Визитка: Катя Кремзер е поетеса и културен журналист. Родена е в София, но от много години живее и работи във Виена. Тя е магистър по електроника от Техническия университет в София и магистър по бизнес администрация от Хъмбърсайдския университет „Линкълн“, Великобритания.
През 2014 г. издава първата си книга „Среднощно ноктюрно“, а през 2015 г. излиза стихосбирката „Обичам те, любов“,с редактор – Маргарита Петкова, издателство „Лъчезар Минчев“. През 2017 г. а излиза и третата и поетична книга„Пясъчна роза“, с редактор Анжела Димчева, издателство „Персей“.
Нейни стихове са включени в антологии на български, сръбски, македонски, украински, турски и арабски език, публикувани са многократно в сайтове за култура и литературни издания, като турското списание „Берфин бахар“, InLife, Литературен свят, Културни новини, списание „Везни“, Факел.бг, Епицентър.бг, вестник „Труд“, Литературен глас, Жената днес и много други.
От няколко години Катя Кремзер пише за вестник „Труд“, Епицентър.бг и др., статии и репортажи за културни събития в България и чужбина, отразява в медиите и разпространява постиженията на българската култура по света.
За 24-ти май 2018г., е наградена с Грамота от Министерството на културата за принос в популяризирането на българската култура, а през юни 2018 – със Специалната награда на СБП за участието си в конкурса „В полите на Витоша“.
В първия международен литературен конкурс „Небесни Меридиани“ 2018, Израел, печели Първа награда за поезия във втора възрастова група. Член е на СБП, СБЖ и Асоциацията на софийските писатели.
Г-жо Кремзер, животът ви се дели на софийски и виенски период. Как се озовахте във Виена, имахте ли трудности с адаптацията с живота тук? Какви бяха тогава Виена, Австрия…?
-Със съпругът ми, който е австриец, живяхме първо осем години в България, там сме сключили брак, там са родени и децата ни. Това беше по мое желание, аз не исках да заминавам никъде и той прие да остане в България.
Създадохме в София собствен бизнес в областта на електрониката и софтуера.Беше в първите години на демокрацията и промените, които никак не бяха леки по отношение на стабилност и бизнес среда. След атентата на 11 септември 2001 година на Световния търговски център в Ню Йорк, в целия бранш настъпи криза и проектите намаляха, а в България беше почти невъзможно да се спечели конкурс по нормалния начин.
Бяхме принудени да заминем спешно за Виена цялото семейство, за да търсим клиенти и да спасяваме бизнеса си и работните места. Дори и тогава, добри програмисти се намираха и задържаха трудно, не искахме да загубим вече обучените си и опитни кадри.
Тази промяна беше изключително трудна за мен, защото не познавах никого, а децата ми не бяха навършили още четири годинки. В България бяха всичките ми роднини, приятели и колеги, бизнес партньори, хора които ме познаваха и уважаваха, с които си помагахме.
Оказах се във Виена сама, непозната и изолирана, не знаех още добре езика. Усещах пренебрежителното отношение към мен като към чужденка и тогава за пръв път разбрах, че думата Ausländer (чужденец), тук има негативен смисъл. Австрия по това време беше още много по-консервативна и не добре настроена към чужденците, нещо на което не сме свикнали в България, където ги посрещаме гостоприемно и радушно.
С годините, Виена се превърна в един космополитен град, да не говорим, че и огромна част от работещите в Австрия са от съседните държави.Процентът на чужденците, които живеят и работят тук, се увеличи неимоверно и хората свикнаха с това. Но, всеки, дошъл да живее и работи тук, трябва да полага много повече усилия, за да се доказва и да бъде приет.
Майка сте на три деца, и то тризнаци, които през 2021 г. станаха на …22 . Но как се възпитават тризнаци?. Как се отглеждат те в един пъстър, многоезичен свят…Помагал ли ви е някой в отглеждането им? Имахте ли Tagesmutter или Kinderbetreuung, или сте разчитала на себе си, и по български – на мама, баба…
-Тризнаците ни, две момичета и едно момче, са родени в София през януари 1999 година. Периодът беше труден за всички тогава – две години след голямата инфлация и деноминацията през 1997г. С прохождащ бизнес в неустановена още среда, а тогава бях започнала и магистърска степен по Бизнес администрация (MBA) към Хъмбърсайдския университет „Линкълн”, с три бебета, ситуацията беше на границата на силите и възможностите на един нормален човек.
Докато бяхме в България, се справяхме само с чужда помощ по отглеждането на децата. За съжаление, моята майка почина три месеца преди да се родяти не можа да ги види. Сестра ми живееше в Италия, нямаше кой да помага в първите години, след като се родиха, а те бяха наистина трудни.
За щастие, намерихме една прекрасна и всеотдайна жена, Галя Иванова – детска медицинска сестра, която живя с нас повече от три години, докато заминахме за Виена. Тя им е като втора майка и сме изстрадали заедно първите трудни години, в които трябваше да преодоляваме много неща и проблеми, свързани с преждевременно родените деца и при това тризнаци. Страдахме от безкрайна преумора и без почивка. Много хора ни помагаха, приятели, роднини, но в ежедневието, се налагаше да идва втори човек да помага, когато бях във фирмата или по други задачи навън.
Как завърших дисертацията си и се дипломирах, как се справяхме и с работата, наистина не помня. Всичко ми беше, като в сън и съжалявам само, че в този нечовешки ритъм на отглеждане на три бебета едновременно, работа, учене и какво ли още не, не успях да се порадвам истински на децата си в този период. От задължения и преумора, гледахме само всичко да върви и те да са добре. Но на Галя дължа доживотна благодарност, без нея нямаше да съм жива.
След като се преместихме във Виена, останах за пръв път съвсем сама с децата без никаква помощ. Баба им, майката на съпруга ми, ни съдейства много, за да ги вземат в детска градина, но през останалото време се справяхме съвсем сами с работа и деца. Работих в къщи години наред, за да мога да успявам с всичко, а децата, като са малки и често боледуват, нямах шанс да започна и някаква друга работа.
Така сме и до сега, все още успяваме да работим, като собствен бизнес във Виена и в София, където успяхме да запазим донякъде основния състав на фирмата. А сега вече и децата, като големи, ни помагат.
Пишете стихове. Човек в наши дни може ли да се издържа с поезия?
-В живота си съм направила много завои и избори, различни от дарбите и наклонностите, които имах в детска и ученическа възраст. Първо зарязах голямата си мечта – музиката и пеенето, танците, после по-късно след гимназията и литературата и поезията, която бях започнала да пиша тайно още тогава.
Не слушах сърцето си, не се считах за достатъчно добра, а и близките не ме подкрепиха. Направих напук на тях, (а всъщност на себе си), като избрах съвсем друга посока – първо инженерно образование по електроника, после икономист.
Но всяко нещо, което съм учила и правила, е било със сърце и желание да дам максимума от себе си. За мен, това е да си отговорен към това, което правиш или учиш. Даже баща ми се изненада тогава, че съм човек с артистична душа и наклонности, а избирам точните науки.
От талантите си, от дарбата, човек не може да избяга. Мисля, че Бог ни връща към това, което не сме довършили, а имаме потенциал за съзидание.
Така се случи и с мен, върнах се към поезията, след като не бях писала нищо повече от десет години. Задържаното и неизказаното, в един момент категорично си намират път навън и дори за моя голяма изненада, като че ли само това са чакали, се заредиха стихове след стихове, а след това и книги, срещи с читатели, премиери и представяния.
Животът ми се промени напълно и придоби нов смисъл, защото осъзнах, че не пиша за себе си, а за другите. А това е и отговорност, да положиш труд и усилия те да стигнат до аудиторията, да останат.
В наши дни, е трудно човек да се издържа с поезия, въпреки че има автори, които го правят, но те само с това се занимават и цялото време им е отдадено на реализацията и писане на книги, тяхното представяне и разпространение.
Но почти всички поети, които познавам, се издържат и с нещо друго, като учители или журналисти, редактори или съвсем други професии.
За съжаление, и аз нямам възможност да се отдам изцяло на писането на книги и тяхното разпространение, да не говорим, че има много сбъркани неща по отношение на книгоиздаването в България, финансирането на този процес и разпространението, рекламата на автора и книгите. Кой може сам да финансира всичко това? В Австрия и въобще, в западните държави, нещата стоят по съвсем друг начин.
Интересуват ли се австрийците от българска поезия?
-На този въпрос е трудно да се отговори, защото твърде малко български поети са преведени на немски и издадени тук. Пак опираме до системата на финансиране на преводите и книгоиздаването в България, на рекламиране на авторите и техните книги.
Въпреки че в последните години, възможностите за участия в конкурси и програми на Министерството на културата и общините по финансиране на културни проекти, се увеличиха многократно, твърде малко автори наистина успяват да получат съдействие и подкрепа. Поради това, в Австрия са познати само няколко имена на български поети и писатели.
Вие сте и колега журналист, пишете най-вече за култура. Всички мислят, че е лесно да се пише за култура, а то не е така. Съгласна ли сте?
-Освен всичко, което правя, като работа, семейство, писане и издаване на поезия, организиране на културни и поетични събития, в последните години се занимавам и с културна журналистика. Не мисля, че е лесно да се пише за култура, човек трябва да има разностранни познания и база, но освен това и афинитет и даже любов към изкуството и културата, за да може да пише интересно, качествено и най-важното, достоверно и издържано за културата.
„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра.“ Важи с пълна сила и за журналиста, който пише за култура. В този смисъл, отговорността и предизвикателството, са големи.
Аз имам късмета, че съм се занимавала и интересувала в живота си и от музика и пеене, от спектакли и премиери, живопис и най-вече литература, че познавам много автори и творци, художници, певци и артисти.
Културната журналистика ми дава много, не само възможността да се докосна до творбите на автора или изпълнителя, но да пиша за тях и да ги представя по най-добрия начин пред читателите, които да разберат за съответното събитие, творба, спектакъл или изложба, и така, те да заживеят новия си реален живот за публиката.
Имате ли хобита и какви са те?
-Едно време пеех, свирех на пиано, слушах музика, най-вече оперна и класическа, но съм фен и на много поп и рок изпълнители и банди. Обожавам да ходя на театър и опера, но и на рок концерти и фестивали. От малка се занимавам и с танци. През целия си живот спортувам нещо свързано с танцуване.
Било то аеробика, тай-бо, класически танци или ритмична гимнастика, все е било нещо, свързано с танца. В последните години, играя с голямо удоволствие и удовлетворение народни танци при Галя Милева към ансамбъл „Пендари“ – Виена.
Другото ми призвание, поезията, далеч не е вече само хоби, а смисъл на съществуване и мисия.
Освен това съм и страстен почитател на хубавата храна и готварското изкуство, (зодия Телец), защото това е наистина изкуство и висш пилотаж. Събирам и изпробвам техники и рецепти, което с интернет и социалните медии става все по-лесно. Даже провеждам онлайн-курс по готвене на собствените ми деца всяка неделя, защото все по-рядко ги виждам, а искам да им предам малко знания и умения в тази област. Аз се забавлявам с това неимоверно, а надявам се и те също.
Вече ме наричат Chefkoch-Mami, но един ден мога да мина и към по-голяма аудитория, ако ми остане повече време и ако реши Бог, че ще съм полезна.
Фамилията ви Кремзер, означава от Кремс. Има ли вашата фамилия връзка с това място?
-Фамилното ни име е Kremser, което наистина, преведено буквално означава човек, който живее или е родом от Кремс, но семейството на съпруга ми няма нищо общо с този град. Майка му е виенчанка, а баща му произхожда от голямо семейство от областта Steiermark.
В действителност, фамилията Кремзер, е много разпространена и явно отдавна не е свързана със смисъла на думата.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
.
