Д-р Велислава Донкина е клиничен психолог и доктор по психология към БАН, кандидат по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация и Американската асоциация по детска психоанализа. Специализира психоаналитична психосоматика в IPSO Pierre Marty, Paris.

Работи в областта на развитието и организирането на немедицинската грижа в болнична среда в България. Ръководила е първото по рода си психоаналитично отделение в болнична институция – Звеното за психологична и немедицинска грижа в Специализираната болница за активно лечение на хематологични заболявания, Центъра за психоанализа и медицина и Национален център за психосоматична терапия в МБАЛ Надежда-София.
Сертифициран водещ на Балинтови групи.
Член на Международната асоциация по психоонкология, Международната асоциация за психосоматика в акушерството и гинекологията, Международната асоциация по невропсихоанализа, Българско медицинско сдружение по хематология, Българско психоаналитично общество и Българско балинтово общество, квалифициран член на Българска асоциация по психотерапия.

Г-жо Донкина, има ли място класическата психоанализа в България? Как се разви тя?

- Въпреки че ние нямаме традициите на много европейски държави и това е свързано с историческия контекст и събития, последните 20-30 години бележат едно определено развитие на интерес и усилия в сферата и днес можем да се похвалим с наличието на няколко психоаналитични общества, предлагащи възможности за терапевтична подкрепа на пациенти, както и обучения за млади колеги.

Макар в самото начало в България психоанализата да навлиза изключително през Франция, днес имаме представителство на различни психоаналитични училища, както и на един много известен институт за психосоматика - Пиер Марти в Париж, които през 60-те години на миналия век прави същинска революция в работата с хронично и злокачествено боледуващи пациенти. В България благодарение на Националния център по психосоматика днес има достъп и до неговите програми.

Вие за каква психоанализа сте - повече на Юнг, повече -за Фройд. Коя школа Ви допада най-много? Къде е Виена днес?

- В популярното и не толкова задълбочено разбиране за психоанализата съществува една доста романизирана и обща представа за нея, нейните практики и представители. В действителност тя е една сложна, сериозна и трудна, аз лично бих казала наука, макар тя да не отговаря напълно на критериите за наука - голяма част от нея спокойно можем да наречем изкуство - изкуството на лечението или на разговора, който лекува.

В съвременното разбиране за психоанализа има много различни теоретични училища, много различни парадигми, но Юнг и неговата работа се числи към друга сфера и не представлява част от нека го кажем голямото семейство на психоаналитични теории, макар разбира се работата на Юнг да е свързана с Фройд и той да е негов ученик. Впрочем всички психотерапии, които познаваме днес реално произхождат от психоанализата, тъй като тя е била първото откриете на т.нар. “Лечение чрез говорене”.

Каква е научната дискусия днес за психоанализата, разкажете ни накратко и популярно, доколкото е възможно. Къде се намира психоанализата днес?

- Психоанализата - такава, каквато я виждаме днес, реализира все по-широк обхват на своята дейност. Отдавна не е изненада да я срещаме в обществените центрове за подкрепа, в болниците, в работата с юноши, в програмите за помощ и превенция в ранното детство, в света на научните изследвания - с един голям опит тя да докаже своите основни допускания чрез съвременните възможности на невронауките и образната диагностика, в политическите преговори и омиротворяването.

Всичко това е възможно, тъй като тя на практика има най-задълбочения теоретичен модел за работата на човешкия ум и сърце, и съответно ни дава най-много възможности за разбирането на феномени, които иначе биха останали неразбираеми за нас, както и недостъпни за третиране.

Като се каже психоанализа, хората почти винаги си представят следната сцена: кушетката на Фройд, изповеди, психоаналитикът, който те изслушва, и после прибира едни пари... Така ли е всъщност? И най-често се чува: майката е виновна за всичко/ случилото се.

- Странно е да се направи такова описание, още повече в забързания, дигитален и дирижиран най-вече от финанси свят. Психоанализата подпомага опита ни да срещнем себе си и да разберем кои сме, може - понеже казвате изповед, действително да е така, както някога хората са можели да го правят в изповедта в църква.

Тя представлява онази специална среща, изграждането на една специална човешка връзка на зачитане, но и на близост между аналитик и пациент, в която едно човешко същество заявява своята готовност да придружи с напълно отдадени ум и сърце друго човешко същество, което търси себе си. В този смисъл за мен това е по-скоро привилегия, защото е свързана с допускането до най-интимните кътчета на човешкото ни и е привилегия и когато го работиш, и когато се ползваш от нея.

Старото клише е, че нашето подсъзнание е натъпкано като едно мазе, психоаналитикът отпушва една "тапа" и всичко е по-добре…

- Клише е, но е клише защото е верно, но ние всъщност - както казва Фройд, живеем в един дом, в които не сме господари. Това означава, че ние - колкото и парадоксално да звучи, знаем твърде малко, а понякога и почти нищо, за мотивите, които ни водят, за същността на очакванията ни - и оттам на разочарованията, както и за важността на всичко, което се е случило или не се е случило в живота ни - от ранното ни детство до днешния ден.

Какви са най-честите страхове днес и как модерният човек се справя с тях?

- Днес живеем в свят, които се променя твърде много и твърде бързо, за да можем да свикнем с това предизвикателство. Забързаността, дигиталността, изискването за “успешност” - каквото и да означава това, ни кара да живеем отчуждени от себе си и много самотни.

Копнеем за близост, а се страхуваме от нея и сме в постоянна конкуренция. Говорим за смисъл, а не познаваме себе си. Търсим начин да се успокоим - знаете за всички ретрийти, програми, които сега са популярни, а нямаме време за близките си, за децата си, за себе си…За много хора, които тръгват на анализа, това е първата хубава връзка в живота им. И това ясно показва как живее съвременния човек, неговата самота в постоянния бяг към съвършенство и неговата неудовлетвореност.

Днес обществото по-леко ли гледа на психичните проблеми, преди стигмата сякаш бе много по-голяма…

- Надявам се, че днес знаем малко повече за естеството на тези проблеми, макар все още да съществува известно стигматизиране. То се вижда дори в общества, където практиката на психоанализата и психотерапията е широко развита и това вероятно е свързано с чувствителността ни и крехкостта ни като човешки същества.

Да, далеч сме от средновековната практика да качваме хората с психична болест на кораби и да ги запращаме далеч в морето, за да не “пречат” на обществото, но колко способни сме да третираме адекватно себе си, децата си и другите е все още сериозен въпрос, както виждаме и в световен план.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков