Било късна вечер. Мария и Йосиф смятали да пренощуват в една пещера. Още на входа, докато влизали, едно паяче пропълзяло пред тях. Йосиф замахнал с тоягата си, за да го прогони, но Мария го спряла с нежните си слова: „О, Йосиф, остави бедното създание. Аз не се страхувам от божиите твари, а и тук има достатъчно място за всички ни.” Те влезли и се приготвили за сън.
Тази нощ вятърът веел силно и неуморно, защото бързал да издуха прахта от всички звезди по небето, преди да се е родило детето Исус, за да заблестят те тогава в целия си блясък. Силният и студен повей на вятъра се усещал и в пещерата, а от него Мария не можела да мигне дори и за миг, колкото и да се сгушвала в своята мантия с извезани звезди. Йосиф вече отдавна бил заспал и не подозирал колко премръзнала и уморена била Мария.
Но в пещерата имало една твар, която забелязала колко зле се чувства Мария. Това било паячето. Малкото създание я приело в сърцето си, още когато тя заговорила така мило за него. И паячето се захванало за работа. Изтъкало великолепна фина мрежа, с която преградило входа на пещерата – най-възхитителната изработка, която някога било правило.
Може би ще попитате как така паяжината е успяла да задържи вятъра навън от пещерата. Но мрежата на паячето, макар тънка и ефирна, била като плътно перде, което препречило входа и не позволявало на вихъра да нахлува вътре. Така Мария успяла да се унесе в приятен сън.
На сутринта, когато Мария се събудила и видяла изящната плетеница на входа на пещерата, веднага разбрала кой я е изтъкал, за да й помогне. Тя благодарила на малката твар от все сърце. А паячето, скрито в пукнатините на скалите, било изпълнено с блага радост