докато арабските армии превземат целия Среден изток, Северна Африка и Испания в рамките само на едно поколение; поглъщат хилядагодишната Персийска империя и свеждат Византийската империя до неголеми територии около града-държава Константинопол. Сто години след смъртта на Пророка, мюсюлманските армии са разрушили Вестготското кралство в Испания и са пресекли Пиренеите, за да завземат Южна Франция.
Хю Кенеди не само описва тези разтърсващи света събития, но и показва защо завоеванията устояват на времето и настъпващият ислям бележи завинаги живота и съдбата на завладените народи.
"Хю Кенеди разказва забележителна приказка с вещина и майсторство".
Economist
"Големите арабски завоевания е ярка и вълнуваща история… едно наистина великолепно постижение."
New Statement
Хю Н. Кенеди е роден през 1947 г. в Англия. Занимава се с историята на ранния ислямски Близък изток, ислямска Испания и кръстоносните походи. Учи в Центъра за арабски изследвания в Ливан. Завършва университета в Кеймбридж. От 1997 до 2007 г. е професор по история на Близкия изток в университета в Сейнт Андрюс, а от 2007 г. е професор по арабски в Лондонския университет за ориенталски и африкански изследвания. Автор е на 13 книги, свързани с историята на Близкия изток, Византия, Испания и др.
Виена е в навечерието на XX век и кипи от жизненост, артистичност и екстравагантност. Д-р Зигмунд Фройд се бори за щатно място в университета, но е атакуван от своите колеги заради теориите си, гравитиращи около сексуалния нагон.
В живота на семейство Фройд нахлува Мина (по-малката сестра на Марта Фройд) – интелигентна, независима и страстна. И докато Марта е скандализирана от „порнографските“ изследвания на съпруга си, нейната сестра е запленена от смайващите му идеи и от нарцистичната му личност...
Имал ли е Зигмунд Фройд любовна връзка със сестрата на своята съпруга? И повлияла ли е тя върху радикалните открития на бащата на психоанализата?
След старателно проучване Дженифър Кауфман и Карън Мак дръзко навлизат в интимния живот на Фройд и разбулват една дълбоко пазена семейна тайна за неговия „женски кръг“. Разказана от името на Мина, тази провокативна и заличена от архивите история въвлича в потайностите на сексуалното желание и в конфликта между чувствената свобода и цензурата на морала. Роман за любовта, предателството и отхвърлянето,
„Любовницата на Фройд“ (издателство „Колибри”) смело развенчава митове и разкрива двойствената същност на един егоцентричен свят, в който жените са не само вдъхновителки, но и сенки, обречени самотно да кръжат около самовлюбената фигура на гения.
Карън Мак е известна телевизионна продуцентка, режисьор и автор на бестселъри. Нейни телевизионни и филмови продукции са печелили наградите „Еми“ и „Златен глобус“.Дженифър Кауфман е популярна писателка и журналистка с множество престижни награди, между които и „Пулицър“ за принос в репортажната журналистика.
Карън Мак и Дженифър Кауфман имат три романа, писани в съавторство, които многократно са заемали първите места в авторитетни американски класации за литература. Последният от тях – „Любовницата на Фройд“ (2013), е създаден върху документално-биографичен материал.
Той работи и в почивни дни, и по празници.
Книгата е дело на известния словашки писател Антон Балаж.
"Лагерът на леките жени" (издателство „Колибри”) е виртуозна пародийна гротеска, пресъздаваща абсурдите в една репресивна институция, останала в миналото. Сюжетът ни пренася в лагер за принудителен труд в Словакия от началото на 50-те години. Живописният „колектив” се състои от 753 политически престъпници, 132 асоциални типове, 53 бивши проститутки, 58 члена на Съвета за национална сигурност, 2 коня и 16 стражарски кучета.
Антон Балаж изгражда уникален еротично-политически фарс, в който леките жени, обречени на „историческа ликвидация”, се опитват да оцелеят в абсурдната лагерна атмосфера, където ги превъзпитават по Оруеловия модел за социално инженерство.
Известния словашки писател Антон Балаж е автор на повече от 20 книги и десетина радио и телевизионни пиеси. Безспорно е майсторството му в разискване на теми, свързани със социално-политически събития, екология и научно-технически открития. Привидно прозаичните герои на
Балаж притежават ясно изградена характерност, романите му – образцова фабулна завършеност, игрива и неочаквана композиция, в тях прозират умението и смелостта на автора да разобличава злото във всичките му превъплъщения. Връх на неговия писателски дар е романът „Лагерът на леките жени”, публикуван през 1993 г. и екранизиран 4 години по-късно под режисурата на Ласло Халама.
„Черноморската перла“, както наричат Приморско, е сравнително нов град, но с богато минало.