sanusetsalvus.com

Четвъртък, Фев 25 2021

Австрия

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

проблемно пътуване , българи в Австрия

Телефонът на Външно министерство, на който винаги можете да разчитате

Денонощният телефон за съдействие на български граждани в чужбина в българското Външно министерство " е: +359-2-948-2404; +359-2-971-3856.

Беше преди началото на пандемията, в средата на един декември. Планирах да се прибера в България за няколко дни и после пак да се върна във Виена за Коледа и Нова година.

Тръгнах с една от автобусните компании. Личната ми чанта бе претъпкана и едва я бях затворила. Настаних се в буса, сама на седалка, почти срещу втората врата на превозното средство. Няколко пъти притичах напред да видя дали няма свободни места, но уви.

Зад мен се бяха настанили мъж и младо момиче. На пръв поглед изглеждаше, че той я сваля, той говореше на английски непрекъснато зад мен, беше много досадно, имаше нещо особено в гласа му, но нямаше какво да се направи. Опитах се да затворя очи, а чантата си бях оставила долу, след като си извадих автобусната възглавничка и малко одеалце.

Автобусът потегли, пред мен имаше 2-ма българи от ромски произход, а встрани от мен беше някаква чужденка, която слезна веднага щом влезнахме в Будапеща, на Келенфолд.

Продължихме към Неплигет. На самата автогара изведнъж се сетих нещо и бръкнах в чантата си. Не го открих, но не открих и червеното си портмоне.

Разтревожих се, пребърках всичко, проверих да не е паднало (как тъй ще падне, без да съм го вадила) или да не съм го сложила на седалката или горе (нямах такъв спомен). И докато бусът обслужваше новите пътници аз трескаво търсех моя дамски портфейл, който определено липсваше.

Междувременно съобщих на шофьорите за изчезването му, и че в него ми е личната карта, която липсва. И че вероятно няма да продължа пътуването, ако не се намери.

Друг път имах навика винаги да пътувам както с личната карта в портмонето, така и с международния си паспорт, поставен в някои от джобовете на чантата. За всеки случай, за да не се проваля пътуването ми! Точно така стана сега.

Слава богу, че забелязах липсата на портомонето ми в самата Будапеща, а не на границата. Шофьорите не направиха и най-малкото усилие да ми съдействат, поне да потърсим портмонето в автобуса.

Слава богу, че парите, които носех бяха в един от джобовете с цип на черния клин, с който бях облечена.

Така и не разбрах кой и кога ми открадна портмонето. Момичето зад мен, на което господинът непрекъснато говореше (а то остана почти безмълвно) слезна също на Келенфолд. На Келенфолд слезна и жената на седалката срещу мен, от другата страна на редицата.

В портмонето нямаше пари, но имаше много документи: 2 -3 банкови карти, лична карта, служебния ми пропуск, който не можеше лесно да се поднови, е-здравна карта, различни клиентски карти. С други думи, чакаше ме не само провалено пътуване, но и много работа с администрацията.

Докато търсех и се надявах на чудо някак да се появи моето портмоне, на всеослушание в буса заявих, че в портмонето няма пари, има само документи. Никой от пътниците не реагира и шофьорите също апатично ми казаха, че трябва да тръгват, бързали.

Взех решение да слезна на Централната автогара в Будапеща. Звъннах на близките си с молба да ми помогнат като блокират банковите карти предвид на случилото се. Те можеха толкова да ми помогнат, както и да ме окуражават по телефона.

Слава богу, че и батерията на моя телефон издържа докрай на пътуването, иначе не мога да си представя как щях да се оправям.

Слезнах с огромен куфар, раница и дамска чанта на Неплигет, останала съвсем сама в нощна и студена Будапеша. Навън температурите бяха минусови. Часът бе 23.55.

Влезнах в отоплената Централна автогара на Будапеща, но охраната ме върна с думите, че след 5 минути, точно в полунощ затваряли. Чак на сутринта щели да отворят.

Така идваше голата реалност. Докато говорех по телефона, едно момче, което чакаше също навън, чу, разговора на български и той се оказа българин и заяви, че нямал пари, и чакал да го вземат призори някакви приятели.

Предстоеше трудна нощ с много обрати. Сетих се да звънна на денонощни телефон за съдействие на български граждани в чужбина в българското Външно министерство+359-2-948-2404, за който бях научила от медиите.

Помислих си, че никой няма да ми вдигне слушалката. Нищо подобно. Много любезен мъжки глас ме изслуша и ми даде телефон на нашето посолство в Будапеща. Сега рекох си, толкоз бе помощта.

Звъннах на новия телефон и още след 2-рото позвъняване се обадиха. Лошото е, че в стреса забравих да попитам с кого разговарям.

Обясних на мъжа накратко моя случай и получих много адекватни съвети. Каза ми, че такива като мен едва ли не през вечер се отзовавали в тази ситуация.

Не можели да ме настанят при тях в посолството, защото нямали такава практика. Ясно беше, че няма да мога и да пренощувам в хотел в Будапеща, защото нямах никакъв личен документ, дори и служебна карта. В стреса не се сетих и да опитам.

С господина от посолството взехме решение, че е най-добре да се върна във Виена с влака, защото нямах нито близки, нито приятели с личен автомобил, които можеха да ме вземат обратно. Освен това международния ми паспорт също бе у дома, във Виена.

Така щях след 1-2 дни отново да мога да предприема пътуване до България и там да си изкарам нова лична карта.

Последваха напътствия къде да обменя евро в нощните чейндж бюра в унгарската столица и в колко часа и от коя железопътна гара мога да хвана един директен влак за Австрия.

И така започна нощта с многото нови запознаства, при които напълно непознати ми съдействаха и бяха коректни с мен. Мислех си, как сега таксито ще ме изнудва като вижда сама жена, при това неориентирана.

Защото едно да си турист в Будапеща, да се шляеш и губиш по централните й улици, заведения и магазини, а съвсем друго е да си хванат в такъв нощен капан.

Нищо подобно не се случи, шофьорът излезе човек, който разбираше и немски, и английски, и ме закара до едно коректно нощно валутно бюро, на път за жп гарата в Будапеща.

Разплатих се с таксито. Часът бе почти един. Красивата гара „Изток” на Будапеща стоше страшно празна в мразовитата нощ. И пак случих на хора.

Един младеж тъкмо заключваше главния вход, когато на вратата се появих аз. Помолих го да ме пусне вътре. Къде с този багаж да отида да пийна едно питие и да се върна пак призори? Ако имах кавалер с мен, сигурно щяхме да изберем този вариант.

Но, човекът прояви разбиране и съжали зъзнещата ми фигура. Нещо повече: имах избор не просто да се свия на някоя пейка в огромните и неотоплени салони на гарата, а да изчакам в служебната стая на охраната.

Понеже бе декември, пътувах и с бонбони, извадих няколко пакета и с охота ги подарих на проявилите човечност към мен хора.

Малко след 4 ч. призори отвориха и първите каси за продажба на билети. Купих си билета за Виена, и тръгнах към перона, където влакът щеше да бъде композиран. Тръгнах за Виена, и след 2 ч. и 40 минути бях в австрийската столица.

Утрото изглеждаше така, сякаш не бе имало нощ с изпитания за мен. Прибрах се у дома, в 19 квартал, и веднага звъннах да благодаря на господина от посолството в Будапеща. Казах му, че вече съм у дома.

Той остана доволен, и отбеляза, че рядко хората на които е съдействал, се сещат да върнат обаждане и да кажат едно "Благодаря" за помощта, когато проблемът вече е решен и са пристигнали благополучно у дома.

Пожелавам ви да не изпадате в беда, но ако се случи да си загубите личните документи, или да имате нужда от друга помощ, не се колебайте, звънете на денонощния телефон за съдействие на български граждани в чужбина в българското Външно министерство " е: +359-2-948-2404; +359-2-971-3856.

Ще откликнат и ще направят всичко възможно проблемът ви да бъде решен по най-добрия за вас начин!

Една изповед на Трендафила Момчилова