По този повод помолихме майка й - Явора Стоилова, оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов и наследница на големия български художник Васил Стоилов, да ни разкаже повече за света на Василия.

Толкова кратък и толкова пълен със събития и най- вече с изкуство - вдъновено и вдъхновяващо е прекъснатият от тежко заболяване житейски пъти на Василия Стоилова. Известният историк на изкуството проф. Мирослав Дачев пише за нея:

" Не искаме да виждаме и помним тялото слабо и безжизнено. Искаме да помним духа на художника, устремен към светлината. Картините живи, говорещи, изпълнени със знаци на драматична изживяност, настояват сякаш върху това. Аrs longa, vita brevis (Животът е кратък, изкуството вечно) - толкова силно тази формула наднича от света на Василия, като че мислен за самата нея."

През своите 20 творчески години живот Василия успя да нарисува над 500 картини и да ги покаже на 35 самостоятелни изложби в България и по света. Нейни картини са собственост на папа Йоан Павел ll, на Шимон Перес, на руския режисьор Никита Михалков, на акад. Иван Гранитски, проф. Мирослав Дачев, Боян Радев, Игор Марковски, Станка Златева, Йорданка Кузманова, Евгени Минчев, Елена Петрова, Ивана, Азис и много други известни личности и колекционери от Европа, САЩ и Япония.

Нейни картини, закупени на изложбата й в Рим, за която говори с възторг арт- критикът Фиорелло Ардизон във в-к "il Tempo", а замъкът на сицилианска графиня е украсен с пейзажите й.

Нейният учител акад. Светлин Русев се чудеше при първата им среща как едно дете на 17 години може само да изработи такава техника на цветните моливи, която може да излъже дори окото на професионалиста, че е рисувано с пастел, акварел или дори с масло.

Загадката Василия

Смъртта дойде при нея през април. Но Василия се ражда всяка година на 17 юни отново и отново в душата ми. Защото, както писа един канадски поет от български произход - Николай Тошков:
"Ако животът е преди смъртта,
а любовта преди живота,
любов ли следва след смъртта?"

Ние с Кен отгледахме Василия с любов на една планета за трима, която навярно беше звезда. Имах усещането, че Василия го обича даже повече от мен, защото той никога за нищо не я упрекна, разбираше я и я обичаше безусловно. 

И неслучайно на 40 тия ден след нейното тръгване, Кен сънува странен сън. Сънува послание, изпратено от Василия и го записа в 4 и 30 на разсъмване:
"Тук е светлина, която трябва да премина. Тук е светлина без сенки и без мрак. Аз нямам форма - цялата съм от енергия. Виждам всичко чрез усещането - само положителното. Най-после виждам нещата без ограничения. Вселената е едно и всичко. Няма го материалното, но съществува всичко..."

Къде се раждат извънземните ни мисли? Дали ни докосва сънят или желанието да сме вечни? Светът на Кен, в който живееше Василия, беше тих, скромен, но изпълнен със светлини. И стиховете му приличат на нейното послание.

Дали посланието й, което ни дава сили да живеем, е само стих на Кен, или отвъд ни чака тя, ако успеем да я стигнем? Но как да я достигнем, как? Това е тя, загадката на битието. Загадката на моето дете Василия! Или, може би, една земна приказка... Съвсем простичка. Седемнайсти юни, осем часа сутринта. Роди се синеоко дете на име Василия. "Най-красивото дете в болницата!" - каза една от сестрите и я постави на гърдите ми, в които се пробуждаше млякото...