Визитка: Милена Стойкова е оператор, продуцент и фотограф от България. Родена е през 1971 г. в Пловдив. Има бакалавърска степен по операторско майсторство и магистърска степен по филмово продуценство от Нов български университет. За да развие професионалните си умения, тя е посещавала множество уъркшопи в Германия, Великобритания и Италия. В началото на кариерата си работи като оператор в различни телевизионни станции. От 2010 г. работи на свободна практика като оператор и продуцент и е създала много късометражни и документални филми. През 2014 г. основава собствената си компания „Турандот“ ЕООД.
Какво означаваше Виена за Гена Димитрова?
- Виена беше много важна за Гена – и като град на музиката, и като дом, и като практическа база за нейния живот между различни сцени. Тя имаше дом във Виена. Австрия ѝ даде една организираност, възможност да пътува, да работи свободно, да бъде в центъра на европейския музикален живот. Това беше важно във време, когато за един български артист пътуването и международната кариера не бяха нещо просто.
Но Виена не означаваше, че тя е скъсала с България. Напротив. Тя остана силно свързана с България, със семейството, с родното място, с Плевен и Беглеж. Родителите ѝ бяха тук, корените ѝ бяха тук. Често се връщаше, пееше в България, помагаше на млади певци.
За мен Виена е и част от нашата семейна история. След осиновяването заминах там да уча. По-късно пред дома ѝ във Виена (Mühlgasse №22, 4 район) беше поставена паметна плоча. Интересът не беше само от българската общност, а и от почитатели на операта във Виена от различни националности. Това показва, че нейното присъствие там не е било случайно.
Как се подготвяше тя за своите роли?
- Много сериозно и много отговорно. Гена не гледаше на ролята само като на ноти, които трябва да бъдат изпети. Тя търсеше образа, състоянието, смисъла. За нея музиката не беше механично възпроизвеждане, а живо преживяване – в нея трябваше да има болка, радост, напрежение, цвят, човешко състояние. В едно свое изказване пред фенове в Генуа тя много ясно говори за това: изпълнителят трябва да даде живот на написаното на нотния лист, а не просто да го прочете правилно.
Подготовката ѝ включваше и много дисциплина. Преди спектакъл тя се пазеше, почиваше, хранеше се рано, разпяваше се. Не ядеше и не пиеше студено. Беше много критична към собствените си изпълнения. Дори когато публиката е във възторг, големият артист често знае къде е можел да направи още нещо.
Имаше и много ясна представа за границите на гласа. В същата среща в Генуа тя разказва, че като млада е спряла да пее „Турандот“ за няколко години, защото е усещала, че още не е дошъл точният момент. Това ѝ е коствало договори, но вероятно е запазило гласа и ролята за по-зрял период. За мен това е голям урок – понякога професионализмът не е да приемеш всичко, а да знаеш кога да отстъпиш, за да останеш верен на себе си и на изкуството.
Поддържаше ли контакти с някои български оперни звезди във Виена по това време – Нели Божкова например?
- Вероятно тя е поддържала контакт с много колеги, но лично аз знам за Нели Божкова, Христо Станишев и Маргарита Лилова. Всички те бяха и близки семейни приятели. Знам, че Гена е била част от голямата българска оперна общност в чужбина и че естествено е имала професионални и лични контакти с много български музиканти.
Българските певци по онова време често се срещат по сцени, репетиции, записи, концерти, приеми, в домовете си.
Тя винаги говореше с уважение за колегите си. С някои колеги са били близки, с други – по-скоро колегиално свързани. Със сигурност Виена беше място, където се пресичаха пътищата на много български оперни изпълнители.
Какво означаваше успехът за Гена Димитрова?
- Успехът за Гена не беше само аплодисменти. Разбира се, тя е имала огромни триумфи, пяла е на най-големите сцени, получавала е престижни отличия, публиката я е обичала. Но извън сцената тя не обичаше позата и изкуствената дистанция. С близките си и у дома оставаше земна, пряма и много човешка.
Мисля, че за нея успехът означаваше признание, но и отговорност. Да бъдеш достоен за таланта си. Да не предадеш гласа, ролята, учителя си, публиката. Тя беше много благодарна на хората, които са ѝ помогнали, особено на проф. Бръмбаров. Пазеше паметта за него с изключителна вярност.
Големият успех не я откъсна от земята. Тя не се срамуваше, че е момиче от село. Напротив – в това имаше сила. За мен успехът при нея беше не само световна кариера, а и способността да останеш човек. В живота не е важно само колко си успял, а колко достоен човек си останал. При Гена това беше много силно.
Какво означаваше преподаването за нея?
- Преподаването за Гена беше естествено продължение на нейния сценичен живот, но и много личен начин да върне това, което е получила от своите учители. Тя не го приемаше като странична дейност. Готвеше се сериозно, както се е готвила за роля – мислеше за конкретния глас, конкретната партия, възрастта и възможностите на певеца.
В разговора от Генуа има един пасаж, който според мен много добре обяснява нейния подход. Тя си спомня как като млада е посягала към „Турандот“, но още не е знаела откъде да започне. Гласът ѝ е можел да преодолее трудността, но това още не е бил завършен образ. Липсвали са контролирана опора, водене на фразата, осъзнато водене на гласа. По-късно, когато млади хора са идвали да я питат, тя е разпознавала у тях същите колебания, през които самата тя е минала. Това е много важно: тя не преподаваше отвисоко, а през личен опит, през собствените си грешки, търсения и натрупана зрелост.
Тя не учеше младите певци просто да изпеят тоновете. Учеше ги как се стига до ролята. Всяка партия възпитава певеца и го кара да научи нещо ново – за гласа, за характера, за мярката, за риска. Затова и строгостта ѝ не беше самоцелна. Тя знаеше колко опасно е един млад певец да прибърза, да посегне към репертоар, за който още не е готов, или да се увлече по външния ефект, преди да е изградил основата.
Държеше на интерпретацията, на италианската дикция, на фразата, на стила, на истинското разбиране на музиката. Учеше ги и на практическата страна на професията – какво трябва да пожертваш, как да се държиш на сцената, как да се справяш с конкуренцията, как да пазиш гласа и достойнството си. Един певец не се създава за пет дни майсторски клас, нито за две години. Трябват време, талант, работа, култура и характер.
И тук идва нейната човешка щедрост. Тя често преподаваше безвъзмездно, приемаше ученици вкъщи, хранеше ги, обличаше ги, помагаше им да излязат на сцена. Искаше да даде път на младите. Може би това беше нейният начин да остави не само записи и роли, а живо продължение – хора, в които част от нейния опит, вкус и огън да продължат да съществуват.
Какво още може да се направи за Гена Димитрова във Виена или по местата, където е живяла и се е изявявала?
- Мисля, че за Гена може да се направи още много, особено ако се мисли не само за еднократни събития, а за трайна памет. Във Виена вече има паметна плоча пред дома ѝ (Mühlgasse№22, 4 район ), което е важно. Следващата стъпка би могла да бъде това място да се свърже с дигитално съдържание – например QR код към кратка биография, снимки, откъси от записи, карта на местата, свързани с нея. Така човек, който минава оттам, ще може не само да прочете името, а да чуе гласа и да усети мащаба на личността.
Голяма част от кариерата си тя изгражда в Италия и пак там преживява върховни моменти, но няма нищо посветено на нея. Много ми се иска това да се промени.
Родната й къща в с. Беглеж е дарена на община Плевен. Надявам се един ден да се отвори за посетители като музей и като място за културни събития и резиденции.
Като певица Гена принадлежи на целия свят и затова запазването на паметта за нея е отговорност на всеки от нас.
Разкажете ни повече за фондация „Гена Димитрова“.
- Фондация „Гена Димитрова“ е моят опит да продължа паметта за леля по смислен начин. Основните ни цели са да съхраняваме паметта за нея, да популяризираме нейното творчество и личност, да дигитализираме архива ѝ, да изграждаме достъп до материали, снимки, записи и документи, свързани с нейния живот и кариера.
Фондацията има и връзка с родното ѝ място – Беглеж, и с Плевен, където паметта за нея е много жива. Семейството дари материали на Регионалния исторически музей в Плевен, където има специална експозиция. Работи се и по идеята родната ѝ къща да бъде не просто музей, а културно средище – място, което да връща живот, да събира хора, ученици, млади певци, почитатели.
Правили сме и конкретни неща според възможностите – публикуване и популяризиране на редки записи, съдействие за събития, филми, книги, изложби, конкурси. Аз съм оператор и продуцент на филма „Обич за Гена“, а книгата „Гена Димитрова от А до Я“ също е част от тази работа по съхраняване на паметта.
На 02.10.2026 г. организираме заедно със "Софийски музикални седмици" концерт в Камерна зала" България" по случай 85 години от рождението на Гена. Ще пеят нейни ученици и лауреати от конкурса в Плевен, носещ нейното име.
Дейността ни не е голяма като мащаб, но за мен е важна като посока. Не искам името на Гена да остане само в миналото. Искам то да продължи да вдъхновява – особено младите певци, защото тя самата много вярваше, че на младите трябва да се дава път.
Над какво работите в момента?
- В професионален план аз съм свързана с образа – с киното, фотографията, операторската работа, документалните и културните проекти. Може би това е и моят начин да разказвам истории. Докато Гена разказваше чрез гласа си, аз по-естествено разказвам чрез камерата, чрез образи, чрез кадри, чрез монтаж.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
increase font size
