Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Паметта на разкаялия се палач, повярвал в Христос, се почита на 16 октомври.
Според църковното предание св. Лонгин бил римски стотник, служил в Юдея
-
Октомври 14, 20260 -
Октомври 13, 20260 -
Октомври 13, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Анализи на древна ДНК разкриват подробности за населението на Централна Европа през Ранното средновековие и показват, че хора с различен генетичен
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
sanusetsalvus.com
Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Как изглежда екзистенциалната психотерапия на практика? Книгата „Дарът на терапията"(издателство "Колибри") е уникален опит на известния американски психоаналитик да обобщи своята 45-годишна клинична работа в своебразен пътеводител („идиосинкратичен меланж от идеи и техники”), илюстриращ сложните динамични взаимоотношения терапевт–пациент.
Авторът споделя своя оригинален метод и ценното си самопознание в 85 лични и провокативни съвета към новото поколение психотерапевти, обединени в няколко тематични сфери, които са в центъра на екзистенциалната психотерапия:
- Водещото значение на подхода „тук и сега“ във взаимоотношението терапевт–пациент
- Изследване и овладяване на тревожността от въпросите за смъртта, смисъла на живота, свободата
- Ролята на сънищата в терапията
- Опасностите и привилегията да си терапевт.
Като се позовава на Епикур, Фройд, Ницше, Шопенхауер и Спиноза и като се опира на своя опит и разказваческо умение, Ървин Ялом изследва различните подходи – практически, философски или емоционални, присъстващи във всяка терапия. Написана с грижа за бъдещето на психоанализата, блестящо съчетаваща експеримент и философия, книгата на д-р Ялом е проницателно четиво, в което съвременният читател може да намери своя отговор на въпроса как да се справи с конфликтността и с болката.
Ървин Д. Ялом
Ървин Д. Ялом (р. 1931 г.) е изтъкнат американски психиатър, почетен професор в Станфордския университет и практикуващ психоаналитик, смятан за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Научните му книги, както и добилите изключителна популярност „Дарът на терапията“, „Все по-близо всеки ден“ го утвърждават като водеща фигура в съвременната невронаука. Удостоен е с Международната награда „Зигмунд Фройд“ и с наградата „Оскар Пфистер“ за значим принос в психотерапията. Оригиналният метод на д-р Ялом, свързващ психотерапията с фундаменталните екзистенциални проблеми, и най-успешните му клинични експерименти са в основата и на неговите белетристични творби: „Мама и смисълът на живота“, „Палач на любовта“, световния бестселър „Когато Ницше плака“, „Изцелението на Шопенхауер“, „Проблемът на Спиноза“.
Книгите му са преведени на 20 езика и са продадени в над 4 милиона екземпляра Ървин Ялом - „Дарът на терапията“
Откъс от книгата
ОТСТРАНЕТЕ ПРЕЧКИТЕ ПРЕД РАСТЕЖА
Когато търсех пътя си като млад студент по психотерапия, най-полезната книга, която прочетох, беше „Невроза и растеж на човека“ на Карен Хорни. А най-важната концепция в тази книга бе, че човешкото същество има вградена склонност към самореализация. Ако се отстранят пречките – вярва Хорни, – човекът ще се развие в зрял, напълно реализиран възрастен точно така, както жълъдът се развива в дъбово дърво.
„Точно както жълъдът се развива в дъбово дърво…“ Какъв чудесно освобождаващ и изясняващ образ! Той завинаги промени подхода ми към психотерапията, като ми предложи нова визия за работата ми: моята задача бе да отстраня пречките по пътя на пациента ми. Не беше необходимо да върша всичко; нямаше нужда да вдъхвам у пациента желание да расте, любопитство, воля, жажда за живот, грижовност, лоялност или някоя друга от хилядите характеристики, които ни правят истински хора. Не, това, което трябваше да правя, беше да идентифицирам и да отстранявам пречки. Останалото щеше да последва автоматично, захранено от енергията за самореализация у всеки пациент.
Спомням си млада вдовица със – както се изрази тя – „сърдечна недостатъчност“: неспособност вече да обича. Изглеждаше обезсърчително да се обсъжда не способността да се обича. Не знаех как да го направя. Да се посветя обаче на идентифицирането и изкореняването на многото нейни блокажи пред любовта – това можех да направя.
Скоро научих, че за пациентката ми новата любов е равносилна на измяна. Да обича друг мъж, за нея означаваше да предаде мъртвия си съпруг; струваше й се, че сякаш ще забие последните пирони в ковчега му. Да обича друг така дълбоко, както е обичала него (а тя нямаше да се задоволи с нищо по-малко), означаваше, че любовта към съпруга й по някакъв начин е била недостатъчна или дефектна. Да обича друг, щеше да е саморазрушително, защото загубата и изгарящата болка от нея щяха да са неизбежни. Да обича друг, й се струваше безотговорно: тя беше зла и кутсуз, а целувката й – целувка на смъртта.
Работихме усилено в продължение на месеци, за да идентифицираме всички пречки пред любовта към друг мъж. В продължение на месеци се борихме последователно с всяка ирационална преграда. И след като приключихме, вътрешните процеси на пациентката взеха връх: тя срещна един мъж, влюби се в него и отново се омъжи. Не беше нужно да я уча да търси, да дава, да пази грижливо, да обича – нямаше да знам как да го направя.
Няколко думи за Карен Хорни: нейното име е непознато на повечето млади терапевти. Тъй като „срокът на годност“ на видните теоретици в нашата сфера твърде много се е скъсил, от време на време ще се впускам в реминисценции – не просто заради почитта, а за да подчертая тезата, че нашата област има дълга история, писана от забележително способни професионалисти, положили основите на терапевтичната ни работа днес.
Едно уникално американско допълнение към психодинамичната теория е въплътено в „неофройдисткото“ движение – група от клиницисти и теоретици, които реагират срещу първоначалния фокус на Фройд върху драйвовата теория, т.е. че развиващият се човек до голяма степен е контролиран от разгръщането и изразяването на вродените драйвове.
Вместо това неофройдистите подчертават, че трябва да отчитаме огромното влияние на междуличностната среда, която обгръща човека и през целия живот оформя характеровата му структура. Най-известните междуличностни теоретици – Хари Стак Съливан, Ерих Фром и Карен Хорни, са толкова дълбоко интегрирани във и асимилирани от нашия терапевтичен език и нашата практика, че всички ние – без да го осъзнаваме – сме неофройдисти. Сещам се за мосю Жорден в „Буржоата благородник“ на Молиер, който, когато научава дефиницията за „проза“, възкликва с изумление: „И като си помислиш, че цял живот съм говорил в проза, без да го знам“.
ИЗБЯГВАЙТЕ ДИАГНОЗАТА (ОСВЕН ЗА ЗАСТРАХОВАТЕЛНИТЕ КОМПАНИИ)
Днешните студенти по психотерапия са изложени на твърде силния натиск на диагнозата. Администраторите в икономически управляваното здравеопазване изискват терапевтите да достигатбързо до прецизна диагноза и след това да продължават с кратка, фокусирана терапия, която съответства на конкретната диагноза. Звучи добре. Звучи логично и ефикасно. Но има безкрайно малкообщо с реалността. Това е по-скоро илюзорен опит законодателно да се въведе научна прецизност там, където тя нито е възможна, нито е желателна.
Макар че диагнозата несъмнено има ключово значение в терапевтичните решения при много тежки разстройства с биологичен субстрат (например шизофрения, биполярни разстройства, клинични афективни разстройства, темпорална епилепсия, лекарствена токсичност, органично или мозъчно заболяване вследствие от токсини, дегенеративни причини или инфекциозни болести), тя често е непродуктивна във всекидневната психотерапия на пациентите с по-леки разстройства.
Защо? Първо, психотерапията е постепенно разгръщащ се процес, в който терапевтът се опитва да опознае пациента в максимално възможната степен. Диагнозата ограничава погледа; тя намалява способността да се изграждат отношения с другия като с човек. След като поставим диагноза, обикновено сме склонни селективно да не проявяваме внимание към аспекти отсъстоянието на пациента, които не съответстват на конкретната диагноза, и прекалено да се фокусираме върху фини характеристики, които като че ли трябва да потвърдят първоначалната диагноза. Нещо повече: диагнозата може да действа като самоизпълняващо се пророчество. Изграждането на отношения с пациента като „граничен“ или „хистеричен“ може да стимулира и да подпомага точно тези черти. Всъщност ятрогенното влияние върху формата на клиничните явления има дълга история, включваща и днешните спорове за множественото личностно разстройство и изтласканите спомени за сексуално малтретиране. Не забравяйте и слабата надеждност на категорията „личностови разстройства“ в DSM (точно тези пациенти, които често са включени в продължителна психотерапия).
А и кой терапевт не би се впечатлил от възможността лесно да постави диагноза по DSM-IV след първото интервю, вместо много по-късно, да кажем след десетата сесия, когато знае много повече за човека? Не е ли това някакъв странен вид наука? Мой колега прави това разбираемо и ясно за стажантите по психиатрия, като пита: „Ако самите вие сте в лична психотерапия или я обмисляте, каква диагноза по DSM-IV според вас терапевтът ви с основание би използвал, за да опише някого, който е сложен колкото вас?“.
В терапевтичното начинание трябва да прокараме фина граница между известна (но не твърде голяма) обективност; ако приемаме диагностичната система на DSM твърде сериозно, ако с лекота вярваме, че наистина дяламе в основата на природата, много вероятно е да заплашим човешката, спонтанната, творческата и несигурната природа на терапевтичното начинание.
Помнете, че клиницистите, включени във формулирането на предишните, днес отхвърлени диагностични системи, бяха също толкова компетентни, горди и уверени, колкото и днешните членове на комисиите на DSM. Несъмнено ще дойде времето, когато форматът на DSM-IV в стил меню в китайски ресторант ще започне да изглежда нелепо на професионалистите от областта на психичното здраве.
ТЕРАПЕВТЪТ И ПАЦИЕНТЪТ КАТО „СПЪТНИЦИ В ПЪТУВАНЕТО“
Френският романист Андре Малро описва провинциален свещеник, който от дълги години слуша изповеди и обобщава наученото за човешката природа по следния начин: „Първо, хората са много по-нещастни, отколкото човек си мисли… и няма такова нещо като пораснал човек“. Всеки – включително терапевтите и пациентите – е обречен да изпитва не само възторга от живота, но и неизбежната тъмнина: разочарованието, остаряването, болестта, изолацията, загубата, безсмислеността, болезнените избори и смъртта.
Никой не изразява нещата по-ярко и по-мрачно от немския философ Артур Шопенхауер:
В ранната ни младост размишляваме върху настъпващия живот и сме като деца в театър, преди да се вдигне завесата, седящи там с приповдигнат дух и нетърпеливо чакащи да започне пиесата. Благословени сме, че не знаем какво наистина ще се случи. Ако можеха да го предвидят, има моменти, когато децата биха изглеждали като осъдени затворници – осъдени не на смърт, а на живот, и въпреки това изобщо несъзнаващи какво означава присъдата им.
И отново:
Ние сме като агнета в полето, развличащи се под
погледа на касапина, който първо избира едно, а
след това друго за своя жертва. И така в добрите ни
дни не осъзнаваме злото, което Съдбата може да е
запазила за нас – болест, бедност, осакатяване,
загуба на зрението или разума.
Макар че становището на Шопенхауер е силно оцветено от личното му нещастие, трудно е да се отрече вграденото отчаяние в живота на всеки самосъзнаващ се човек. Двамата със съпругата ми понякога се забавляваме, като планираме въображаеми вечерни партита за групи от хора със сходни наклонности, например парти за монополисти, пламенни нарцисисти или изкусни пасивно-агресивни лица, които познаваме, или обратното, „щастливо“ парти, на което ще поканим само наистина щастливите хора, които сме срещали. Макар че не сме имали проблеми със запълването на всякакви подобни ексцентрични маси, никога не сме успявали да запълним цялата маса за партито на нашите „щастливи хора“. Всеки път идентифицираме няколко характерологично жизнерадостни хора и ги поставяме в списъка на чакащите, докато, продължавайки търсенето, запълним масата, но откриваме, че един или друг от щастливите ни гости в крайна сметка бива засегнат от някакво голямо житейско бедствие – често тежка болест или болест на дете или брачен партньор.
Това трагично, но реалистично възприемане на живота отдавнавлияе върху взаимоотношенията ми с тези, които търсят помощта ми. Макар че има много названия на терапевтичнотовзаимоотношение (пациент–терапевт, клиент–консултант, анализиран–аналитик, клиент–фацилитатор и най-новото, но и най-отблъскващото: потребител–доставчик), нито едно от тях не предава точно усещането ми за терапевтично взаимоотношение. Вместо това предпочитам да мисля за пациентите си и за себе си като за спътници в пътуването – термин, който премахва разграничението между „тях“ (засегнатите) и „ние“ (лечителите). По време на обучението ми често се сблъсквах с идеята за напълно анализирания терапевт, но след като натрупах години зад гърба си, създадох близки взаимоотношения с много от колегите ми, срещнах се с големи фигури в областта, след като към мен се обръщаха, за да оказвам помощ на бившите ми терапевти и учители, и самият аз станах преподавател и възрастен колега, започнах да осъзнавам митичната природа на тази идея. Всички ние сме заедно в това трагично възприемане на живота и няма терапевт или човек, който да е имунизиран срещу присъщите на съществуването трагедии.
Една от любимите ми притчи за изцеляването, която може да се намери в „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе, разказва за Йозеф и Дион – двама известни лечители, които живеели в библейските времена. Макар че и двамата били много ефективни, работели по различен начин. По-младият лечител, Йозеф, изцелявал чрез тихо, вдъхновено слушане. Поклонниците вярвали на Йозеф. Страданието и тревожността се изливали в ушите му и изчезвали като вода в пясъка на пустинята, аразкаялите се го напускали изпразнени и успокоени. От друга страна Дион – по-възрастният лечител, активно се конфронтирал с онези, които търсели помощта му. Той отгатвал техните неизповядани грехове. Бил голям съдия, очистващ, смъмрящ и пречистващ, и изцелявал чрез активна интервенция. Отнасяйки се с поклонниците като с деца, той давал съвети,наказвал чрез възлагане на покаяние, нареждал да се предприемат поклоннически пътувания и да се сключват бракове и принуждавал враговете да се сдобряват.
Двамата лечители никога не се били срещали и работели като съперници в продължение на дълги години, докато Йозеф се разболял душевно, изпаднал в дълбоко отчаяние и бил обзет от идеи за самоунищожение. Неспособен да се изцели със собствените си терапевтични методи, той тръгнал на път на юг, за да потърси помощ от Дион.
По време на поклонническото си пътуване Йозеф спрял да пренощува в един оазис, където се заговорил с по-възрастен пътник. Когато Йозеф описал целта и крайната точка на пътуването си, пътникът се самопредложил за водач, за да му помогне в търсенето на Дион. По-късно, насред дългото им пътуване заедно, по-възрастният пътник разкрил самоличността си пред Йозеф. Mirabile dictu: той бил самият Дион – същият човек, когото Йозеф търсел.
Без да се двоуми, Дион поканил своя по-млад, отчаян съперник в дома си, където двамата живели и работили рамо до рамо дълги години. Дион първо поискал от Йозеф да бъде слуга. По-късно го издигнал до ученик, а накрая – до пълноправен колега. Години по-късно Дион се разболял и на смъртното си ложе извикал при себе си по-младия си колега, за да му се изповяда. Говорил за по-ранната ужасна болест на Йозеф и за пътуването му до стария Дион, за да моли за помощ. Говорил за това, че според Йозеф било чудо, че спътникът му и негов водач се оказал самият Дион.
Сега, когато умирал, казал Дион на Йозеф, бил дошъл часът да наруши мълчанието си за това чудо. Дион признал, че по онова време и на него срещата им му се струвала чудо, защото и той бил изпаднал в отчаяние. И той се чувствал празен и духовно мъртъв и затова, неспособен да се изцели сам, тръгнал на път, за да търси помощ. Същата нощ, когато двамата се срещнали в оазиса, той бил на поклонническо пътуване към прочут лечител на име Йозеф.
ПРИТЧАТА НА ХЕСЕ винаги ме е затрогвала по свръхестествен начин. Според мен тя е дълбоко просветлено изявление за даването и получаването на помощ, за честността и двуличието и за взаимоотношението между лечителя и пациента. Двамата мъже получили огромна помощ, но по много различен начин. Помладият лечител бил обгрижван, обучаван, поучаван и насочван. По-възрастният лечител, от друга страна, получил помощ чрез служенето на другия, чрез сдобиването с ученик, който го дарил със синовна любов, уважение и успокоение в неговата изолация.
Днес обаче, преосмисляйки историята, се питам дали не е било възможно тези двама наранени лечители да получат още по-голяма помощ един от друг. Може би са пропуснали възможносттаза нещо по-дълбоко, по-автентично, по-силно променящо. Можеби истинската терапия се е осъществила в сцената със смъртното ложе, когато те са преминали към честността чрез откровението, че са били спътници – и двамата просто хора, и двамата твърде много хора. Двадесетте години потайност – колкото и да са били полезни – може би са попречили (или са предотвратили) на още по-дълбинна помощ. Какво би се случило, ако признанието на Дион на смъртното ложе беше станало двадесет години по-рано, ако лечителят и търсещият помощ се бяха обединили в изправянето пред въпросите, които нямат отговор?
Всичко това отразява като ехо писмата на Рилке до млад поет, в които той съветва: „Имай търпение с всичко нерешено и се опитай да обичаш самите въпроси“. Аз бих казал: „Опитай се да обичаш и задаващите въпросите“.
Тази книга ( издателство „Колибри”) е помогнала на милиони хора в цял свят да разберат себе си и сами да си помогнат. В нея читателят намира отговор на жизненоважни въпроси, като например:
Защо не ми помагат книгите по приложна психология?
Защо съм нещастен, след като нищо съществено не ми липсва?
Как да спра да прекалявам с алкохола, храната, цигарите?
Как да не бъда влюбен след края на връзката?
Защо хората не ме обичат?
И много други...
Сузана Макмахън е психиатър, консултант и лектор. Автор е на книгите: „Джобен психотерапевт“, „Джобен наръчник за разрешаване на проблеми: да имаме здрави връзки“ и „Джобен наръчник за разрешаване на проблеми: справяне със стреса“.
Томчето „ Целувката „ е от поредицата”Малките големи книги” (издателство”Изток-Запад”). В него са събрани разкази от класиците Марк Твен, Антон Чехов, О’Хенри, Иван Бунин, Мери Шели и много още.
Предлагаме ви да се насладите на Марк Твен и „Дневникът на Ева”
Събота
Вече навърших близо един ден. Появих се вчера. Поне така ми се струва. И сигурно не греша, защото ако е имало ден преди вчера, по негово време аз не съм била там, иначе щях да си спомням. Възможно е, разбира се, да го е имало, а аз да не съм забелязала. Както и да е, но сега ще си отварям очите на четири и ако се случат дни като деня преди вчерашния, ще им обърна внимание. Най-добре ще е да се заема с това веднага, за да не се обърка поредността, защо то някакъв инстинкт ми говори, че един ден тези подробности ще бъдат важни за историците. Имам чувството, че аз съм експеримент; чувствам се точно като експеримент, не би било възможно един човек да се чувства експеримент повече от мен, и по тези причини вече съм убедена, че съм именно това: експеримент, просто един експеримент и нищо повече. Но ако аз съм експеримент, дали в експеримента няма и друго, освен мен? Струва ми се, че не съм само аз; мисля, че и останалото е част от експеримента. Аз съм основното в него, но според мен и останалото има своето място. Дали моето положение е уточнено, или пък трябва да го следя и да се грижа за него? По-скоро второто. Някакъв инстинкт ми говори, че цената на върховенството е вечно да бъдеш нащрек. Според мен намерих доста сполучлив израз за едно съвсем младо същество. Днес нещата изглеждат по-добре от вчера. В бързината всичко да бъде довършено още тогава, планините останаха доста нащърбени, а някои от долините до такава степен бяха задръстени с боклук и остатъци, че изглеждаха доста безрадостно. Благородни и красиви произведения на изкуството не бива да се създават припряно, а този величествен нов свят на- истина е извънредно благородна и красива творба. И несъмнено той е изумително близо до съвършенството, въпреки краткото време. На места има скупчени прекалено много звезди, за разлика от другаде, но междувременно това със сигурност може да бъде поправено. Снощи луната се отскубна, плъзна се надолу и излезе вън от картината – само каква огромна загуба! Сърцето ми се къса при спомена за това. Сред орнаментите и украсата нищо не може да се сравни нито с нейната красота, нито с блясъка ѝ. Трябвало е да бъде вързана по-здраво! Само да можеше да си я върнем... Да, обаче изобщо не се знае къде е отишла. Освен това всеки, при когото попадне, ще я скрие. Сигурна съм, защото и аз бих го сторила. Смятам, че мога да проявя искреност по отношение на вся- какви други неща, но вече започнах да си давам сметка, че сърцевината и ядрото на моята природа е обичта към красивото, страстта към красотата, така че не би било безопасно да ми поверят луната, принадлежаща на друг, ако този друг не знае, че тя е при мен. Мога да се откажа от луна, която намеря през деня, от страх, че някой я търси, но ако я намеря в тъмното, не се съмнявам, че ще си измисля оправдание да не споменавам нищо по въпроса. Аз наистина обичам луните, толкова красиви и романтични са. Иска ми се да имахме пет-шест луни – тогава изобщо нямаше да спя; никога не би ми омръзнало да лежа по гръб на обраслия с мъх бряг и да ги гледам. И звездите са хубави. Иска ми се да можех да сложа няколко звезди в косата си. Ще се учудите, ако раз- берете колко са далече, защото не изглежда да е така. Снощи, когато изгряха за първи път, аз се опитах да обруля няколко, но тоягата не ги достигна, което ме изненада; после мятах по тях буци пръст до изнемогване, но не уцелих нито една. Понеже съм левачка, не ме бива в хвърлянето. Дори когато се прицелвах в някоя звезда, която не ме интересуваше, не улучвах друга, макар че се случваше да стигам доста наблизо: видях как черното петно – буцата – прелетя четирийсет-петдесет пъти и попадна точно в средата на златната купчина, на косъм да улучи, и ако бях продължи- ла още малко, сигурно щях да сваля някое светило. Така че си поплаках, което е съвсем естествено за създание на моята възраст, и след като си починах, взех кошница и се запътих към едно място в самия край на заобикалящия ме кръг, където звездите бяха близо до земята и щях да ги стигам с ръце, а това във всеки случай беше нещо по-добро, защото щях да ги събера внимателно, без да счупя някоя. Обаче излезе, че те са по-далече, отколкото си мислех и накрая се отказах; толкова се бях уморила, че и една крачка повече не можех да направя; краката ми се бяха разранили и много ме боляха. Нямаше как да се върна у дома – беше твърде далече и застудя, затова открих глутница тигри и се настаних сред тях – беше възхитително уютно и усещах дъха им – сладък и приятен, защото се хранят с ягоди. За пръв път в живота си виждах тигри, но ги разпознах по ивиците. Ако успея да се сдобия с тигърска кожа, от нея ще стане прекрасна роба. Днес получавам по-добра представа за разстоянията. Толкова голямо желание изпитвах да се сдобия с всяко красиво нещо, че в унес посягах към него – понякога то се намираше прекалено далече, а друг път беше редом, но изглеждаше на стъпка от мен – само че, уви, между нас имаше тръни! Това ми беше за урок и аз – съвсем сама – го превърнах в аксиома, първата, която измислих: „Одраният Експеримент избягва тръните.“ Според мен мисълта е много хубава за едно съвсем младо създание. Вчера следобед от известно разстояние проследих другия експеримент, за да установя, ако е възможно, защо е бил замислен. Но не стигнах до заключение. Според мен това е мъж. За пръв път в живота си виждах мъж, но тази твар ми приличаше на мъж и съм сигурна, че е именно това. Осъзнах, че изпитвам към него повече любопитство, отколкото към другите влечуги. Ако, разбира се, той е влечуго, както предполагам: има чорлава коса, сини очи и изглежда като влечуго. Няма ханш, тялото му е издължено като морков, ако е прав, и е побито в земята като бесило – затова си мисля, че е влечуго, макар че може да е архитектурно произведение. Отначало се страхувах от това нещо и всеки път, когато се обърнеше, хуквах, като си мислех, че ще ме преследва, но постепенно разбрах, че то само се опит ва да се отдалечи, така че когато престанах да се боя толкова, в продължение на няколко часа вървях подире му, а това го изнерви и го накара да се чувства нещастно. Накрая го обзе толкова голямо безпокой- ство, че се покатери на едно дърво. Почаках отдолу известно време, а после се отказах и се прибрах у дома. Днес стана същото. Пак го принудих да се покатери на дърво. Неделя
Още е на дървото. Явно си почива. Но според мен хитрува: неделята не е ден за почивка, за почивка е определена съботата. Нещото ми се струва твар, коя- то има по-голям интерес към почивката, отколкото към каквото и да е друго. Аз бих се уморила, ако почивах толкова много. Изморява ме дори само да седя и да наблюдавам дървото. Наистина се чудя за какво е предназначено нещото – никога не го виждам да прави каквото и да е. Снощи върнаха луната, толкова бях щастлива! Смятам, че постъпиха много честно. Луната пак се плъзна надолу и падна от небето, но аз не се притесних; няма защо да се притеснявам заради съседите, те ще я върнат. Иска ми се да направя нещо, за да засвидетелствам своята признателност. Може да им изпратим няколко звезди, защото звездите тук са по- вече от необходимото. „Да им изпратя“, не „да им из- пратим“, защото виждам, че влечугото не го е грижа за такива работи. Вкусът му е долнопробен и не се държи любезно. Когато снощи отидох там по здрач, то беше слязло от дървото и се опитваше да улови някоя от петнистите рибки, които си играят в езерцето, така че ми се наложи да го цапардосам с буца пръст, за да се покатери отново на дървото и да остави рибките на мира. Чудя се дали пък ролята му не е тъкмо тази. Да не би да няма сърце? Никакво състрадание ли не изпитва към тези живинки? Възможно ли е да е било замислено и произведено за подобна грубиянска работа? Видът му е подходящ за това. Една от буците го улучи зад ухото и нещото проговори…
Има ли разрешение най-голямата медицинска загадка?
Няма съмнение – раковите заболявания са водеща причина за смъртността в глобален мащаб. Няма човек, който да няма в обкръжението си поне един болен от рак.
В помощ на всички - болни, техните близки и тези, които се опитват да се предпазят -идва книгата „Хроники на рака“ от Джордж Джонсън (издателство”Изток-Запад”).
Компактна, всъщност тя съдържа в себе си три книги: спомени за една година, прекарана в съжителство с рака, подробно изследване на онова, което ни е известно (и неизвестно) за това все така мистериозно заболяване, и разказ за смирението да живееш редом с една смъртоносна болест, която е в състояниеда те погуби най-неочаквано.
Когато жената, която обича, е диагностицирана с метастазен рак, авторът на научна литература Джордж Джонсън се заема да разбере всичко за болестта. Така открива, че е настъпила истинска революция по отношение на произхода и същността на заболяването. В своята книга той ще ни запознае с историята на болестта и последните постижения в изследването и лечението на рака.
Умело анализирайки продължилите десетилетия проучвания, той разкрива какво знаем и какво не знаем за рака и защо неговото лечение продължава да бъде проблематично. Авторът ни представя епидемиологията на заболяването, клиничните изпитания, лабораторните експерименти и научните хипотези, които са в основата на дисциплини като еволюционната биология, теорията на игрите и физиката. Той описва тумори, които се развиват като извънземни същества в организма, както и открити от палеонтолози вкаменени тумори, прилепнали към скелетите на динозаври и наши древни предци. Запознава ни с изненадващите обрати в научните схващания за причините за раковите заболявания, свързани с храненето и токсините от околната среда.
Изучил в дълбочина тежкото заболяване, Джонсън се опитва да си отговори на най-важния въпрос, който всеки човек, имал досег с коварната болест, си задава: Защо се случва? Каква е причината за рака и какво можем да направим ?
Пропорционалното разпределение на здравните професии в Европейския съюз ще бъде темата на дискусия за бъдещето на лекари, зъболекари и фармацевти.
Румъния търси повече римските си корени, отколкото тракийското наследство.