Последни статии
- Новини
- Интервюта
- Алтернативни терапии
- Ветеринарна медицина
- Био
- Рехабилитация и СПА
- Съветник
Празникът Покров на Пресвета Богородица ни въвежда в една от най-дълбоките истини на православното разбиране за Божията Майка: нейното
-
Септември 30, 20260 -
Септември 30, 20260 -
Септември 26, 20260
Визитка: Галина Найденова-Салхер е родена и израстнала в България.
От 2002 година живее в Австрия и е учителка от 2020 година. В момента е
-
Май 08, 20260 -
Май 07, 20260 -
Април 23, 20260
В поредица от статии ще Ви запознаем с работата на Вилхелм Пеликан и неговите лечебни растения.
Той учи химия във Виена и Грац. През 1916 г. е
-
Юли 30, 20260 -
Юли 30, 20260 -
Септември 22, 20250
Подвигът на легендарното куче, както и на още една дузина впрегатни четириноги вълнуват и до днес, оживява във филм.
"През януари 1925
-
Октомври 29, 20200 -
Октомври 08, 20200 -
Септември 08, 20200
Услугата се предоставя от земеделските камари на Долна Австрия, Горна Австрия и Виена.
Виена откри онлайн борса за подвижно пчеларство. Идеята е
-
Февруари 13, 20240 -
Февруари 08, 20240 -
Януари 30, 20240
Паркът Врана се причислява към пейзажните паркове (Landschaftspark).
По своeто изпълнение той не отстъпва на известните пейзажни паркове,
-
Юни 14, 20230 -
Април 19, 20230 -
Март 08, 20230
Експозицията може да бъде посетена от 18 септември 2026 г. до 31 януари 2027 година.
В мащабна изложба, изградена върху интригуващия диалог
-
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260 -
Август 21, 20260
част-2 на интервюто.
Визитка: Габриела Хаджикостова е родена в София в семейство на театрали. Започва да учи във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“, но интересът към мюзикъла я отвежда в Академията за театрално и филмово изкуство в Будапеща. От 1989 г. живее постоянно в Будапеща. През 1990 г. постъпва в „Дойче Бюне Унгарн“ – немскоезичен театър в Унгария, където за 16 години изиграва 30 главни роли. През 1996 г. Габриела Хаджикостова създава своята театрална формация „Малко театро“. Има над 60 главни роли в двуезични спектакли на български и унгарски, режисира постановки. Солистка е на етно и джаз състави в Унгария.
Габриела, търсехте ли дълго себе си "като цел и посока", или доста по-рано професионалния Ви път бе ясен?
- Мисля, че пътят ми беше ясно очертан още от детсвото ми. Отраснала съм в семейство на театрали, детството си съм прекарала в театъра. Както шеговито казвам, закърмена съм с дъх на пудра и мастикс, които вдъхвах в задкулисието. Още като дете играех в постановка на Младежкия театър. Познавах този вълшебен свят и от сцената, и от салона.
Майка ми беше една от звездите на българската оперета - Лиляна Кисьова. До нея преживявах една лекота и магия. Летеж. Защого тя летеше на сцена. А и защото оперетата е едно жизнерадостно изкуство.
Но може би като творец ме оформи преживяното в Младежкия театър, където работеше баща ми. Израснах с постановките на легендарни режисьори в българския театър, край актьори колоси – Николай Бинев, Домна Ганева, Димитър Буйнозов, Гинка Станчева, Йорданка Кузманова, Владимир Смирнов. Постановките имаха високо художествено ниво. Това оформи и вкуса ми в театъра. Имаше постановки, за които днес, имайки вече база за сравнение, бих казала, че бяха на световно ниво. Някои от тях съм гледала по 20 пъти.
В Младежкия стъпих за първи път на сцена. Там преживях първата си любов. Там се влюбих в театъра. Там разбрах, че това е моят свят.
Баща ми държеше да уча езици, не искаше да се занимавам с изкуство. Настояваше да следвам немска филология или архитектура. Винаги го слушах за всичко. Но това беше единственият път, в който се противопоставих. И мисля, че си заслужаваше. Защото сега мога да кажа смело, че пътят, който избрах ме направи един щастлив човек.
Какво е за вас успехът? В предварителния ни разговор казахте, че сте единствената чужденка, която е завършила Академията за театрално и филмово изкуство в Будапеща без да знае унгарски и сте го научила само за 1 година.
- За мен успехът е върхът на един стръмен път. Изкачвала съм се по него с борбеността си, болезнената ми амбициозност, работохолизъм и постоянство. Падала съм и сама съм се издърпвала за косата, но никога не съм се предала. Това ми носи увереност и спокойствие.
Каква е тайната да се научи унгарски добре за толкова кратко време, който не е никак лесен език?
- Тайната е воля, труд и потоянство. Учех унгарски по 6 часа на ден. Трябваше да науча по 50 думи на ден. Който е учил език знае какво означава това. Имах на разположение 10 месеца да науча езика така, че да се явя на приемен изпит в театралната академия в Будапеща наравно с унгарците. Което означаваше, че заради това че съм чужденка няма да бъде допуснат компрмис. Трябваше да науча пет монолога, десет стихотворения, песни. Успях. Езикът е много особен и труден, и това плаши. Разбира се в академията имах часове по техника на говор, слово. Преподавателите ми ме уважаваха и обичаха и се занимаваха изключително много с мен. Обгрижваха ме. Когато положих държавния си изпит по слово и техника на говора един от професорите каза накрая – „Жалко. Съжаляваме, че постигнахте този резултат. Загубихме толкова от чаровния ви акцент.“
30 години „Малко театро“ - единственият и до днес професионален български театър в чужбина. Какво означава за Вас той?
- Предизвикателство, провокация, минути на огромен и многостранен труд, вдъхновение, удовлетворение, еофория, свобода в творчеството ми, дом, усещане за щастие. Мисия.
Вие сте ярка личност - актриса, преводачка, режисьор. Солистка сте на етно и джаз състави в Унгария. А успявате по най-добрия възможен начин - без халтури, безкомпромисно творчески?
- Възпитана съм от хора и творци с финес и вкус. Държа на красотата и естетиката на сцената и в живота. Винаги търся смисъла и дълбочината. За мен е важно да има качество и красота в изкуството ни. Само така има смисъл!
Винаги съм бягала от евтиното. То не ме интересува. За съжаление много български актьори и театри се подлъгаха и поеха по един много лъжовен за мен път, отличаващ се с ниско качество и търсене на висока печалба. Чалгата превзе и театралната сцена. И това е нож с две остриета. За мен театърът не е бизнес.Той е мисия. Моята е да възпитам едно поколение с по-високи културни изисквания. Да докосвам , да дарявам красота, да провокирам и да накарам зрителя да се замисли.
Има един цитат на Пенчо Славейков, който много обичам.
„...целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ.“
Моят колега и дългогодишен партньор на сцена, композиторът и мултиинструменталист Николай Иванов ОМ каза след един наш спектакъл в разговор с публиката , че с изкуството си не можем да променим света, но си струва да опитаме. Аз казвам – Длъжни сме да опитаме.
Преди много години, когато работех в немския театър на Унгария играех в моно мюзикъла на Георг Крайслер "Лола Блау". Сериозна и дълбока тема за живота на една еврейска актриса в Австрия по времето на Втората световна война.
Често водеха под строй ученици, които учеха немски, да гледат спектакъла, да добият усещане за театър. В началото на представлението играех по къс комбинезон, с черни дантелени чорапи с жартиери. И това често водеше до подсвирквания, подвиквания и подхвърляне на пикантни изреченийца предимно от страна на момчетата. Не ми пречеше. Знаех, че често се пораждат от неудобство. От чувството да блеснеш пред останалите и на много, много други неща. Играех и пеех вглъбено. Защото съзнавах важността на това да се изправя на сцена, да нося отговорност, а ако щеш и да проповядвам. Към всичко, което играя и съм играла имам такъв подход. И каквото и да става, която и роля да играя, играя на живот и смърт. Постановката тогава предизвика бум. И се записа като едно от най-силните ми роли, постижения и преживяване на сцена.
И тук идва същественото. След няколко години вместо с кола пътувах с междуградски автобус. Прибирах се от представление. До мен беше седнало младо момче и четеше книга. В един момент се обърна и каза: "Извинявайте, че Ви притеснявам. Не сте ли Вие актрисата, която играеше Лола Блау?" Казах - Да, да. И момчето продължи: "Искам да Ви се извиня." Погледнах го с недоумение.
"Аз съм едно от онези момчета, които подсвирквахме, смеехме се и подхвърляхме неприлични реплики. Не исках да отида на театър. От училище ни заведоха задължително. И ми беше противно. А Вие играехте толкова хубаво. И не оставихте да повлияем на играта Ви. И искам да Ви благодаря! Благодаря Ви, защото с това представление променихте живота ми. Аз бях скинхед тогава. Не четях, не ходех на театър, бях изпълнен със злоба. Когато утихнахме, след всичко което Вие търпеливо изчакахте и не спряхте, се загледах във Вас и се заслушах. И преживях нещо. Нещо се преобърна в мен. Нещо, което ме накара да се променя. От тогава не съм скинхед. Ходя на театър, чета, записах немска филология и педагогика. И не забравям да мисля за тази Ваша Лола Блау."
Това беше най-голямата ми награда за всичко, което правя. Истинска и много по-голяма от златния ми почетен кръст, който ми присъди президентът на Унгария.
Тогава получих едно потвърждение на това, което често казвам на колеги. Никога не знаем кой седи в салона. Защото точно в този миг може би можем да събудим някого, да го накараме да се замисли. Да докоснем, да провокираме чувства. А в случая да му помогнем да стане по-добър. Да спасим поне една душа.
И си мисля, че ако си вършим работата и се отнасяме с отговорност и като творци, и като родители може би да поведем поколенията след нас към добро.
Как успявам да съчетая всичко това? Мисля, че разковничето е в това, че много обичам и изпитвам огромно удоволствие от всичко, което правя. Това ме зарежда. А и мисля, че с колкото повече неща се занимава човек, толкова по-пъстър и интересен е животът му.
Работата ми извън сцената е много разнородна. Много творци се опияняват от успеха, някои губят представа за живота и се самозабравят. Задълженията и задачите ми извън сцената ми помагат да остана в реалността и ме правят по-земна.
Летя на сцената, в живота вървя.
„Дойче Бюне Унгарн“ – немскоезичен театър в Унгария, където за 16 години сте изиграли над 30 главни роли. Имате ли любими постановки и роли?
- По принцип обичам всичките си роли. Имала съм огромен късмет. Всичко, което ми е било поверено ми е доставяло удоволствие.
Но може би емблематичните ми роли в немския театър са Поли от „Опера за три гроша“ на Брехт и Вайл, постановка, в която играех с гиганти на унгарския театър.
Лола Блау от едноименния моно мюзикъл на Георг Крайслер.
Госпожица Полингер от едноименната пиеса на Йодьон фон Хорват.
Егерке от „Игра на котки“ - на Ищван Йоркен , в която играех с колоси на унгарския театър.
Лисицата от „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.
Розвита от „Ефи Брист“ на Теодор Фонтане.
И всички песни, в които изградих образи, преживях и изиграх в самостоятелния ми концерт- спектакъл по песни на Курт Вайл.
А кои са любимите Ви роли в "Малко театро"?
- Имам близо 80 роли в спектаклите на театъра ни. Но бих споменала две, които наричам емблематични: Пиньо от "Елада Пиньо и времето" по едноименния роман на Керана Ангелова. Това е спектакъл, който играя вече 19-та година. Мой партньор на сцената е Николай Иванов ОМ, който написа музиката към спектакъла и свири на живо от първата до последната минута. Аудио версия на спектакъла записахме за радиотеатъра на БНР.
Втората ми ярка роля, която крие за мен много предизвикателства е Жената. От пиесата "Зебра", която написа специално за мен Яна Добрева. Преди да започнем репетициите почина Пина Бауш. И решихме да посветим спектакъла на нея с благодарност, че я е имало. Тя създаде нов език в театъра, който не спира да ме вълнува. И този език ни даде ключа към постановката.
следва продължение
Списанието отбеляза 30-годишен юбилей.
„Хемус“ е двуезично списание за обществен живот и култура, основано в Будапеща през 1991 г.