Визитка: Любомир Коларов е журналист в немскоезичната редакция на Радио България към Българското национално радио и водещ в дигиталната програма БНР Трафик+. Владее немски, английски и руски език, а международният му опит включва живот и образование в САЩ, Германия и Обединеното Кралство, както и професионална дейност в сферата на подбора на кадри и хедхънтинга за водещи международни компании.
Завършил е Немската гимназия в София, след което продължава образованието си в Университета в Констанц, Германия, където изучава трудова и организационна психология. В момента е докторант по медийна педагогика в Софийския университет „Св. Климент Охридски", с научни интереси в областта на изкуствения интелект и приложението му за оптимизиране на предучилищната образователна среда. Професионалните му интереси са свързани с журналистиката, международната комуникация и човешките истории зад обществените събития.

Любомир, кога взехте решение да се занимавате с журналистика? Тя първи избор на професия ли Ви е?
- С журналистиката имам досег още от ученическите си години. Бях част от екипа, който списваше ученически вестник. Провеждах интервюта с учители и пишех статии по наболели за учениците теми. Въпреки че журналистиката не беше първият ми професионален избор — дълги години се занимавах с подбор на персонал и в частност с хедхънтинг — през годините съм работил за кратко за Радио София, както и за вестник „Експрес“. От лятото на миналата година работя в немската редакция на Радио България, а от май тази година съм и един от гласовете на дигиталната програма на БНР - Трафик+.

Журналистиката днес е много различна от това, което беше преди 10 години, да не говорим преди това. Доволен ли сте професията, още повече, че и двамата Ви родители са многоизвестни журналисти.

- Смятам, че журналистиката се развива изключително динамично в дигиталната ера. Щастлив съм, че съм от поколението, чието детство премина в аналоговата ера и което израсна в среда на развиващи се медии. Като дете вкъщи съм слушал много дискусии за развитието и състоянието на журналистиката. Също така имах уникалната възможност да присъствам на записите на предаванията на баща ми, Любомир Коларов — „Атлас“ и „Светът в действие“ по БНТ, както и на състезанието „Минута е много“, на което майка ми, проф. Лилия Райчева, е създател, сценарист и режисьор.

Още от ранна детска възраст се запознах с процеса на създаване на телевизионно предаване и знаех, че това е изключително сложен, времеемък и креативен процес. Основно седях в апаратната и с детското си любопитство разпитвах звукорежисьорите и режисьорите на пулт за различните функции на „копчетата“ на пулта. Бях много впечатлен от това колко тежка е една телевизионна камера и гледах на операторите като на своеобразни герои — Атласовци, които носят тежката камера на гърба си.

Постепенно камерите олекнаха, старите рулони и винили се замениха с дигитални такива и се появи интернет, който даде толкова много възможности за достъпност и развитие на журналистиката.

Немският език защо го избрахте? За един международник какво означава немския език?Той как се отрази на Вашия характер?
- Преди да науча немски, вече владеех доста добре английски и руски език. Първи клас започнах в САЩ в училището Медисън в Норман, Оклахома. После продължих в 133. СОУ А.С. Пушкин в София. След това започнаха конкурсите и прогимназията в Софийската математическа гимназия. Но в седми клас, докато посещавах курсове за подготовка за кандидатстване в гимназия, се влюбих в едно момиче, което много искаше да бъде прието в немската гимназия в София. Това беше моята мотивация да се подготвя и да успея да изкарам високи оценки на приемните изпити.

По онова време немската гимназия в София беше най-желаното училище в България. И двамата бяхме приети. Девойката обаче не отвърна на чувствата ми и с това първоначалната ми мотивация да уча немски се изпари. Родителите ми не бяха доволни от тази тенденция и ме насърчиха да кандидатствам за програмата Youth for Understanding, подкрепяна от фондация “Св. Св. Кирил и Методий” за ученически обмен в Германия. Така попаднах в едно малко селце близо до Хановер — Линдхорст, където живях десет месеца в немско семейство. Тогава имах и малка видеокамера и помня как заснемах живота си там. Не харесвах каруцарския немски, на който говорех, и си обещах, че през тези десет месеца ще науча езика.

В този процес се запознах с разнообразието на немския език, с неговите чудесни диалекти и донякъде — с регионалните различия. Опознах и обикнах немската литература, музика и култура много повече, отколкото онази девойка. Тази обич обуславяше и желанието ми да продължа висшето си в университета в Констанц, Германия, където завърших трудова организационна психология. Там още повече се потопих в дебрите на регионалните особености на немския език — баденския диалект, красотата на швейцарския немски, както и сложността и комплексността на австрийския немски.

До ден днешен откривам нови думи, нови изрази и нови за мен начини за употреба на този език. Това не спира да ме впечатлява. Всеки, който владее немски, знае прекрасно какви огромни перспективи дава този език, колко е красив сам по себе си и колко много е допринесъл за общата история на нашия прекрасен континент и за развитието на една уникална култура.

Работите в Радио България, насочено изцяло към българите по света. Конкуренцията за отразяване на българските общности зад граница е голяма, какви са акцентите, които търсите Вие?
- Бих искал да направя едно уточнение — Радио България е насочено не само към близо два милиона наши сънародници, живеещи зад граница, които представляват малко повече от една четвърт от българския етнос, но и към чужденците, които посещават или живеят в България.
Като човек, живял дълги години в чужбина — в САЩ, Германия и Англия — знам какво означава носталгия. Знам какво е да ти липсва вкусът на домашната лютеница или спонтанността на нашето общество, красивата ни природа, уникалният ни климат, както и специфичното ни чувство за хумор.
Където и да съм живял, винаги съм се гордял с произхода си и съм популяризирал и рекламирал колко прекрасна е България. А тя наистина е най-хубавата страна на света.
Българите зад граница са едно особено общество. Нашата диаспора не е толкова сплотена, колкото например гръцката или полската, но пък много силно пази и разпространява българските традиции, което ме кара да се гордея.
Не разглеждам колегите, които отразяват дейността на българските общности зад граница като конкуренция, а по-скоро като приятели и партньори. Смятам, че именно ние заедно помагаме на българите да бъдат единни и сплотени зад граница. И им даваме частица от онова, което на всички ни поне мъничко липсва — родината.

Имате ли любими теми, които разработвате като журналист? А такива, свързани с българите зад граница?
- Като психолог, а и като хедхънтър, обичам предизвикателните въпроси. Дълги години работата ми беше да убеждавам ръководни кадри на големи технологични компании в Европа, САЩ, Близкия изток и Австралия да сменят работата си, както и да разбирам от тях какви са техните нужди и желания и каква е посоката на развитие не само на личните им кариери, но и на целия бранш като цяло.

Моята задача беше да успея да им вляза „под кожата“ и да ги предразположа да се чувстват комфортно, за да споделят възможно най-много информация с мен. Трябваше да слушам и да проявявам разбиране към гледната точка на събеседника си. Смятам, че тези умения са изключително важни и в журналистическата професия, затова си поставям и високи цели.

Наскоро интервюирах германската посланичка в България. Независимо от ранга ѝ, зад тази роля стои човешко същество със собствени емоции, чувства и размисли. Именно това исках да представя — човека зад този пост.

Завърших немската гимназия през 2006 г. По онова време България беше на прага на присъединяването си към ЕС. Това събитие, както знаем, отвори огромни възможности пред всички нас да изследваме възможностите за обучение и работа в чужбина. Повече от половината ми съученици се възползваха от тях, а голяма част останаха там и създадоха кариера, живот и семейства.

Всеки път е различен и аз винаги съм се интересувал от всяка отделна история. Вълнуват ме както общите проблеми на сънародниците ни зад граница — например културният шок, носталгията и интеграцията в чуждо общество, — така и българският отпечатък, който оставяме у чужденците, и добрите впечатления от нашия бит и култура, които и до ден днешен продължават да впечатляват.

На коя тема искате журналистите да обръщат повече внимание?
- В днешно време като че ли журналистиката стана доста „сензационна“ — търси не толкова решение на даден проблем, колкото скандала. Наблюдавам и доста едностранчиви позиции. Някак ми се иска журналистиката отново да се върне към изконните си добродетели — да информира, а не да манипулира, да представя различни гледни точки и да оставя зрителя, слушателя или читателя сам да изгради собствената си позиция, вместо да му я внушава.
От международната политика, кои са личностите, които Ви впечталяват икоито искате да интервюирате? Има ли ги още тези впечатляващи личности(вече сякаш няма личност, която да не бъде забъркана в малък или голям скандал)?
- Интересни са ми личностите, които движат света. Иска ми се да разбера човешкия елемент зад тях — тяхната мотивация и желанието им да се занимават  с тези сложни и изключително отговорни роли. С удоволствие бих интервюирал ичности като Доналд Тръмп, Урсула фон дер Лайен, Фридрих Мерц, Владимир Путин, Си Дзинпин, Бенямин Нетаняху и много други.
Политиците не са единствените хора, които оказват огромно влияние върху ежедневието ни. Такива са също артистите, визионерите и обществените личности. За мен би било чест да интервюирам хора като Илон Мъск, Мадона, Тейлър Суифт и Опра Уинфри, както и мои връстници, които вече са напуснали политиката, като например бившия австрийски канцлер Себастиан Курц.

Как се виждате след 10 години?
- Едно от хубавите неща на бъдещето според мен е, че никога не знаем какво точно ще се случи. Паралелно с журналистическата си дейност се занимавам и с академична работа — докторант съм в Софийския университет. Имам и обществена ангажираност — съдебен заседател съм в Софийския районен съд.
Тези дейности са много различни сами по себе си, но ми дават възможност да научавам нови неща. Може би точно така се виждам и след десет години — учещ, любознателен и активен.
Едно обаче знам със сигурност, че ще продължа да правя и след десет години — да обичам България, нашите сънародници и нашата история, да милея за родината си и да продължавам да популяризирам и да показвам колко прекрасно място е нашата невероятна България.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

 Визитка: Елена Каркаланова е журналист в Радио България – многоезичната платформа на Българското национално радио, където работи вече близо четвърт век.