Когато решихме да опишем морските ни пътешествия вече се бяхме завърнали от петия си круиз. Едва ли щяхме да го направим, ако не бяха настойчивите съвети на хилядите ни приятели в социалната мрежа Фейсбук, където споделяхме снимки, кратки клипове и впечатления от местата, които посещавахме. Много от тях ни благодаряха, че ги правим съпричастни с нови и непознати държави, бит и култура, световни забележителности, навици и традиции и сравненията с родната реалност, които съпътстваха повечето ни публикации. Нарекохме книгата „Круизът – пътешествие на мечтите“, защото всеки може да си избере мечтаното пътешествие според предпочитанията и възможностите.
Кои сме ние
Семейният ни живот започна преди 45 години. И двамата сме завършили журналистика, започнахме от най-ниското стъпало в занаята – репортерството, което всъщност не е длъжност, а състояние на духа, и постепенно израствахме в занаята. И никога не спряхме да пишем.
Данка Василева е била репортер в „Отечествен фронт“, първи зам.-главен редактор на в. „168 часа“ и в. “Сега“, главен редактор на сп.“Сега“, в. „Експрес“, агенция „Блиц“ и в. „24 часа“, сега е директор на 24chasa.bg – най-големият новинарски сайт на български език.
Евгени Петров работи последователно в БНТ, за кратко в „Учителско дело“ и след това във вестник „Народна младеж“, където израства от репортер до главен редактор. Ръководи и седмичника „Диалог“. През 1991 година създава вестник „ПАРИ“, чийто издател и главен редактор е до 2000 година. Работи още като зам.-главен редактор на „Стандарт“ и директор на вестник „Експрес“. Създава и до 2020 година списва електронния коментарно-информационен вестник „ВеВести“.
Защо решихме да напишем тази книга
Много фейсбук приятели настояваха за това. Но имаше и доста хора, които задаваха въпроси, свързани със стари стереотипи за круизите. Прилежно отговаряхме и във фейсбук, и в месинджър. Първото притеснение бе свързано с цената. Втората половина от въпроси си бяха съвсем битови. Тогава ни стана ясно, че има нужда не само от пътепис за круизи, а и от практически пътеводител как да си ги организираме. Но първо отговорихме на притесненията:
Вярно ли е , че е много е скъпо
Разбрахме, че въпросът се нуждае от подробно обяснение, когато една жена с престижна професия, добре платена в чужбина, написа: „Откъде вие, двама журналисти, имате толкова пари? Моят партньор казва, че за да идем на круиз трябва да си продадем къщата!“
Има и много скъпи круизи, вярно е – луди пари струва да наемеш апартамент на луксозна круизна яхта. Но има и едноседмични пътешествия из Средизечно море за по 300 евро – в цената, освен каютата влизат храната, сокове, вода и филтърно кафе. Същата е цената и за една седмица на Карибите, но там вече самолетният билет е скъп.
Но има много промоции, черни петъци, новогодишни и коледни отстъпки, бонуси за ранно записване или оферти в последната минута. Всеки може да си го позволи – дори пенсионер с 1500 лв. пенсия. В книгата обясняваме как да стане това. И от какво и как може да се спести.
Толкова много хора – сигурно е голяма навалица!
Не се усеща. Никъде няма опашки, освен за музикалните клубове. Ресторантите и баровете са много, не се налага да си пробиваш път с лакти и да чакаш за ммаса. На басейните винаги има свободни шезлонги и кърпи, сервитьори постоянно разнасят напитки, докато се печеш на слънце.
Корабът клати, ще хвана морска болест
Не, не клати. Освен ако не прекосяваш океана и попаднеш в силна буря, но дори и тогава не е страшно. В търбуха на чудовищния лайнер има огромни жироскопи, които балансират. Движиш се все едно стъпваш по твърда земя.
Ами ако корабът се удари и спасителните лодки не стигат като на „Титаник“?
Спасителните лодки са достатъчно, представляват доста големи катери, затворени и с прозорци, имат двигатели и екипаж – спокойно може да бъде дочакн спасителен кораб. Но определено такива катастрофи стават много рядко. Последната беше преди 20-30 години, когато един круизен лайнер заседна, защото твърде много се беше приближил до брега.
При толкова много хора на борда, сигурно обслужването е много лошо, пък и знаем какво е „ол инклузив“ ....
Обслужването е превъзходно. Съотношението пътници-персонал е 2:1, на някои по-малки кораби дори 1,25:1. Персоналът е специално обучен – на втория ден ти знаят името и какво обичаш да хапваш и пийваш, като те видят ти се радват като на близък приятел. Камериерът научава поздравите на родния ти език, за да те посрещне с тях.„
Манджите са почти гурме – нямат абсолютно нищо общо с ол инклузива по нашето и съседните морета.
Не е за мен, защото съм пушач
Тук вече ситуацията е сложна. На европейските лайнери има място за пушене, обособено на горната палуба до басейна и бара. Седиш си, пиеш си питието и се тровиш спокойно.
По американските кораби обаче е ужасно. Пушачите са натикани в малки затворени „душегубки“, където понякога дори спират вентилацията. Според пушача Евгени – дори това се понася.
Круизите са само за пенсионери
И това не е вярно. Ние описваме главно такива круизи, защото ходим в топлите страни в ранна пролет и късна есен. Но през ваканциите има круизи, пълни с деца. Има и младоженски круизи и такива за самотници, и коледни и новогодишни за цялото семейство. Всеки може да си избере каквото му харесва.
На всички тези притеснения сме отговорили по-подробно в книгата.Когато през 2016 година решихме да поемем на първия си круиз, трябваше да се преборим с няколко спомени от миналото. Младите трудно ще го разберат, но преди паметната 1989-а година вече бяхме малко над 30-те и знаехме, че всяко излизане зад граница в т.нар. капиталистически страни, дори в съседна Гърция е изключително събитие, за което трябва да преодолееш куп препятствия, ограничения и изисквания, да помолиш държавата да ти разреши да напуснеш, да те проверяват за благонадеждност в МВР и още куп унизителни формалности. А пък да осъществиш екскурзия с кораб ни изглеждаше като мечта. Това е втората причина за заглавието ни.
Как официално станахме „каналджии"
Откъс от книгата „Круизът – пътешествие на мечтите“ (издателска къща "Труд")
През Панамския канал с кафе и коняк в ръка в ранни зори
Плаването ни през Панамския канал всъщност започна с едно обръщение на капитана нейде около вечеря, далеч преди да сме потеглили. Той обясни, че се нареждаме в редицата от кораби за преминаване точно, както е предвидено и в 04,30 часа ще влезем в първия шлюз, а целият преход до Карибско море и Атлантика ще продължи малко под 12 часа. И тъй като това е важно и уникално преживяване, отварят иначе недостъпните места близо до носа на кораба за всички, които пожелаят да гледат сложните маневри по преминаването.
Веднага след него по уредбата се включи приятен женски глас, който даде още подробности. Сред най-важните бе съветът към всички, които още от ранните часове на деня ще наблюдават преминаването, да си приготвят за всеки случай по-топли дрехи (вероятно нещо като риза, или фланелка с дълъг ръкав) и че на еди кои си палуби щяло да има топли напитки – кафе, чай, уиски, коняк, ром и (о Боже, включително „Бейлис" и разни други глезотии). Но това за уискито, коняка и рома особено ни хареса.
След няколкочасов сън ни събуди предварително нагласената на смартфоните аларма и излязохме на балкона. Зората тъкмо се пропукваше и беше толкова красиво, че както казваше Джоди Фостър в научнофантастичния филм „Контакт": „Господи, трябваше да изпратят поет". Затова и не го описваме.
Що се отнася до чудовищния ни лайнер, той бавно, с миши стъпки навлизаше в шлюза и накрая спря толкова неусетно, както се беше движил. От двете му страни до бетонните стени на самия шлюз имаше между метър и половина и два метра разстояние. Някои шофьори не могат да паркират така дори колите си. А да напомним, че коритото е дълго 270 метра, малко по-малко от 3 футболни игрища от врата до врата.
Снимките по този въпрос направихме още от балкона на каютата, защото от самия нос на кораба и да искахме, нямаше как да стане. Но направихме и още снимки – уж скучни и безлични, но показателни. Те са големи правоъгълни бетонни корита точно до шлюза, успоредно с него, пълни са с вода и най-близкото сравнение е, че приличат на големи рибарници. Всъщност това са резервоарите за вода, която се влива в шлюза, за да издигне кораба до необходимото ниво и след това се изпомпва обратно, когато нивото се снижава до морското, за да поеме следващия кораб.
След половин час вече сме ва 8-ма палуба, в чийто край отпред след безкрайния коридор от каюти има специална врата за достъп до предната част на кораба, макар и не до самия нос. Тоест, не както в култовата сцена на „Титаник" с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет. Тази врата се отваря само при изключителни случаи, какъвто беше и този, за да се допуснат пътници до това възлово място на кораба.
А отпред, още с излизането на палубата ни, посрещат обещаните топли напитки. Не ни беше студено, беше ни интересно. Да, кафе и уиски за единия и кафе и коняк за другия. Два телефона и един фотоапарат готови за снимане.
Да приемем, че конякът и уискито са нещо като сутрешен дезинфектант. Още повече, че си намерихме желязно оправдание – изобщо не пием от ранни зори, напротив. В 5 часа корабно време плюс 8 часа за България си е към 13–14 часа у нас, съвсем приемливо време за един аперитив.
Бяхме готови да снимаме, но какво? Както се казва – няма събитие, няма екшън. Корабът бавно и елегантно напуска шлюза със скорост горе-долу на човешки ход, ако не и по-бавно, и се отправя в езерото Гатун. Час по-късно от двете страни на кораба – тропически гори, а целият пейзаж се състои от два до три цвята – синьо-зелено (езерото), тъмнозелено (горите) и най-често оловно-сиво (небето). И огромният лайнер, някакво чудо на човешкия инженерен технически гений, тежко и като във фантастична приказка, се движи в този изумителен природен рай почти на височината на дърветата. Това не може да се предаде от снимка, трябва да го почувствате на живо.
Постепенно палубата опустя, защото нямаше кой знае какво за гледане, пък и около 9 часа си беше време за закуска. В „закусвалнята" има всичко, без супите, които започват да ви предлагат от обяд насетне. Но закуската... ооо, закуската! Има всичко, което би ви позволило както стриктна диета, така и сериозно здраво хапване. Както е известно, всеки сам си „преценя", но някои могат да спазват правилото: „Сутрин яж сам, на обед – с приятели, а вечерята дай на врага". Но пък има и друга диета, която Евгени си записа преди много години от покойния ген. Владимир Стойчев, и която беше известна като „Диетата на коня" – нищо не ядеш през деня, а вечер даваш на коня храна, която стомахът да смила през нощта.
На кораба зарязахме и двете диети. Но е впечатляващо какъв избор има за всеки вкус и всеки план на хранене. Знаем, че като изброим всичко, ще се намери някой, който да ни каже, че и у нас в добрите хотели е същото и до някъде ще е прав. Като патриоти трябва да се съгласим, че поне се стараем.
Любимата закуска на Евгени, въпреки старанието му да ограничава калориите, беше английската закуска. В това отношение е постоянен като партиен приоритет за благото на народа.
Но ако си надмогнете лакомията, има няколко вида салати, риба, пресни и местни плодове (разбирай манго ананас, диня, пъпеш, ябълки и т.н.). А честно казано, да ти приготвят омлета пред самия теб, с пълнеж, пак избран от самия теб, е достатъчно важно както за собственото ти самочувствие, така и за престиж на компанията.
Задължително два вида кафе – колумбийско и безкофеиново, няколко вида чай и сокове. Е, не са „фреш", но вършат работа.
В този смисъл ви даваме съвет – не преяждайте на закуска, освен ако имате дълга екскурзия повече от 6–7 часа. Но пък в такива случаи компанията предвижда обяд. Няма да забравим, как екскурзията до Петра (пристанище Акаба, Йордания) продължи около 10 часа, заради дългия път в двете посоки и обядвахме в един хотел близо до тази забележителност. Това комай беше най-дългата екскурзия през всичките 4 круиза, на които сме били. Следва я екскурзията до Долината на царете в Египет. Едно от паметните места, които посетихме.
Точно тук си позволихме да помечтаем. На фона на повечето видяно като исторически прочит и артефакти в рамките на три до четири века, си представяхме какво би се получило от круизна спирка до Бургас, на която организаторите предлагат няколко екскурзии – до града, до Созопол и/или Несебър и ... до Пловдив. Изобщо не се учудвайте. Ако автобусите тръгнат в 8–8,30, след около два и половина до три часа по магистралата сте в града под тепетата. А там има всичко като история и настояще – от епископската базилика на Филипопол до Стария град и Капана. И ни е много трудно да преценим от кое ще останат по-очаровани и възхитени гостите. Посетили сме през годините толкова градове, които съхраняват духа и обаянието на миналите години, но почти никъде не срещнахме оная красота и очарование, както в нашите възрожденски градове и квартали. Било то Копривщица, Котел, Елена, Търново, или Арбанаси... Но в Стария Пловдив всичко това е вплетено в неповторимата комбинация с изобразителното изкуството и културната идентичност.
Но да се върнем в Панамския канал. Самото езеро Гатун, което е на 65 м надморска височина, се нуждае от солидно количество вода, защото ако равнището му спадне, корабите, които газят най-дълбоко, ще имат проблеми. Слава Богу, всичко беше наред и от време на време се изчаквахме и разминавахме с други големи кораби, най-често контейнеровози. Но успяхме да заснемем и любопитен момент – в съседен ръкав на езерото в същата посока като нас плаваше друг круизен кораб. По-късно пътищата ни се разделиха и той пое на север, към САЩ, докато нашата следваща цел беше Картахена в Колумбия.
Няколко часа по-късно, в ранния следобед съвсем по разписание пристигнахме на втория шлюз. Този, който щеше да ни свали от нивото на езерото до морското равнище. Заставаме пред него в очакване корабът пред нас да се изтегли и бавно и внимателно влизаме в шлюза. Огромните врати се затварят и мощни помпи започват да изпомпват водата под нас в описаните вече „рибарници" отстрани, за да напълнят отново съоръжението при следващия плавателен съд.
Успяхме да направим няколко снимки, въпреки че най-удобните места за гледане отдавна бяха окупирани от възрастни американки, шеговито наречени от нас ЛелиСАЩ. Цялата операция по преминаването отне около 2 часа и накрая предните челюсти на шлюза ни пуснаха, за да поемем към последната символична граница, при която свършва или започва Каналът за тези, които идват от изток – новият мост, построен през 2019 година. От десетилетия жителите на карибското крайбрежие на Панама е трябвало да разчитат на фериботи и еднопосочни морски коридори, които са се ползвали само когато шлюзовете са затворени.
Времето за преминаване на Панамския канал от нашия лайнер е било известно още преди тръгването му от Сиатъл. Знаело се е всичко до минута – кога ще влезе в Канала, кога ще премине през двата шлюза и кога ще бъде в Атлантика през Карибско море. Графикът беше спазен до минути. А у нас бързият влак на БДЖ, ако не закъснее поне час от Бургас до София, в компанията си раздават награди.
Както отбелязахме – преминахме Канала точно по разписание и капитанът пое курс през Карибско море на югоизток към колумбийското пристанище Картахена, а ние – към плажа на 16-а палуба. Може да ви се вижда странно и неочаквано на пръв поглед, но от Коста Рика насам си играехме на гоненица със слънцето, което често се криеше зад тежки сивочерни дъждовни облаци. Обяснението е просто – типичен тропически климат. Но когато печеше – не си знаеше силата. Затова и следобедният плаж се очерта като най-подходящ. Така или иначе бяхме около 10-ия паралел и щяхме да слизаме още надолу към Екватора, а както знаете – България се намира на 42-рия. Вечерта получихме от „шафнера" удостоверения с имената ни, които доказваха, че сме преминали през Панамския канал.
Приятелите ни във фейсбук веднага ни дадоха статута на официални каналджии. Още повече, че имаме такъв сертификат и за Суецкия канал. На следващия ден вече бяхме произведени в „Карибски пирати".
