Визитка: Катя Кремзер е поетеса и културен журналист. Родена е в София, но от много години живее и работи във Виена. Тя е магистър по електроника от Техническия университет в София и магистър по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания.
През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“, а през 2015 г. излиза стихосбирката „Обичам те, любов“,с редактор – Маргарита Петкова, издателство „Лъчезар Минчев“. През 2017 г. а излиза и третата и поетична книга„Пясъчна роза“, с редактор Анжела Димчева, издателство „Персей“.
Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, македонски, украински, турски и арабски език, публикувани са многократно в сайтове за култура и литературни издания, като турското списание „Берфин бахар“, InLife, Литературен свят, Културни новини, списание „Везни“, Факел.бг, Епицентър.бг, вестник „Труд“, Литературен глас, Жената днес и много други.
От няколко години Катя Кремзер пише за вестник „Труд“, Епицентър.бг и др., статии и репортажи за културни събития в България и чужбина, отразява в медиите и разпространява постиженията на българската култура по света.
За 24-ти май 2018г., е наградена с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура, а през юни 2018 – със Специалната награда на СБП за участието си в конкурса „В полите на Витоша“.
В първия международен литературен конкурс „Небесни Меридиани“ 2018, Израел, печели Първа награда за поезия във втора възрастова група. Член е на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.
Г-жо Кремзер, има ли място за поезия в днешния свят?
-Поетите са души, избрани от Създателя и Вселената, да пулсират с чувствата, емоциите, истината и проблемите на хората, обществото и планетата, да изразят с магията на думите посланията, огорчението или висшата мъдрост на любовта и съществуването.
Нещо, като интерпретиране на езика на Бога чрез думи и чувства, камбанен звън, който отеква в сърцата и съзнанието на хората. Като всяко друго изкуство - музика, кино, живопис, така и поезията пленява с въздействието си, но има и възпитателен, обобщаващ характер.
Точно в най-трудните времена, като че ли има нужда от този спасителен бряг, където да намериш отговор на собствените си мисли, съмнения, отчаяния и чувства.
Това разбирам и от реакциите на хората, които ме четат и коментират. Това е повече от благодарност за написаното, то е за подкрепата и емоционалното извисяване в тази повсеместна неизвестност, заплаха и нестабилност.
Да очакваме ли нова стихосбирка от вас ? Какво ви вдъхновява?
-След пауза от четири-пет години, подготвям за издаване две книги, които няма как да обединя в една, като обем и съдържание. Толкова се променя човек от времето и обстоятелствата, че и творбите придобиват съвсем друг характер и тематика.
Вече втора година отлагам издаването, заради пандемията и хаоса около нея.
Приоритетите се изместват към запазване на работата и оцеляване на семейството, а от това, естествено страдат поезията и вдъхновението. Знам, че съм длъжница, както на читателите, така и на стиховете си, защото те не случайно са създадени и трябва да стигнат до читателите, да изпълнят мисията си.
Пишете ли повече по време на локдауните?
-По време на локдауните ми остава още по-малко време и настроение да се занимавам с поезия, което е нормално, когато човек е съсредоточен върху екзистенциални приоритети и страхове. А това са вибрации, различни от творческите, така че, процесът на вдъхновение и създаване е затруднен.
Не можеш да си настроен поетично, ако си съсипан от умора и проблеми, травмиран и обезверен от безкрайни ограничения и несигурност. Въпреки, че пиша много по-малко, все пак създавам неща, които са свързани с действителността или навлизат дълбоко-философски в човешката същност и смисъла на съществуването.
Ето две творби, писани по време на пандемията. Първото стихотворение написах на 13-ти март 2020 година, когато беше обявено първото извънредно положение. Попадна ми снимката „Целувката на победата“ – моряк и медицинска сестра в края на Втората световна война, от коятосе вдъхнових:
Целувката на победата
как искам тази целувка да видя,
и отново светът да отдъхне щастлив
няма скоро да е, осъзнайте се, хора,
този бич ще ни удря не за няколко дни...
шепот тих в топла шепа събирам,
тези думи изричам от болка за теб...
да, за теб са, та дори и последни,
пощальон ще е вятърът сух и свиреп...
пак светът се променя, решава от други
и повярвай, не струваме дребна пара
не забравяйте, ние сме многото, хора,
и без нас ще погине безславно светът...
ще загине ли... или вече се радва,
че отново свободно ще диша щастлив?
безсърдечни сме и безкрупулни варвари,
не сме нужни за въздуха чист...
и в какво ли реално след нас ще остане?
всеки метър отровена, черна земя...
мили мой, чакам с теб да се видим,
в този още или в другия свят...
и победна целувка накрая ще има...
ще се раждат, (надявам се), още деца...
искам, Боже, това да го видим -
къща с внуци и песни, и смях...
смели хора на тази земя ще и трябват,
осъзнати и трезви вдигнете глава.
тези думи, прошепнати с болка ще пазя,
някой ден, вместо нас ще целунат света...
Следващото стихотворение написах точно преди една година, през декември 2020 година, когато първите ваксини бяха одобрени за употреба и страхът и неизвестността по отношение на тях бяха големи:
Ваксина
как страхът е обсебил сърцата ни,
а злината - коварно незрима.
ще се сбъднат ли дните пророчески,
в свят, където едва ще ни има?
как продажно ликуват от сенките
страховете изяли ни живи...
как на дявола пълним коремчето,
от душите ни тайно отпива...
ще ни трябва ваксина за щастие,
блистер радост за повече сили.
в този свят на имунно подвластие,
все сме губещи - ние, и вие...
искам право на дните и нощите,
в които без страх да заспивам...
и имунна защита за лошото,
всъщност, твоята обич ми стига...
Станала съм и по иронична към себе си и нещата, които правя и мисля, но не се разделям с надеждата никога и в това виждам и моята мисия, да давам надежда на хората, със собствения си пример:
Обещание
кафето задължително е замайващо силно,
а цигарата, приказно-шеметно бавна…
сиренето - с вкус на PecorinoRomano,
в тон с препечената коричка на хляба…
в тънка чаша розето неземно разхлажда,
а цветът в аромата му е залез през август…
много искам ли, та животът-свещица догаря
и загръщам я с длани, ревниво я пазя…
а синът ми, който от всичко разбира,
ми вгорчава спонтанно интимните мисли…
колко смяташ, че можеш така да изкараш
и кафето с най-тъмния цвят ми разплисква…
не разбира, че живота на глътки отпивам
с всеки дъх на ухаеща роза по малко…
и не искам да бързам и не мога, не бива,
само миг е и късно да се разкайвам…
след морето, простряла съм шала на ивици вънка,
вятър шарките нежно просвирва безмълвно…
сякаш пробва октави наляво вълните нагъва,
после дръпва уверено струните дълго…
търси нещо, рисува с ресните-камбанки,
и с невидими тънки пулсиращи пръсти,
като полъх небрежен и дъх по коляно,
виртуозно изсвирва съкровените мисли…
щом се хващат и вече сами да помагат,
значи нещо тревожно усещат децата…
моля Бог за поредна отсрочка на заем,
благодарна и с право на щастие чакам…
и пропускам, пропускамцигаратасмело,
ще спестя и навярно накрая кафето…
шалът шепне, защо се прибрахме без време,
беше толкова бляскаво синьо морето…
няма страшно, аз нали всеки ден обещавам,
обещавам си всичкото лято нататък…
денонощно, годишно, направо безкрайно,
ще съм лятна и, promised, все така, без остатък…
Какви са вашите послания за Коледните празници?
- Мисля, че е много важно за нас да се отърсим от ежедневно заливащата ни тревожна информация във връзка с пандемията и политическата обстановка в България, Австрия и в света. Това са неща, които можем да променим с всеобщи усилия и добронамереност.
Докато сме затънали до шия в екзистенциални страхове, ненавист, неприемане на чуждото мнение и отсъствие на толерантност, няма как да осъзнаем, че е велико щастие да съществуваме, да сме здрави и да се радваме на това, което имаме. И не, че не трябва да се стремим към повече и да имаме цели и мечти, но и те няма как да се осъществят, докато сме „под килима“ на ниските настроения и страсти.
Трябва само да повярваме, че Вселената помага на всяко начинание, което е добро за всички и ние сме призвани да го намерим за себе си. Нека това е Коледното чудо за всеки от нас, да вдигнем глава, да видим и да прозрем. Стъпка нагоре…
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
.
