Изстрелът пронизва слепоочието му и го ослепява. Съкрушен от мълвата, че е убил любимата си Лора и от съдебния процес на 29 октомври 1914 г. той посяга на живота си за втори път - поглъща голяма доза отрова, след което се застрелва. В този промеждутък от време в живота на поета излиза и Виена.
Явора Стоилова, оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов и наследница на големия български художник Васил Стоилов специално отвори отново семейните архиви
и въз основа на тях Явора Стоилова написа тази статия за големия ни поет, който завършва живота си по един трагичен начин.
Ако не беше обвит в мрачния облак на прогресиращата си слепота, при своето посещение във Виена през март 1914 година, Пейо Яворов би видял толкова чудеса в този град на музиката и мечтите...По това време австрийската столица е вече един от най-големите градове на Европа (2 милиона жители), както и един от най-значимите й културни центрове.
Поетът навярно би срещнал по улиците на Виена, нейните жители Густав Малер, Оскар Кокошка и Зигмунд Фройд... (Странно е, но по същото време в този красив и светъл град са живели и мрачни исторически личности като Хитлер и Сталин и даже са пили кафето си в едно и също кафене).
Яворов несъмнено би посетил символа на града, готическата двукорабна църква "Св. Стефан" и би се вслушал в тържествения звън на най-голямата камбана в Австрия. Той би се възхитил на забележителните архитектурни паметници и би се потопил в тишината на музейните и дворцови зали. И непременно би посветил време на операта, изкуство на което е страстен почитател.
Би разгледал и многобройните големи и малки театри на австрийската столица, както и Университета и библиотеките. И вероятно би поседнал в някое от елегантните кафенета, без обаче да вкуси от прочутия виенски щрудел... Защото хранителният му режим цял живот е бил много ограничен - най- вече - кафе, вино и маслини.
Яворов e нямало как да види и усети красотата и финеса на австрийската столица, защото едното му око е напълно сляпо, а другото едва долавя лъчите на светлината. А и паричните му възможности не биха му позволили да се докосне до забележителната култура на този град - легенда и красива реалност за зрящите.
Той е дошъл във Виена с пари взети назаем от издателя Паскалев при условие поискано от самия него, че ако нещо непредвидимо му се случи, дължимото ще бъде изплатено чрез средства събрани от посмъртни постановки на двете му пиеси - "В полите на Витоша" и "Когато гръм удари".
През 1914 година втората от тях още се играе в Народния театър в София, въпреки че поради обвинението в убийство на Лора, авторът й е уволнен от длъжността драматург и артистичен секретар на същия този театър. А и веднъж, когато се препънал и паднал пред стълбите на това светилище на културата ни, никой не подал ръка, за да се изправи на обвинения в убийство слепец...
Яворов: Картината е нарисувана от Василия Стоилова (1983-2012)
На 14 март 1914 г след операция с цел да се извади куршума, заседнал в лявото му око, поетът напуска Александровската болница и постъпва в пансион "Сердика" на ул. "Алабин", тъй като няма собствена квартира.
В писмо до баща си, съобщава: "Аз пак излязох от болницата, защото съм достатъчно добре вече. Но по съвета на добри приятели, които ми дадоха и средствата за това, ще отида за няколко време във Виена да се позакърпя съвсем. След два- три месеца аз ще бъда пак аз - и ще мога да работя както по-рано, додето Господ ме прибере при мама и при моята мила Лора...Целувам ти ръката."
На същия ден е издаден и паспорт 8869/ 671 на Пею К. Яворов за чужбина. На 16 март Яворов получава писмо- препоръка от д-р А. Сарафов, лекар по очни болести до световноизвестния специалист по очни болести във Виена професор д-р Фридрих Димер. Д-р Сарафов, който е бил негов ученик му пише на немски език (цитирам в превод на български писмото):
"Позволявам си да Ви препоръчам най-горещо господин Яворов - именит български писател. Сам аз не съм го преглеждал, но зная от вестниците, че се касае за нараняване в слепоочната област, което пациентът си е нанесъл с револвер преди няколко месеца в опит за самоубийство. Лявото око било загубено, а с дясното виждал много зле. Навярно увеличаваща се атрофия на очния нерв след нараняване. При такива обстоятелства не може да се направи много, но за пациента остава утехата, че е бил прегледан от разбираш положението му специалист."
Въпреки надеждата си, че ще прогледне във Виена, Яворов не пропуска да продиктува на Владимир Василев завещанието си на 18 март същата година: "Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливия ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина (артистичният псевдоним на Лора, даден от Пенчо Славейков е Дафина), а над нея - явор." (Псевдонимът Яворов е даден на Пею Крачолов също от Пенчо Славейков).
На 20 март 1914 година Яворов заминава с д-р Кръстьо Кръстев за Виена. В негово лице Яворов има най- добрият възможен водач. Доктор Кръстев е основоположник на българската литературна критика след Освобождението и доктор по философските науки, и тъй като е завършил висшето си образование в Лайпцигския университет, владее перфектно немски език.
На 22 март сутринта поетът и неговият тълкувател пристигат във Виена. Същият ден след обед отиват на преглед при проф. д-р Фридрих Димер на ул. "Райхсратщрасе" 15 (Виена, първи квартал ). Проф. Димер установява, че е засегнат очният нерв и зрението на поета не само че не може да бъде възстановено, но има опасност да се загуби съвсем.
"От събота рано сме тук. - съобщава д-р Кръстев в писмо до издателя на Яворов - Александър Паскалев - Ходихме същия ден при д-р Димер. Но Яворов като очаквал чудеса (както сам си признава) и може би някакви кабалистични тайнствености, проявил мнителност и всевъзможни подозрения и поетически фантазии по адрес на лекаря..."
"Знаеш, - говори Яворов по-късно пред Асен Златаров - когато във Виена ми казаха професорите, че зрението ми не ще се върне и най-много трябва да разчитам да се запази тоя приток от светлина, която сега схващат очите ми, аз бях решил същата вечер да свърша със себе си. Но вечерта ми домиля за България: исках да умра на нейна земя. Аз съм българин и обичам земята си."
23 март 1914 година
Първият ужас, след като узнава, че зрението му е загубено, утихва. Яворов не е от страхливите. Дядо ми Найден Найденов, съпруг на сестра му Екатерина, е написал в писмо до брата на поета Атанас Крачолов
месец преди заминаването му за Виена: "Куршумът, заседнал под клепача на лявото око е изваден и запазен за спомен. Операцията е направена по желание на поета без упойка, тъй като тя можела да навреди на почти несъществуващото му зрение.
"Не искам упойка, режете направо! - каза Яворов на лекарите, когато го положиха на операционната маса.
"Брей, твърд войвода, не простена!" - измърмори младшият хирург, когато изнесоха Пею от операционната..."
Но нека се върнем във Виена, и по-точно в Университета, където няколко студенти са наобиколили слепия поет. За съжаление незрящият Яворов няма как да види това най-голямо висше училище в немскоезичните държави, което е и сред най- старите университети в света. (Открито е през 1365 г.). "Но заобиколен от влюбените в поезията му студенти, Яворов се поотвори, разприказва, и захвана дори да проповядва идеите си за изкуството..." - пише д-р Кръстев.
Март 28
Преди да отпътува за България, Яворов посещава отново проф. Димер, който му предписва стрихнинови инжекции и Sajodintabletten, които да взема по 3 - 4 на ден. Същият ден рецептата е изпълнена в аптеката на W. Svoboda, на Алзерщрасе 17 и струва 2,50 крони.
На 29 март 1914 година двамата спътници в словото заминават за България. Градът на мечтите изпраща поета с цялата си невидяна и нечута от него красота... Във въздуха на Виена сякаш трептят светлите звуци на Моцарт и Хайдн. А също и онези мрачни, разкъсващи сърцето тоналности на Щраусовата " Саломе".
Колко би се вълнувал поетът, ако би могъл да присъства на музикалната мистерия, вдъхновена от "Саломе" на Оскар Уайлд. Яворов е превел тази пиеса от френски на български език. Помня малката книжка с надпис "Саломе" в библиотеката на майка ми, на която беше изписано и името на Яворов като преводач...
" Ах, той не ме целуна! Но сега, ще го целуна аз в смъртта!" - извисява се гласът на сопрана във финалната сцена от операта на Рихард Щраус. Но Яворов няма да чуе тези неистови, изпяти в екстремно висок ридания на Саломе над отсечената по нейно желание глава на Йоан.
Поетът на нощта вече се е отправил по съдбовния си път към гроба на Лора, получила от него мечтаната любов едва в смъртта си!...
