и е учителка от 2020 година. В момента е учителка в средното училище в едно малко селище - в Мьолтал (Mölltal), община Винклерн (Winklern). Омъжена е, има 2 деца.

Пилотният продукт се нарича Creative Playground for Kids. Това е своеобразна работилница за създаване на нови приказни герои, за вълнуващи пътешествия в света на въображението и за личностно развитие.
За мен това е място, в което децата не просто учат, а изследват, създават, задават въпроси и откриват себе си по един по-свободен и творчески начин, обяснява тя .
Понеже в рамките на класическото образование и на училищната система често не остава достатъчно пространство за развитието на подобни идеи, създадох – или по-точно все още създавам – свое собствено творческо пространство за изследване, учене и общуване, добавя още Галина.
Пилотният проектът Creative Learning Lab ще стартира на български, немски и английски език в зависимост от интереса и броя на записалите се участници. Целта е да се създа пространство, достъпно за деца от различни езикови среди, които споделят любопитство към ученето, творчеството и личностното развитие.

За повече информация относно Creative Learning Lab, предстоящите дейности и записването за групите, които стартират през септември 2026 година, можете да посетите и последвате Facebook страницата на Галина Найденова-Салхер .
Там редовно ще бъдат публикувани новини, идеи и актуална информация за развитието на проекта.

А за тези, които искат да усетят атмосферата на новия проект могат да прочетат част 1 от приказка за Ян:

Имало едно време един младеж на име Ян.
Когато бил на двадесет години, започнал работа при един работодател. Работел честно и усърдно. Ден след ден, година след година.

Неусетно отлетели седем години.
На двадесет и седмата си година Ян приключил работния ден както обикновено. Но този път работодателят му го повикал при себе си.
- Ти работи добре през всичките тези години - казал той. - Искам да ти благодаря.

След това му подал три неща.
Златен часовник.
Сребърно огледалце.
И красива книга с дебели корици и съвсем празни страници.

Ян благодарил учтиво. Беше стъписан от такъв жест.
Подаръците били хубави, но не бил сигурен защо точно тях получава. Часовникът бил красив, огледалцето блестяло на светлината, а книгата - тя изглеждаше луксозна, но странно беше празна.
Той прибрал трите подаръка в раницата си и поел по пътя към дома.

Никой не знаел къде точно е този дом. Не знаем и ние. Не знаем дали някой го чака там. Знаем само, че Ян вървял натам.

Раницата била тежка.

Толкова тежка, че понякога му се струвало, сякаш носи камъни.
Но вътре нямало никакви камъни.
Имало други неща.
Стари неща.

Някои бил събирал още като момче. Други бил намерил по пътя си през годините. Имало дреболии, които някога му се сторили интересни, полезни или важни. Имало предмети, които пазел без особена причина, и вещи, за които отдавна бил забравил.
Имало дори една стара шапка с козирка, която му била умаляла още преди години. Ян никога повече не я бил носил, но въпреки това тя продължавала да пътува с него навсякъде в раницата му.
От толкова време не бил отварял раницата си, че почти не помнел какво носи в нея.
Просто бил свикнал с тежестта.

Докато вървял, стигнал до едно спокойно езеро.
Оставил раницата си на тревата и се навел над водата.
Езерото било гладко като огледало.
Ян погледнал отражението си и се намръщил.
Лицето, което го гледало от водата, било неговото, но обърнато наопаки. Всичко изглеждало странно и някак не съвсем както трябва.

Тъкмо тогава над водата се разнесъл тих глас.
Бил мек и звънлив като песен.
- Защо ме гледаш така, Ян?
Ян се огледал изненадано.

Наоколо нямало никого.
- Кой говори? - попитал той.
- Аз - отвърнало езерото. - Нима не ме позна?
Ян се учудил още повече.
- Не харесвам как изглеждам във водата ти - казал той.

По повърхността на езерото пробягала лека вълничка, сякаш се усмихва.
- Разбира се, че не - отвърнало то. - Виждаш себе си наопаки.
- А може ли да бъде иначе?
- Може - казало езерото. - Мога да ти покажа и друг образ. Може дори да ти хареса повече.
- Наистина ли?
- Разбира се. Но ако искаш да получиш нещо от мен, трябва и ти да ми дадеш нещо.

Ян погледнал към водата.
- Какво да ти дам?
- Нещо, което носиш без нужда.
Младежът свалил раницата си.
Отворил я и започнал да разглежда съдържанието ѝ.
Намерил старата шапка, която отдавна му била умаляла.
Задържал я за миг в ръцете си.
После я оставил на брега.

Погледнал отново към езерото.
Образът му сякаш станал малко по-ясен.
- Още - прошепнало езерото.
Тогава Ян намерил още няколко стари вещи, които носел толкова отдавна, че дори не помнел защо са в раницата му.
Една по една ги оставял на тревата.
А след всяка оставена вещ водата ставала все по-спокойна и прозрачна.
Накрая раницата олекнала.

Ян се навел още веднъж над езерото.
Този път образът, който го гледал от водата, му се сторил различен.
Не защото лицето му било друго.
А защото сякаш го виждал по нов начин.
По повърхността на езерото преминала лека вълничка.
- Ето - казало езерото с тихия си приказен глас.
После замълчало.

Ян продължил да гледа отражението си.
След малко се усмихнал.
А отражението му се усмихнало в отговор.
Той останал така още известно време край водата.

После си спомнил за подаръците.
Отворил раницата си и видял вътре златния часовник, сребърното огледалце и красивата книга с празните страници.
Погледнал ги замислено.
Все още не разбирал защо ги е получил.
Не знаел какво ще прави с тях.
Но вече не бързал да намери отговора.

Прибрал ги внимателно обратно в раницата.
Тя била лека.
Много по-лека отпреди.
Ян я преметнал през рамо и поел отново по пътя към дома.
Стъпките му били по-леки.

Пътят пред него бил същият.
Но нещо било различно.
Докато вървял, той усещал, че човекът, когото беше видял в езерото, му е симпатичен.
И това му било достатъчно.
Пред него пътят продължавал към дома, а след дома - предполагам към още много чудни и неизвестни места.
.....