Държавникът нямаше проблем да бъде личност на два века, на две хилядолетия и на няколко различни варианта на световния ред. През 1973 година той става държавен секретар на САЩ, но още преди това се е превърнал в най-обичаната личност в Америка и една от най-малко вероятните знаменитости, които някога са пленявали света. И все пак по време на вълнуващия си живот Кисинджър бе често хулен и то от големи групи от американската общественост – от либерални интелектуалци до консервативни активисти.

В книгата си „Кисинджър. Биография“ (с логото на Книгоиздателска къща „Труд“) Уолтър Айзъксън изследва връзката между характера на този сложен човек и външната политика, която провежда. Въз основа на обширни интервюта с Кисинджър, както и на 150 други източници, включително президенти на САЩ и негови бизнес клиенти, тази богата биография използва много от личните документи и класифицирани бележки на Кисинджър, за да разкаже неговата уникална американска история.

Айзъксън определя Кисинджър като най-бележитият световен интелектуалец във външната политика, корпоративни и политически лидери търсят съветите му. Приживе боботещият му глас се чува редовно в ефира, а името му често стои под аналитични статии. Отчасти продължителната му известност се дължи, както признават дори хулителите му, на силата на неговия интелект.

Дори хората, които не са съгласни с Кисинджър, са впечатлени от неговата точност, нюансираност, дълбочина на мисълта и лишена от сантименталност острота на аргументите му. Написаното и казаното от него съчетава исторически аксиоми с актуални прозрения, които създават смесицата от размах и конкретика, отличаваща мемоарите му.

„Защото надеждно правило на дипломацията е, че не можете да спечелите на масата за преговори нещо, което не бихте могли да спечелите на бойното поле“.

Въпреки продължителната си известност той обаче видимо не получава никаква официална роля в управлението. Защо? Отговорът донякъде е разкрит в книгата от Айзъксън, но преди всичко оставя и момент на интерпретиране. Кисинджър е един от малкото реалисти – като контрапункт на идеалистите, – който моделира американската дипломация. Той е майстор на този подход.

Има чувство за баланс на силите, сферите на влияние и отношенията в рамките на политиката на възможното. Блестящо изгражда триъгълна структура с участието на САЩ, Русия и Китай и тази структура запазва възможността Америка да е силна и да има глобално влияние и след поражението във Виетнам.

„Кисинджър е привлечен от своите клеветници като нощна пеперуда към пламък. Жадува за тяхното одобрение и се чувства длъжен да ги убеди или да ги очарова. Този подход е особено проблематичен, когато се анализира Кисинджър, чиято най-голяма сила и понякога слабост като глобален стратег е склонността му да вижда или да си представя връзки, съединяващи далечни събития“.

Интересен факт е, че самият Кисинджър не е „прехласнат“ книгата, когато тя излиза за пръв път, въпреки че е дал много интервюта. Известно време след излизането на книгата той не говори с автора. В последствие, когато Айзъксън става управляващ редактор на списание „Тайм”, кани Кисинджър на коктейл, тъй като ликът му е бил на корицата на списанието. Айзъксън пише: „Телефонът звънна и чух характерния му глас: „– Е, Уолтър, дори Тридесетгодишната война е трябвало да свърши в някакъв момент. Ще ти простя“.

Съществена част в книгата е отделена и на човека Кисинджър – на поведението му извън политическия елит, на най-важните моменти в биографията му в личен аспект. Защо Холивуд е в краката на Хенри Кисинджър? Била ли е политиката афродизиак за него? Кои са известните жени, попаднали в плен на чара му? С какво Нанси Кисинджър успява да спечели Хенри?

„Мисля, че моята репутация на плейбой е била и е полезна, защото служи за успокояване на хората, за да им покаже, че не съм музеен експонат... За мен жените са просто развлечение, хоби. Никой не отделя твърде много време за хобитата си“.

Авторът на книгата Уолтър Айзъксън е роден на 20 май 1952 година. Американски журналист, който е написал биографии на Хенри Кисинджър, Бенджамин Франклин, Алберт Айнщайн, Стив Джобс, Дженифър Дудна и Илон Мъск. От 2024 г. Айзъксън е професор в университета Тулейн, а от 2018 година интервюира за новинарското предаване на PBS и CNN Amanpour & Company. Бил е президент и главен изпълнителен директор на института „Аспен“, безпартийна организация за политически изследвания със седалище във Вашингтон, председател и главен изпълнителен директор на CNN и редактор на сп. Time.

Откъс от книгата " Кисинджър. Биография"

Знаменитост 

Тайният живот на най-малко вероятния секссимвол в света

Властта е най-силният афродизиак.
Кисинджър, „Тайният прелюбодеец“

Партито на Барбара Хауър за Глория Стайнъм през октомври 1969 г., както повечето партита, организирани от общителната телевизионна личност, е неофициално събитие. Но за Вашингтон то се превръща във върховно светско преживяване – събиране на медийния елит на Джорджтаун заедно с шепа нюйоркски популярни люде, холивудски знаменитости, доайени във вашингтонската върхушка и няколко високопоставени правителствени служители, считани или за модерни, или за достатъчно влиятелни. Когато Хенри Кисинджър пристига, той държи в ръцете си кафяв плик. Хауър пита дали това е таен документ.

– Не – отвръща ѝ Кисинджър, – това е моето предварително копие на „Плейбой“.

– О, значи наистина сте прелюбодеец – намесва се Сали Куин, репортер на „Вашингтон Поуст“, която е едновременно хроникьор и изгряваща звезда в този социален кръг.
– Е, не мога да бъда наричан прелюбодеец заради работата ми – отговаря той. – Защо просто не предположите, че съм таен прелюбодеец?

Изразът „таен прелюбодеец“ се появява ден по-късно в статия на Куин заедно със снимка на Кисинджър, който разговаря със Стайнъм. Тромавият и пухкав професор е напът да се превърне в невероятна знаменитост и дори секссимвол. За да покаже накъде отива духът на времето, Джордж Макгавърн, който позира с тях, е изрязан от снимката.

Кисинджър се радваше на вниманието. Когато Глория Стайнъм по-късно се шегува, че „не съм и никога не съм била приятелката на Хенри Кисинджър“, той отговаря в реч на вечерята на Асоциацията на кореспондентите в Белия дом. „Не съм обезсърчен. В крайна сметка тя не е казала: „Ако аз бъда избраната, няма да ти служа“.“ По-късно той отвежда настрана Уилям Сафайър и го пита за неговия процъфтяващ социален имидж. „Смятате ли, че според хората съветникът по националната сигурност на президента е идиот?“

През първите две години на поста му славата на Кисинджър е ограничена главно на местна почва. Това, което го прави международна знаменитост – „Супер К“, както го нарича „Нюзуик“, – е новината от юли 1971 г. за тайната му мисия в Китай и откритието шест месеца по-късно, че е летял до Париж за тайни срещи със северновиетнамците.

„Хенри Кисинджър е популярна фигура, чието обществено любопитство далеч надмина най-непосредствения му съперник в официален Вашингтон Марта Мичъл“, пише списанието, имайки предвид прямата съпруга на главния прокурор.

С дебели очила и силен акцент, Кисинджър едва ли изглежда като суперзвезда. Наистина е по-вероятно той да бъде сбъркан с преуспяващ собственик на магазин за деликатеси в Бруклин, отколкото с международен секссимвол. Макар и очарователен, няма лустро. Слабостта му към нездравословната храна го кара често да хапва чипс, докато говори. Най-натоварващото му упражнение е масажът и масажистът от Сан Клементе отбелязва, че „той няма мускули в тялото си“.

Въпреки това има всички съставки, за да стане политическа знаменитост през 70-те години на миналия век: власт, стил, усет за публичност и преди всичко присъствие. „Той имаше качеството да бъде в центъра на всичко, където и да се намираше – казва веднъж Кисинджър за Мао. – Всичко се движеше заедно с него винаги.“ Разпознавайки тази аура в други – освен Мао, той я вижда у Шарл дьо Гол, Линдън Джонсън, Ануар Садат, Джон Кенеди и Джон Конъли, – Кисинджър я култивира в себе си.

Веднъж на Хю Сайди е разрешено да наблюдава заседание на кабинета на Никсън. При пристигането на Кисинджър, пише Сайди, всички погледи са вперени в него и той добавя: „Кисинджър владее стаята, без да прави нищо“. Това силно присъствие и енергията му помагат на Кисинджър да изглежда по-велик от живота както като държавник, така и като знаменитост.

Една от най-великите истини за Америка в ерата на медиите е, че славата се трансформира във власт. Знаменитостта създава аура, която засилва влиянието. Отминал е периодът, когато желанието за анонимност на, да речем, Джон Макклой или Робърт Ловет може да се счита за признак на задкулисно влияние. Кисинджър знае това. „Хенри фокусираше всичко върху постигането на целите си – казва Бет Лорд. – Той разбираше, че славата може да го направи силен, и обратното.“

Но желанието му за слава не е просто средство за увеличаване на властта му. Лишен от всякаква страст към анонимност, той се радва на признанието. През 1969 г., когато синът му Дейвид идва от Кеймбридж на гости, Кисинджър го завежда в местна пицария. Собственикът разпозна новия съветник по националната сигурност, прегръща го и му дава безплатна пица. По-късно Дейвид с умиление си спомня колко изненадан и горд е бил баща му и как личната му увереност расте през следващите няколко години, когато той се превръща в знаменитост.

Светската сцена на Джорджтаун

Във Вашингтон, както и в други града, доминирани от една индустрия, социалният статус обикновено зависи от положението в професионалното развитие, а не от семейното наследство. Жителите му са склонни да толерират почти всеки социален пропуск, с изключение на падането от власт. Експерт по външна политика например, дори с римски цифри след името си, може да има някакви лични дружески отношения, докато прекарва времето си скрит в института „Брукингс“, но само през годините му като помощник-секретар или виден журналист той би се наслаждавал на истински светски живот на човек от висшата класа.

Тъй като социалният статус е много зависим от властта, възниква и обратният ефект – социалната видимост се превръща в начин за увеличаване на видимостта във властта. Това е важно, защото властта във Вашингтон – кой е горе, кой е долу – до голяма степен е игра на възприятия. Следователно външният вид на властта е важен компонент от реалната власт.
На върха на социалната пирамида по времето на Кисинджър са шепа почтени коментатори и редактори, няколко шумни, но светски забавни сенатори, ротационен екип от сътрудници на Белия дом и няколко елегантни и злобни вдовици на високопоставени фигури.

Географското средище на този свят е центърът на Джорджтаун, район от трийсетина застроени карета, известен с тухлените колониални градски къщи и вечери, които приключват точно в десет часа вечерта. Тук вечер се смазва машината на управление, сформират се съюзи, потенциални противници са привличани, разпространяват се истории, сключват се сделки, измерват се импулсите, калибрира се властта.

Социалният живот в Джорджтаун е в застой от ерата на Кенеди и с избирането на Никсън селските дами отчаяно търсят нови интересни герои. Като най-ярък и социално активен от новите сътрудници на Белия дом, баварец сред прусаците, Кисинджър бързо е приет. Има остър ум, чар, желание да угажда и талант да споделя тайни, което предизвиква възхищение в такива кръгове. „Хенри беше единственият интересен човек в новия Бял дом – спомня си Барбара Хауър. – И той игра така до края.“Така че този дребен, закръглен, малко известен професор, който твърди, че е таен прелюбодеец, се превръща в любимец на обществото в Джорджтаун.

Неговият социален свят е доминиран от медийния елит, който Никсън толкова презира. Там са коментаторът Джоузеф Алсоп и неговата проницателна, изтънчена съпруга Сюзън Мери; когато Нанси Магинес е в града, което се случва по-често, отколкото клюкарите подозират, тя пие чай с тях всеки следобед. В неделя семейство Алсоп обикновено кани Кисинджър на вечеря заедно с Том Брейдън и неговата енергична съпруга Джоан.

Джоузеф Крафт в моментите, когато не враждува с Кисинджър, и съпругата му Поли, художничка, също са част от компанията. Там са и Дейвид и Сюзън Бринкли, Роуланд и Кей Еванс и като почетен председател Катрин Греъм, собственик на „Вашингтон Поуст“. Сред малцината не-журналисти са работническият лидер Лейн Къркланд и съпругата му Ирена. Единственият служител на Белия дом, който се осмелява да живее в такива райони, е икономическият съветник Питър Питърсън.

Кисинджър никога не се е забавлявал у дома. Всъщност той дори никога не е готвил за себе си. „Той предпочиташе да гладува, отколкото да готви – казва Нанси Магинес на приятели, – и това говори много.“ Той живее в тесен апартамент с две спални в „Рок Крийк Парк“, за който секретарката му е купила всички мебели от магазин с отстъпки. Няма нито удобни столове, нито удобно поставени лампи, но иначе декорът напомня за първите хотели „Холидей Ин“. Единствените декоративни елементи, различни от купища книги, са снимки на Кисинджър с различни чуждестранни официални лица. Веднъж седмично рано сутрин идва чистачка; тя обикновено си тръгва след около час.

Въпреки репутацията на Кисинджър спалнята му не е романтично убежище. В нея има две единични легла, едното от които приютява купчина пране. Жена, която е надниквала там, по-късно коментира, че чорапите и бельото са разпръснати навсякъде и бъркотията „беше толкова отвратителна, че беше трудно да си представим някой да живее там“.

Единствената му слабост е кремавобелият му мерцедес. Докато не му назначават шофьор от Сикрет Сървис, за да се грижи за неговата безопасност, както и за тази на другите шофьори, той кара по улиците с черни кожени ръкавици и изглежда доста разсеян.

Когато иска да се забавлява, Кисинджър често води приятели в „Емпръс“, любим китайски ресторант с голям частен салон. Бат Бао Лорд помага за управлението на бизнеса и избора на менюто. Двамата с Уинстън са сред малцината приятели, които Кисинджър създава сред служителите си. Списъкът понякога включва Зоненфелд и преди оставката им – семействата на Лейк и Морис.

При по-официални случаи Кисинджър използва назаем хаотичния дом на Брейдън Чеви Чейс, за да организира собствени вечери. Например приемът, който организира там през 1970 г., е вечеря за трийсет и двама души, на която присъстват семейства Халдеман и Ерлихман наред с други. Той обаче така и не успява да предизвика взаимно възхищение между колегите си от Белия дом и общността в Джорджтаун.

Но Кисинджър най-много обича да излиза и да се появява пред публика. Един ден отива на вечеря в модерното вашингтонско бистро „Рив гош“ с Кърк и Ан Дъглас, както и с коментатора Том Брейдън и съпругата му Джоан. Нанси Магинес идва от Ню Йорк. Кисинджър пристига късно и Дъглас вече е избрал маса в уединена зала отзад. Кисинджър възразява и настоява за „по-добра“ маса отпред. Там, докато те вечерят, се отбиват посетители за автографи и ръкостискания. Дъглас е ядосан, а Кисинджър се къпе в слава. Кисинджър се радва много повече от филмовите звезди да бъде признат за знаменитост.

Звезда в Холивуд

Преди 1969 г. Кисинджър прави редица посещения в „Ранд Корпорейшън“, мозъчен тръст в Санта Моника, но така и не стига до близкия Холивуд. С издигането си до знаменитост той внезапно е изложен на света на старлетките и блясъка на Тинселтаун.

Може би това е въпрос на младежки инстинкти, на които той никога не успява да се отдаде, докато съзрява. Или може би, защото винаги е бил очарован от американската популярна култура. Най-вероятно това е просто шанс да се забавлява със звездите и да излиза със старлетките. Каквато и да е причината, Кисинджър се хвърля на холивудската светска сцена с ентусиазъм, който преди е показвал само в задкулисни преговори.

Така, въпреки че Кисинджър остава по същество потаен човек, който не разкрива душата си пред други хора, той търси обществено внимание и видим обществен живот. Карън Лърнър, една от дамите, с които се среща на Западния бряг, си спомня, че той я кани една вечер и ѝ предлага да отидат на премиерата на мюзикъла „Джиджи“ в Лос Анджелис.

„Това е абсурдно“, отвръща тя, напомняйки му, че е в развод с автора Алън Джей Лърнър и със сигурност не иска да изглежда, че привлича вниманието върху себе си, се като появява с Кисинджър. „Хайде да вечеряме някъде другаде“, предлага тя. Вместо това той прекъсва срещата и кани актрисата Джил Сейнт Джон. Те са снимани заедно на първа страница на „Уименс Уеър Дейли“. „Хенри и Джил изиграха ролята на влюбената двойка по-убедително от актьорите”, пише списанието.

Дори в Холивуд, където приятелствата се създават с магическа спонтанност, която убягва на хората другаде, е удивително, че Джил Сейнт Джон, както и продуцентът Робърт Евънс твърдят, че Кисинджър е техният най-добър приятел. Той среща Джил Сейнт Джон за първи път в началото на 1970 г., когато тя седи до него на вечеря, организирана от Кърк Дъглас.

Започва да ѝ звъни вечер само за да си говорят. „За него беше отпускащо да облекчава напрежението само с разговори – спомня си тя. – Разговаряхме често и дълго време.“ Тя също се възползва. „Винаги, когато имах проблем или се чувствах депресирана, дори и да беше три през нощта, можех да му се обадя и той беше лоялен и говореше с мен с часове.“

Кисинджър излиза с нея повече, отколкото с която и да е друга филмова звезда, дотолкова, че баща му, чувствайки, че името Сейнт Джон не звучи като еврейско име, му се обажда, за да го попита за нейната религия. За щастие, той успява да успокои баща си, като го уверява, че истинското ѝ име е Джил Опенхайм и че е еврейка. Но романтиката така и не се случва. „Всичко беше просто голямо приятелство“, казва тя.

Двамата посещават предимно ресторанти в Лос Анджелис, където със сигурност ще бъдат забелязани, като „Коконът Гроув“ и „Бистро“. Кисинджър ѝ споделя как старите му приятели от академичния свят са били нелоялни, как са прекъснали приятелството си с него просто защото не са били съгласни с политиката му. Хората от Холивуд, казва му г-жа Сейнт Джон, са много по-големи реалисти и разбиращи. „Тъй като бяхме свикнали да играем роли, знаехме как да отделим личността от неговата обществена роля – обяснява тя. – Освен това всички сме се проваляли и знаем какво е.“

Когато е на публично място с Джил Сейнт Джон, на лицето на Кисинджър се чете любов, а когато погледите или камерите са насочени към тях, се появява момчешка, щастлива усмивка. Той обича да прокарва пръсти през червените ѝ къдрици, което понякога изглежда неприлично на другите посетители. Въпреки че се съпротивлява на истинската емоционална интимност при срещите си с неговата старлетка, той се наслаждава на впечатлението, което оставят у околните.

Казва ѝ, че се чувства по-отворен и свободен около нея и другите си холивудски приятели, защото те са по-честни в чувствата си и ги изразяват по-естествено. Според нейни приятели първоначално тя е била малко объркана, когато той я оставил в края на вечерта и не отишъл при нея. Но тя стига до извода, че той я харесва главно защото може да си говорят.

Подобно на много други светски приятели на Кисинджър Джил Сейнт Джон е пламенен противник на войната. След като пътува до Виетнам като част от коледното турне на Боб Хоуп, тя се връща и работи за кампанията за мир на Юджийн Маккарти през 1968 г. Тя обича да спори с Кисинджър по време на вечеря. „Той можеше да ме заобиколи и да пробие дупки в аргументите ми – спомня си тя, – но никога не успяваше да ме убеди.“

Въпреки това Джил е най-добрата му поддържаща актриса в публичното пространство. На прием в Холивуд, организиран в чест на Никсън по време на кампанията през 1972 г., тя казва на репортери: „Хенри се опитваше три години и накрая ме убеди да подкрепя президента“. Към което Кисинджър добави: „А вие си мислехте, че си губя времето тук, в Холивуд“. На приема във вилата на Никсън в Сан Клементе присъстват ретро холивудски герои:

Чарлтън Хестън, който е лидер на демократите от страната на Никсън; Джордж Хамилтън, бивш почитател на Линда Бърд Джонсън, който винаги е с тен; Франк Синатра, привърженик на демократите, който пристига с вицепрезидента Агню; Джим Браун, защитник от футболния отбор „Кливланд Браунс“, превърнал се в актьор; Джими Дуранте; и Джак Бени. Но „Ню Йорк Таймс“ съобщава малко сухо: „Центърът на вниманието, разбира се, беше Хенри А. Кисинджър, съветник на президента по националната сигурност, който беше придружен от актрисата Джил Сейнт Джон“.

Други звезди, с които Кисинджър излиза, са Саманта Егар, Шърли Маклейн, Марло Томас, Кандис Бъргън и Лив Улман. Той е сниман със звезди като Ракел Уелч, Елизабет Тейлър и Лайза Минели. Но има също слабост към млади, красиви, по-малко известни дами, за които се предполага, поне абстрактно, че носят аурата на нещо по-незаконно.

Лада Едмънд например е двайсетгодишна руса холивудска каскадьорка, известна с уменията си да скача от мотоциклет и да забива коли в тухлени стени – таланти, които са представени във филми като „Бунтът на окованите във вериги затворнички“. Един следобед тя прекарва деня с Джил Сейнт Джон, докато Кисинджър е наблизо, и той я изненадва, като се приближава към нея. „Мислех, че е малко странно, след като Джил беше там – разказва тя по-късно, – но двамата с Джил имаха странна връзка. Те, изглежда, се наслаждаваха на сексуалните постижения на другия.“

И така, по настояване на Сейнт Джон тя приема поканата на Кисинджър за среща на следващата вечер. Не е точно това, което очаква. Отиват на звездно събитие в чест на Милтън Бърл, след което Кисинджър и неговият шофьор от Сикрет Сървис я оставят у дома. Той ѝ казва, че не може да дойде на гости, защото според Сикрет Сървис тесният път, на който тя живее, може да бъде блокиран твърде лесно. „И това беше краят на моите изживявания с Кисинджър.“

Джуди Браун, звездата от датския филм „Тройка“ с рейтинг X, има по-дълга и малко по-бурна връзка. Тя го посещава в Палм Бийч, където се пекат на слънце, той чете „Кръстникът“, а тя – „Новите центуриони“. Плуват заедно в океана в Сан Клементе, докато са преследвани от агенти на Сикрет Сървис. Аферата им приключва доста публично в „Бистрото“ в Бевърли Хилс, когато пристигат папараци, информирани от нейния пресаташе. Въпреки че ресторантът не се слави с дискретност, Кисинджър е разстроен от перспективата за подобна публичност. Той я кара да се измъкне с него през кухнята.

– Ако толкова се притесняваш да не те разпознаят – пита тя, – защо не излизаш със секретарки?
– Не харесвам секретарките – признава той, отразявайки чувство, което често е взаимно. — Харесвам актриси.
– Е, тогава няма как да си вземеш тортата и да я изядеш – отвръща тя с малко неясна метафора.
– Ще мина и без торта – отговаря той. В крайна сметка Браун разказва всичко в списание за фенове. „Забравих, че са актриси – казва по-късно Кисинджър. – Наистина ли наивността ми няма край?“

Ръководителите на киностудиа като Робърт Еванс от „Парамаунт“ с нетърпение му подсказват имената на нови звезди, представят го и уреждат телефонни разговори, защото знаят, че ако бъде поканен на среща с една от техните горещи звезди, ще бъде от полза за всички. Много млади актриси си спомнят, че са били извикани от шефа на студиото и са били помолени да се срещнат с Кисинджър на важно светско събитие; малцина отказват.

Защо Кисинджър обича да излиза със старлетки? Когато водещият светска хроника Джойс Хабер му задава този въпрос, той отговаря: „Излизам с актриси, защото не съм склонен да се оженя за такава“ – коментар, който може да се разтълкува по много начини. Една малко по-буйна журналистка, италианската инквизиторка Ориана Фалачи, задава подобен въпрос през 1972 г. и отговорът на Кисинджър не е толкова очарователен: „Мисля, че моята репутация на плейбой е била и е полезна, защото служи за успокояване на хората, за да им покаже, че не съм музеен експонат... За мен жените са просто развлечение, хоби. Никой не отделя твърде много време за хобитата си“.

Сред приятелите мъже на Кисинджър в Холивуд са актьорите Кърк Дъглас и Грегъри Пек, както и медийните магнати Хърбърт Шлосер от Ен Би Си и Тафт Шрайбер от Ем Си Ей. Но Робърт Еванс, актьорът и продуцент, който тогава е ръководител на продукцията в „Парамаунт Студиос“, е този, който влага най-много енергия в приятелството. То започва, когато Еванс прави на Дейвид и Елизабет Кисинджър обиколка зад кулисите на „Парамаунт Студиос“. „Ние бяхме само поводът – спомня си Дейвид. – Татко искаше да отиде. Когато се запознахме с Лана Търнър, попитах коя е тя. „Ти развали един от най-великите моменти в живота ми“, пошегува се той.“

Еванс помага на Кисинджър да се среща с всички актриси, които харесва. Веднъж Кисинджър му казва, че иска да прекара новогодишната нощ с Кандис Бъргън, разбираемо желание. Еванс ѝ се обажда и тя се съгласява. Заедно с Еванс и Али Макгроу, която е негова съпруга по това време, и друга двойка те се срещат в къщата на Еванс и гледат „Поспаланко“ на Уди Алън в неговия киносалон.

Кисинджър му връща услугата през март 1972 г. „Кръстникът“, продуциран от Еванс, има премиера в Манхатън и в последния момент Марлон Брандо се оттегля от участие. Еванс се притеснява много от това, дава си сметка, че се нуждае от голяма знаменитост, за да направи премиерата успешна. Обажда се на Кисинджър. Моментът не е подходящ: офанзивата на Северен Виетнам току-що е започнала, мирните преговори в Париж са прекъснати, Кисинджър се кани да отиде на тайна мисия в Москва и планира да минира Хайфон. Затова отказва. „Но аз се нуждая от теб тук“, настоява Еванс.

Кисинджър неохотно се качва на самолета същата вечер. Сред присъстващите на откриването са Али Макгроу, Ракел Уелч, Джак Никълсън и Поли Берген. „Но суперзвездата беше Хенри Кисинджър – твърди списание „Тайм“. – Толкова много хора искаха да бъдат видени да разговарят със съветника по националната сигурност на президента, че началото на премиерата беше отложено с около 15 минути.“

Холивудските забавления на Кисинджър са начин да избяга от атмосферата на Сан Клементе, където Никсън прекарва седмици. Като алтернатива Кисинджър може да лети с хеликоптер до Палм Спрингс, за да посети продуцента Хал Уолис или пекаря магнат Тед Къмингс. „Той обичаше да ходи на места, където може да излиза с богати и известни“, спомня си Лойд Шиърър, редактор на списание „Парейд“ и някогашен приятел на Кисинджър.

През 1972 г. славата на Кисинджър като неочакван секссимвол се превръща в международна шега. Същата година „Харвард Лампун“ публикува пародия на „Космополитън“, на която се вижда голият Кисинджър, легнал върху килим с китайска панда, под надписа „Забраненият плод на изпълнителната власт“. (Всъщност това е колаж от тялото на бостънски таксиметров шофьор и главата на Кисинджър.) Продадени са над 1,1 милиона копия.

Най-големият ежедневник в Сайгон публикува снимката на разтвор в деня, в който Кисинджър пристига там с мирния план, разработен в Париж; Тхиеу предполага, че Кисинджър е позирал за снимката, и е слисан. Георги Арбатов купува вестник и го занася на Брежнев, който окачва снимката в кабинета си.

Никсън и хората му първоначално се забавляват със светските преживявания на Кисинджър. Ерлихман дори нарежда снимка на полуразсъблечената Джил Сейнт Джон да бъде отпечатана като плакат на „Ер Форс Уан“. Когато Кисинджър е помолен да седне и да доведе седем дами, с които се е срещал, на годишната вечеря на Националната политическа група на жените, той донякъде неохотно иска мнението на Чарлз Колсън, в качеството му на политически директор на Белия дом, дали би било подходящо да присъства. Колсън отговаря:

– Това е все едно папата да търси религиозни напътствия от викария на моята местна протестантска църква. Кой съм аз да ти говоря за жените? Националната политическа група на жените са тези, които хвърлят бомбите – „глориястайнъмките“ на света и много други твои приятелки. Не бих отишъл там за нищо на света, но не съм и „прелюбодеецът“ на администрацията. При тези обстоятелства не виждам как това може да бъде избегнато... Просто трябва да отидеш и да поемеш неприятния риск да не те атакуват физически.