Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Авторката Виржиния Минева е музикант с най-широка дейност. Тя живее и работи в Германия повече от 45 г. Изучавала е блокфлейта, преподавала е в музикално училище и университет в гр. Гисен, Германия. Изучавала е валдорфска музикална педагогика и сега се занимава с медитация с музика и лечение чрез глас и инструментален звук.
„Осъзнах, че мога да бъда полезна с практическите си познания по терапия с музика и написах книгата "МУЗИКА и ЗДРАВЕ" с искреното желание информацията в нея да стигне до колкото може повече хора.
Книгата също така насърчава колегите-музикални специалисти да създават свои кабинети и да заработят по-уверено за музикалното възпитание и за подпомагане развитието на различните социални групи в обществото ни в ментална, телесна и емоционална насока”, споделя авторката.
Кой инструмент върху кой орган въздейства?
Арфа - бели дробове
Саксофон – бъбреци
(Блок)флейта – черен дроб
Обой – жлъчка
Цитра – сърце
Пиано, клавесин – далак
Цигулка – тънки черва
Хармоника – дебело черво
В много държави – Германия, Австрия, Холандия, Скандинавските страни класическото лечение се допълва с музикотерапия, която е въведена и в старческите домове. Там е препоръчително да се изсвири популярна песен от детството. Тя докосва душата на възрастния човек, дори и много болен, той често дава знак с жест, мимика, кимване с глава, че е почувствал музиката, посочва още Минева.
Музиката, особено с ударни инструменти може да разблокират статическата енергия на гърлената чакра и така енергията да започне да протича правилно. При депресия, специално подбрани тонове и ритъм носят просветление, позитивизъм. Подбира се
музика в която звучат много продължително нежни камбанки, които въздействат на мозъка.
Целта е да се върне радостта от живота. При различните депресивни състояния много помага и работата сред природата и градината, съпроводена с музика .
Музиката може да се допълни с цветотерапия, медитация, като провеждането на терапията трябва да е в светла стая, отоплена, сред картини, в хубави, пастелни тонове.
Арфата е много красива и децата я обичат, защото ги отвежда в света на приказките и мечтите. Добре е групите при ранното музикално възпитание да са малки – по 6-7 дечица. Помещението трябва е топло, слънчево и приветливо, а атмосферата да ги предразполага да пеят, танцуват и да докосват арфата.
Музиката на Моцарт е най-подходящата, най-близката до ритъма на сърцето на детето и времето, преди да се роди. Знае се , музикалното възпитание започва още от утробата на майката, подчертава музикалната педагожка.
Бременната е добре да слуша нежна, приятна музика, а също да говори на своето неродено бебче. Освен това за предпочитане е да гледат красиви цветя. Майка ми казваше: „Гледай розите, да ти е хубаво детето”, спомня си Минева.
1679 година е останала дълго в паметта на виенчани,
Популярната влогърка Ванеса Виденова споделя за своята борба с паническата атака и пътя към себепознанието и решаването на проблема!
Паническата атака представлява внезапен епизод на силен страх, който отключва физически симптоми, без да има реална опасност или видима причина. Когато пристъпът настъпи, обикновено имаме усещането, че губим контрол. Според статистиките броят на хората по света, които страдат от панически атаки се повишава ежегодно; нараства и процентът българи, изпитали поне веднъж силно и неконтролируемо чувство на тревожност и страх.
„Моята приятелка Паническата атака”не е типичната селф-хелп книга, с чийто формат може би повечето читатели са свикнали. Това е разказ в първо лице, споделяне на личен опит за усещанията, които връхлитат преди и след сблъсъка с паническата атака, и за пътя към приемането и преодоляването ѝ чрез постигането на вътрешната хармония.
В 120 страници един от най-популярните влогъри в българското онлайн пространство разглежда явлението панически синдром преди той да са се превърнал в паническо разстройство, агорафобия, генерализирана тревожност, тревожна депресия и преди да се разклони в хипохондрични и натрапливи симптоматики. След първоначалния шок следва приемането и търсенето на помирение със себе си.
Ванеса Виденова се справя със състоянията на тревожност без лекарска намеса или прием на медикаменти. Промяната на начина на живот и на мислене, социализацията, визуализацията на проблема, различните техники за дишане и медитацията, спортът, общуването с природата се оказват нужния лек за душата. Те са средствата, чрез които да се преодолее духовната криза и вътрешната неудовлетвореност – основните причини за епизодите на паническата атака – и чрез които да се преобразува страха в двигателна сила.
„Моята приятелка Паническата атака” е книга-спътник. Начин читателят да спре да гледа към болезненото минало, а вместо това да види вратите, които се отварят пред него. Вратите, които водят към по-здрав, по-пълноценен и спокоен живот.
Откъс от книгата ( издателство „Сиела”)
КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО
Това няма да е типичната self-help книга, с чийто формат може би си свикнал. Не знам как се пише в такъв стил, но в мой стил ще ти разкажа историята си и всичко, което знам. Ще се опитам да пресъздам усещанията си през месеците преди и след първата ми силна паническа атака, а тя самата представляваше горе-долу следното:
Нощ е. Събуждам се рязко в леглото. Оглеждам се. Стаята изглежда нормално, но и някак различно. Чувствам главата си тежка. Подозирам, че съм сънувала нещо страшно и просто лягам на възглавницата, опитвайки да затворя очи. Сърцето ми обаче ме стряска, защото бие като обезумяло. Започвам бавно да осъзнавам, че това не е просто лош сън. Какво... какво се случва? Нещо не е наред. Чувствам се странно. Усещам тялото си странно. Движенията ми са или много бързи, или времето сякаш е забавило хода си. Не знам какво ми има, но нещо не е наред и искам да знам какво e. Сърцебиенето се засилва и ускорява. След секунди става толкова силно, че започвам да го чувам по-силно от мислите си. Сигурно получавам удар или по-лошо – побърквам се! Или умирам! Започвам наистина да се страхувам за живота си. Така ли ще свърши наистина? Но аз имах толкова много за правене, толкова неща бях започнала... не мога да умра сега! Не искам да умирам сега. Какво става? Защо трябваше точно на мен да се случи? Чувствам се толкова сама, а това не си отива, защо не си отива!?
– Помогни ми – едвам излиза от устата ми, почти под формата на шепот.
В стаята е тъмно. Той спи, няма как да ме чуе. Защо не иска да ме чуе? Сама съм, явно умирам, а него не го интересува!
– Моля те, събуди се! – хващам го за рамото и го кла¬тя с всичка сила.
– Какво има? – с намръщено чело и половин отворе¬но око отговаря приятелят ми.
– Нещо ми има, нещо не е наред – изстрелвам.
– Какво не е наред?
– Не знам, мисля, че умирам, моля те, направи нещо! – започвам да ставам истерична.
Той се надига бавно, разтръсква глава и започваме „разговор“, който едвам успявам да чуя, камо ли да следя. Клатя се безутешно на леглото, тръпки минават по цялото ми тяло, студено ми е. Устата ми е асболютно суха, едвам преглъщам, но това е най-малката ми грижа. Виждам го пред себе си, устните му се движат, вероятно говори, но умът ми е на сто хиляди места. Нямам време да го чуя. Чувам го в далечината. Той не ме разбира. Казва, че всичко е наред. Всичко е наред? Всичко не е наред! Всичко винаги ще бъде не наред... какво се опитваш да ми кажеш въобще? Повтаряш едни и същи неща, те не ми помагат! Ти не виждаш, ти не го разбираш, няма как да го разбереш! Ти си добре, а аз не съм, няма как да го разбереш!
– Това е по-голямо от теб... – не разбирам дали съм казала на глас, или просто си помислих.
Изпитвам едно масивно отчаяние и страх от смъртта, която сякаш е на вратата. Смачкана съм. Усещам болното си тяло и знам, че не съм него, но живея в него и измъкване няма. Спри, спри, спри! Спри да се чувстваш така, Ванеса! И това в мен, това ужасно чувство – какво е? Махни се, разкарай се, излез! Или аз трябва да се махна! Трябва просто да свърши! Какво ми има, защо се случва, какво е това, ще спре ли някога?
Пищене в ушите. Усещам всичко. Виждам всичко. Защо? Защо ми трябва да възприемам всичко толкова ярко и в такъв детайл? М? Какво? Той пак ми говори нещо. Какво ми казваш? Искам да те чуя, но не мога. Страх ме е, толкова, толкова много, какво ми казваш? Плаче ми се, искам да крещя, какво става? Искам да спре! Искам някой да забие инжекция в ръката ми и да ме евтаназира! Искам да съм в безсъзнание. Искам да спре... да спре...
– Дишай! – чувам приглушено.
Вдигам поглед. Колене срещу колене седим аз и той на леглото. Говори ми леко усмихнат, но в очите му има тревога. Усмивката е маска. Знам, че не иска да ме стресне. Усещам го. Иска да си мисля, че всичко е наред, а то не е. Нещо не е наред и той много добре го знае, виждам страха си, отразен в очите му. Знае, че нещо страшно се случва в главата ми.
– Дишай дълбоко. Вдишай бавно...
Ръцете ми намират неговите срещу мен и ги сграбчват с вкочанени пръсти. Вдишвам дълбоко, на пресекулки, цялата треперя. Не мога да дишам правилно, не мога дори да си поема спокойно въздух.
– Издииишай бавно...
С поглед, заключен в моя, успява да ме накара да изпусна бавно въздуха от дробовете си. Не спирам да се клатя, но треперенето сякаш намалява. Може би работи. Може би ще се оправя? Не! О, не, не! Тази мисъл е атакувана от нова вълнà паника, която ме обзема още по-силно. Умирам! Вече съм сигурна, че умирам! Защо се случва? Трябва да се махна трябва да спре трябва да свърши! Какво ми има, защо се случва, какво е това, искам да спре веднага, защо не спира?! Треса се цялата и смръщвам лице.
– Ванеса, Ванеса! Виж ме, виж ме! Тук съм. Дишай, просто дишай…
Отварям очи, той не си е тръгнал. До мен е, иска да помогне.
– Вдишай.
– Вдишай – повтарям механично след него, сякаш за да не оставя мислите си да образуват други изречения в главата ми.
– Издишай! – Изкарвам въздуха, сякаш надувам балон.
– Виждаш ли? Всичко е наред – усмихва се той.
За части от секундата и по моето лице се мярва усмивка. Не спирам да дишам дълбоко. Вдишвам. И издишвам. Бавно. Май ми минава. Май започвам да се чувствам по-добре. Минава сега. Но... ще се върне!? Нова вълнà паника. Предизвиква се от зародиша на идея в главата ми, че от сега нататък това ще е животът ми. Не може да е такъв, не искам, искам да не се случва!
Физиономията ми се е променила, виждам го в лицето му, което е отражение на моето. Усмивката му изчезна.
– Ей, ей... виж ме – слушай гласа ми.
– Не, не мога. Искам да се махна! Повикай линейка, искам да спре веднага! – изправям се и тръгвам към терасата. – Искам да изляза, не искам да съм тук, искам да спре!
Отварям вратата и крещя. Крещя с всичка сила. Чувам ехото в съседните блокове и се плаша. Крясък с толкова болка и агония сякаш от острие, пронизало тялото. Това ли усещах наистина? Нещо еквивалентно лошо? Две ръце ме хващат през гръдния кош, вдигат ме и ме връщат в стаята на леглото.
– Всичко ще се оправи, спокойно! Просто се успокой!
Чувам отчаянието в гласа му. Иска да е силен, но не знае как да се справи с това. Разбира, че помощта му може да стигне само до едно ниво, натам съм аз. А аз съм развалина. Виждам, че го вижда. Мислите ни са сребристи нишки във въздуха в тази стая. Виждам неказаните неща и усещам чувствата, които го обземат. Аз знам как изглеждам в момента. Вероятно го плаша. Със сигурност го плаша, защото съм страшна и за себе си. Аз не съм това, аз не се държа така. Усещам как нервите по лицето ми играят. Мръщя се като марионетка. Сякаш някой дърпа конец, отговорен за мускулите на лявата ми буза и тя потръпва. Това не съм аз. Искам да спре, не искам да ме вижда така. Изправям се рязко, отивам в тоалетната и се заключвам вътре. Той е веднага след мен и остава с ръце, опрени на вратата, която трясвам пред лицето му.
– Ей... не прави това. Добре ли си? Отвори ми.
– Тук съм на сигурно – мисля си, отново явно на глас.
Чудя се как точно това е мястото, в което се чувствам сигурна, но усещам отпускане. Затварям капака на чинията и сядам. Започвам да дишам дълбоко отново.
– Отвори ми – го чувам да казва с тихо примирение от другата страна на вратата.
– Всичко е наред. Остави ме за малко тук. Обещавам ти, ще изляза скоро. Тук ми е добре засега – казвам бързо и смотолевено. Говоренето не ми се получава. Премествам се от чинията на плочките на земята. Струва ми се логично. След секунда осъзнавам, че въобще не е, но се чувствам по-добре, че съм го направила. Продължавам да дишам дълбоко. Чувам отдалечаващи се крачки и отваряне на врата. Той вече не е пред вратата на банята. Продължавам да дишам. Все още съм стресирана и нямам представа какво се случва, но нямам друг избор, освен да продължа да вдишвам и издишвам дълбоко. След няколко минути, които ми се струват като цяла вечност, излизам. Той ме гледа с очакване. Все още треперя леко. Сядам на леглото. Искам да го обсъдим, но в същото време не искам да говоря и мисля повече за това. Решавам директно да си легна. Страх ме е да заспя. Лампата трябва да свети. Тъмнината връща усещането, топлината на завивките също. Както и дори тялото ми в легнало положение. Какво да правя? Как да живея с това? Какво е „това“ въобще? Побърках ли се? Винаги съм знаела, че някой ден ще откача наистина, но не очаквах да е толкова скоро. Ако това е животът ми оттук нататък, не искам да живея. Наистина не искам.
Унасям се. Някак. Заспивам. Събуждам се на сутринта. Сама. Той е заминал на работа. Слънцето грее и докосва лицето ми съвсем леко. Чувствам се добре и отпо-чинала. И след това се сещам...
Какво по дяволите се случи тази нощ?
Най-голям брой малки пациенти от България с тежки и редки заболявания или 78 деца се лекуват в Германия, в Австрия – 17, Франция – 14, Швейцария – 10,
Мнозина големи писатели неспирно се вдъхновяват от Гай Юлий Цезар и го увековечават в творбите си. Интересът към него не стихва и днес.
В бурния XIX век няма как да го подмине и Александър Дюма-баща. През 1855 г. се появява неговият “Цезар”, който веднага бива обявен за шедьовър. Неповторимият писател подхожда към Цезар по неповторим начин: описва го с любов и възхищение, но го претегля обективно, без да се отклонява от истината.
Прецизният Дюма не само проучва безброй източници: наследството на Плутарх, Дион Касий и главно – на Светоний, но и “пие от извора”, потъвайки в писмата на Цицерон. Достатъчно е образован, за да осмисли и да анализира морето от информация, а и притежава уникален талант, за да я поднесе на читателя увлекателно, вълнуващо, незабравимо.
Откъс от книгата ( издателство" Труд")
Цезар се родил на десетия ден от месец юли, точно сто години преди Иисус Христос. По-късно ще обясним защо според нас Цезар е бил един от предшествениците на християнството. Нито един наш съвременник, колкото и претенциозно да е родословното му дърво, не може да се сравнява с него. Нито родът Мерод, чиито представители са категорични за произхода си от Меровей, нито родът Леви, чиито потомци твърдят, че дедите им били братовчеди на Дева Мария. Чуйте самия Цезар в похвалното слово след смъртта на леля му Юлия, жената на Марий Стари : “Моят дядо по майчина линия е от рода на Анк Марций , един от първите царе на Рим, а дядо ми по бащина линия е от рода на Юлиите, чиято родоначалничка е Венера; така че в семейството ми са налице и светостта на царете, които са господари на смъртните, и величието на боговете, които пък са господари на царете”. Може би ние, съвременните скептици, бихме се усъмнили в подобна генеалогия, но осемдесет години преди Христа, т.е. по времето, когато Цезар произнесъл тази реч, никой не подлага думите му на съмнение. Наистина Цезар съчетавал множество от качествата на четвъртия цар на Рим, предавани от поколение на поколение. Според историците Анк Марций наистина въплъщавал и достойнствата на предшественика си Ромул, и мъдростта на дядо си Нума, който увеличил и разширил територията на Рим до морето, създал колония в Остия , построил първия постоянен мост на река Тибър, затворил в рамките на Помериума Марсовия и Авентинския хълм и така “организирал”, ако може да се приложи тази дума към античността, прочутата “римска община”, с други думи земеделския плебс, който дал на републиката своите най-велики мъже. Венера била извънредно щедра към Цезар. Бил висок и строен, кожата му била бяла и нежна, а ръцете и краката – изваяни като ръцете на богинята на късмета, успеха и красотата. Според Светоний , очите му били черни и изпълнени с живот. “Очи на сокол!”, казва Данте, а леко изгърбеният нос му придавал още по-голяма прилика с тази птица, а също и с орела, както често великите мъже приличат на най-благородните животни. Елегантността му била пословична. Старателно обезкосмявал кожата си. Дори в младежките години косата му била рядка и оплешивял доста рано. С изумително изкуство решел косата си напред. Ето защо Цицерон не се боял от този млад, така добре сресан човек, който си почесвал главата само с един пръст, за да не развали линията на оскъдните си коси. Само че диктаторът Сула, за разлика от адвоката от Тускулум и приятеля на Атик, имал по-проницателни очи. Като виждал как Цезар стъпва вяло върху полите на тогата си, го сочел с пръст и казвал: “Пазете се от този мъж с хлабава препаска!” Малко се знае за най-ранната младост на Цезар. Рим се занимава само с кървавите разправии на Марий и Сула и изобщо не обръща внимание на това дете, което расте в сянка. Цезар е на шестнадесет години, когато диктаторът го забелязва. На форума, на Марсово поле или на Виа Апия започва да се появява усмихнат младеж, който върви с гордо вдигната глава. Рядко използва носилка, защото в нея по-трудно ще бъде забелязан. За разлика от Сципион Назика и Емилиан (вече не си спомняме кой от двамата бе попитал някакъв селянин с мазолести ръце “Приятелю, ти на ръцете ли вървиш?!”), младежът подава нежната си бяла и женствена ръка дори на най- загрубелите ръце и знае имената на всички, дори на робите в Рим. Минава гордо и без да свежда глава дори покрай най-могъщите, но ухажва и ласкае плебея с туника. Весел е във време, когато всички са тъжни, щедър и разточителен е, когато всички крият парите си, популярен е в момент, когато популярността е достатъчно основание, за да пратят човек в изгнание. При това е и племенник на Марий! Та, както казахме, диктаторът го забелязва. Иска да разбере що за човек е, за да знае как да се държи с него. Ще се опита да му наложи волята си. Ако Цезар се подчини, значи Сула е сгрешил в преценката си, но ако се съпротивлява, значи го е преценил добре. Още като дете Цезар е сгоден за Косуция, една от най-богатите наследнички в Рим, но родена в семейство от конническото съсловие, с други думи – в средно благородно семейство. Цезар не иска да носи последиците от подобен съюз. Конническото съсловие и дори благородният произход не са достойни за него. Трябва му най-чисто патрицианско семейство. Така че отхвърля Косуция и се сгодява за Корнелия. Ами на добър час! Тя наистина му подхожда, защото баща й Цина четири пъти е бил консул. Само че на Сула не му е изгодно младият Цезар да ползва подкрепата и на собственото си влиятелно семейство, и на семейството на бъдещия тъст. Цезар получава нареждане да отхвърли Корнелия. Впрочем вече има подобен прецедент. Помпей е получил подобна заповед и се е подчинил. Само че Помпей е второстепенна личност. Величието му е преувеличено и просто е надценяван. Злоупотребил е с изтъкване на нещастията си и минавайки през вековете, застава пред нас далеч по-значим, отколкото е бил всъщност. И така: Помпей се подчинил, но Цезар – не! Най-напред Сула всячески се противопоставя Цезар да получи жречески сан или по-скоро му пречи да се добере до него. В Рим всичко се постига с пари. Специално ще се върнем към този въпрос. И ето че, както би казал някой съвременен историк, Сула спира средствата му. Как ли? Чрез Корнелиевия закон. Какъв е този закон? Чрез него конфискували богатствата на проскрибираните, като изземали парите на родителите и на роднините им. Така Цина, бащата на Корнелия, и неколцина роднини на Цезар са били заточавани по време на гражданските войни като привърженици на Марий, а част от богатството на Цезар било иззето чрез строгото прилагане на въпросния закон. Цезар обаче не отстъпил. Тогава Сула заповядал да го арестуват. По онова време издайничеството все още не е политическа добродетел, както става в епохата на Калигула и Нерон. Цезар се оттеглил при сабините, където неговата популярност му отворила вратите и на най-бедните селски колиби. Там обаче се разболял. Всяка вечер, щом паднела нощта, го местели от една къща в друга. При едно от тези премествания го видял и разпознал Корнелий, легатът на Сула, но му дали два златни таланта, с други думи около 11 000 днешни франка, да си затвори очите. В Рим помислили, че е заловен, и почти избухнал бунт. Във времена, когато хората защитавали само себе си, изведнъж всички се втурнали да бранят Цезар. Цялото патрицианско съсловие, дори и весталките хукнали да молят за милост. – Искате си го, а! – рекъл Сула. – Само че внимавайте: в този младеж се крият много Гай Мариевци... Изтичали при сабините, за да съобщят на Цезар добрата новина, но той бил заминал. Никой не знаел за къде... Оттогава и историците, и ветераните го упрекват за това заточение. Цезар бил във Витиния при Никомед III. Днес хората не знаят нито къде е била Витиния, нито кой е бил Никомед III, само че ние се опитваме да накараме читателите си да научат мъничко история, а не цялата история. Витиния всъщност била държавица в северозападната част на Анатолия. На север граничела с Евксинския понт, а на юг – с Галатия и Фригия, на запад с Пропонтида, а на юг Анатолия – (гр., букв. “изток”) едно от названията на Мала Азия – бел. прев. Евксински понт, Понт Евксински – Черно море (гр. “гостоприемно”, за да бъдело умилостивено поради честите бури, които се разразявали в него, за разлика от Егейско море) – бел. прев. Пропонтида – древното название на Мраморно море (на гр. буквално: “пред Понта”) – бел. прев. изток – с Пафлагония. Главните й градове били Бруса, Никомедия и Хераклея. Преди Александър Велики Витиния била част от Персия – малко царство, управлявано от Зипетес. Александър пътьом го завладял, прибавил го към македонските владения и подобно на Александрия го превърнал в провинция. Двеста деветдесет и една години преди Христа Никомед I го освобождава. Ханибал се оттегля там, при Прусий II и поглъща отрова, за да не се предаде на римляните. Всички познават трагедията на тази тема, написана от Пиер Корней. Та Никомед III бил син на Никомед II и управлявал от 90 до 70 година преди Христа. Два пъти бил прогонван от царството си от Митридат и два пъти римляните го възстановяват на трона му. Преди да умре, завещава царството си на Римската република. Що се отнася до обвинението срещу Цезар, че бил царски любимец, то може да се резюмира, както вече казахме, в следните куплети, които по-късно пеели войниците му: “Цезар подчинил Галия, Никомед пък подчинил Цезар. Цезар тържествува, че е покорил галите, но Никомед не тържествува, че е победил Цезар.” Цезар се обидил. Предлага да се оправдае чрез клетва. Само че войниците му се изсмиват в лицето и запяват втория куплет: “Граждани, пазете жените си! Водим ви плешивия развратник! Той купувал жени в Галия с пари, взети назаем от Рим!” И така Цезар бил при Никомед III, когато научил за смъртта на Сула. Диктаторът наистина току-що бил издъхнал, но малко преди Пафлагония – област в северната част на Мала Азия, завладяна от Помпей и поделена между римските провинции Галатия и Витиния -Прусий II – цар на Витиния, изместен от престола от сина си Никомед III – абдикирал. Тази не само неочаквана, но и непредвидена абдикация доста учудва потомството. Горкото потомство! То никога не си направило труда да преброи колко били хората в Рим, които имали интерес на Сула да не се случи нищо лошо. Пазели човека по съвсем други причини, отколкото той бил пазен като диктатор. Тоест той нямал нужда да бъде пазен от тях, предвид факта, че си имал пазачи... Бил набутал в Сената почти триста свои човека. А само в Рим броят на робите, които освободил, надхвърлял десет хиляди. Наричали ги корнелианци. На територията на Италия направил земеделци над сто и двадесет хиляди войници, които се сражавали под неговото командване, като им дал части от ager publicus. Така че абдикирал ли е наистина човекът, който във вилата си в Куме, в навечерието на смъртта си, научил, че квесторът Граний, разчитайки на очакваното събитие, отложил плащането на сумата, която дължал на хазната, и накарал да хванат същия този квестор и да го удушат до леглото пред очите му? На следващия ден след тази екзекуция Сула е мъртъв. Бога ми, смъртта му е ужасна! Особено като се има предвид, че този човек наричал себе си “син на Венера и на Фортуна” и че имал напълно оправдаваната претенция, че е спал с най-красивите жени на Рим... Бил изгнил още приживе! Като някои тела, за които говори гробарят в “Хамлет”: Rotten before he dies. Предал богу дух, разяден от въшки и червеи, които изскачали от една рана и влизали в друга. Това не попречило погребението да се превърне в най-големия му триумф. Тялото му било пренесено от Неапол до Рим по Виа Апия, ескортирано от неговите ветерани. Пред ужасния труп вървели двадесет и четирима ликтори, които носели фасции, а зад колесницата хора с различни длъжности носели две хиляди златни корони, изпратени от различни градове, от легиони и дори от частни лица, а около погребалното ложе дежурели и жреците, за да пазят тленните му останки. Трява да се признае, че Сула, възстановителят на римската аристокрация, не е бил популярен диктатор, но за сметка на това освен жреците с него били Сенатът, конническото съсловие и армията. Страхували се от безредици. Хората, които не били опитвали да го унищожат приживе, пуснали мъртвеца да премине. И мъртвият минал под постоянните, ритмични, но умерени акламации на Сенаторите, под звуците на фанфарите, на които като ехо отвръщали тромпетите. Като влязъл в Рим, зловонният труп бил отнесен до трибуната, откъдето била произнесена тържествена реч. После всички жени, за които се хвалил, че им е бил любовник, потомки на Лукреция и на Корнелия, донесли аромати, които, прибавени към събраните в двеста кошници благовония, станали толкова много, че с тях можело да се направи статуя на Сула в естествен ръст и статуя на ликтора, който носел фасциите пред мъртвеца. След като Сула умрял в Куме и бил изгорен с почести на трибуната в Рим, прахът му бил погребан на Марсово поле. Както вече казахме, Цезар пристигнал в Рим. И какво заварил в Рим? Ето това ще се опитаме да разкажем.
Розамундe Пилхер има дълга и забележителна кариера като романистка и авторка на къси разкази и е сред най-обичаните съвременни разказвачи.
Романът „Търсачите на миди” постига изключителен успех, като завладява сърцата на читателите и й спечелва международна слава.
Много от нейните произведения – „Септември”, „Завръщане у дома”, „Зимно слънцестоене” и др. – са филмирани за телевизията.
През 2002 г. Розамунде Пилхер е наградена с Ордена на Британската империя за цялостно литературно творчество, а през 2010 г. получава и почетната титла „доктор по право” от университета „Дънди”.
Още за книгите й, преведени за българските читатели с марката на издателство ”Труд”.