All for Joomla All for Webmasters
Сбогом на всички котки
„Сбогом на всички котки“ (издателство "Колибри" ) е бляскав сбор от разкази
за клуб „Търтеите“ и бар „Въдичарски отдих“. Още едно свидетелство, че П. Г. Удхаус владее изкуството на умния и неангажиращ хумор до съвършенство.
 
По думите на Стивън Фрай „Удхаус дължи безсмъртието си на своите герои. Ако единствената му тема бяха Джийвс и Устър, пак щяхме да го прославяме като Майстора. Дори да не беше написал и ред повече, днес пак щяхме да го тачим като най-забележителния английски хуморист. Ако приносът му към литературата бяха само историите за семейство Мълинър, мястото му в историята на човечеството щеше да е осигурено за вечни времена.” 
 
Сър Пелъм Гренвил Удхаус (1881-1975) тъче своето писателско платно на фона на идилична предвоенна Англия (става дума за Първата световна война) във висшето британско общество. Днес той е известен преди всичко с романите и разказите си за Джийвс, клуб „Търтеите”, мистър Мълинър и замъка Бландингс. Но Удхаус се е изявявал също така активно и плодотворно като драматург (15 пиеси) и сценарист на музикални комедии (250 песни за 30 мюзикъла).
 
Работил е с музиканти от ранга на Коул Портър и Гершуин. Все пак той си остава в съзнанието ни като любим хуморист, обожаван от писатели като Ивлин Уо, Ръдиард Киплинг, Дъглас Адамс, Салман Рушди и Тери Пратчет. И от звездни актьори като Хю Лори! 
 
Откъс 
 
Сбогом на всички котки 
 
Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено. 
 
– Предполагах – рече той с хладен, безизразен глас, – че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да ви лиша от присъствието си.  
 
И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение. 
– Какво му стана? – загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в „Търтеите“. – Да не са се скарали с котето?  
 
Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава. 
– Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте – поясни той. – Но откакто прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки. 
– Какъв Мачъм? 
– Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир. 
– Запознаха ме веднъж с нея – обади се една Скица. – Стори ми се много симпатично момиче. 
– И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно. 
 
– И, разбира се, я загуби? 
– Разбира се. 
– Знаете ли – промълви един разсъдлив Симпатяга, – обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“. 
 
– Дори по-надалеч – уточни Образът. – Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече – в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.  
 
– Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост – заразказва Симпатягата. – Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това, естествено, го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало.
 
Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“. 
 
– Много са странни имената на английските провинциални имения – намеси се замислено Скицата. – Мачъм как да е, но откъде-накъде Чешингс?  
 
– И Фреди си задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това – поне така твърдеше пред мен – разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на събитията и до най-близката гара имало цели шест мили.  
 
Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно. 
– Искам направо да ги слисаш, Фреди – започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. – Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко. 
– Бъди спокойна – уверил я Фреди. – Той понякога е доста труден. 
– Ти само ме заведи при него – помолил Фреди. – Само това искам от теб – да ме заведеш при него. 
– Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи. 
– Мен ще одобри. 
 
– Мислиш ли? 
– Убеден съм. 
– Защо си толкова убеден? 
– Защото никой не може да устои на обаянието ми. 
– Ами! 
– Ами я! 
– Ами! 
– Ами я!  
 
Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“, и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце. 
 
Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех. 
 
Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс. 
 
Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича.
 
Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре ѝ съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си. 
Знаете какво значи за един мъж официалната му риза.
 
В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла. 
 
– По дяволите! – възмутил се джентълменът. 
От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава. 
– Какво има, Мортимър? 
– Отгоре се сипят котки. 
– Глупости! Небето е ясно – възразила главата и се скрила. 
 
Фреди преценил, че негов дълг е да се извини. 
– Извинете – започнал той. – Много съжалявам. Аз бях. 
– Не, не бяхте вие. Котка беше. 
– Знам. Аз я хвърлих. 
– Защо? 
– Ами… 
– Глупак! 
– Извинете – смотолевил Фреди. 
– Върви по дяволите! – отвърнал старият джентълмен. 
 
Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил. Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки.
 
Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон.
 
Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби. 
– Очарователно имение имате.  
 
Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа – с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният ѝ вид не допаднал особено на Фреди, но – както вече казах – той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил: 
 
– Местата сигурно са отлични за лов? 
– Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува. 
– И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда – просто мечта! Лейди Прендърби забележимо потръпнала. 
– Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни. 
 
Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата: 
 
– Далия! 
– Да, татко? 
– Кой е тоя грозник? 
– Шт! 
– Какво ми шъткаш? Кой е, питам? 
– Мистър Уиджън. 
– Мистър кой? 
 
– Уиджън! 
– Защо не се научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! – заядливо продължил сър Мортимър. 
– Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук? 
– Аз. 
– Защо? 
– Защото ми е приятел. 
 
– А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник. 
– Шт! 
– Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки. 
– Моля те, татко! 
 
– Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ урод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане? 
– До понеделник. 
– О, Господи! Днес сме едва петък! – изревал сър Мортимър Прендърби. 
 
Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка.
 
Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, тъй необходими на един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.
 
  
Прочетено 35 пъти Последна промяна от Събота, 30 Ноември 2019 21:33
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…